***

Облакътен на отворен прозорец – отворен към бездънно небе, което отваря отворения прозорец и те отваря към отвореното, което отваря и отваря…

Тази отвореност е най-мъчно постижимата в нашия свят, в който цялата енергия на умовете е хвърлена в това да формулират неща: „х е у”, „това е така“, „онова е такова“… Не затваря ли „е“ света? Не означава ли „е“ някакъв прекратяващ чудесността, дидактичен пръст, който изведнъж и окончателно – завинаги заличава детските „възможности“? Водата „е“ Н₂0 ; Мъхът „е“ хлорофил и расти­телна плазма… Край. Край на възможностите, на тайната. Оттук на­татък те стават вече несериозна игра, стават „фантазия“. Можеш да се взираш колкото си искаш, можеш да чувстваш както си искаш, но всъщност „водата е…“, „мъхът е…“

Има нещо развенчаващо във-формулирането; някак си раз­венчан е напълно изчерпателно формулираният свят. Оттук нататък ти вече няма да можеш да заговориш водата или мъха. И няма да мо­жеш, защото те няма да има какво да ти кажат. Гласът им е изтръг­нат. Те постоянно повтарят едно и също: „Н₂0“, „хлорофил и расти­телна плазма“…

Но и ти самият вече нямаш истински въпроси към тях. Ти знаеш какво само и какво всъщност те са: „Н₂0“, „плазма“,.. „Това е онова“, „онова е това“… Безутешното тук е и в невъзмож­ността за преображение. „Е“ отрязва дори мисълта за преображени­ето. „Е“ позволява само изменението, а то е нещо друго – при него едно „е“ се изменя в друго „е“, или от едно „е“ се извлича още едно „е“. Водата обаче не може, такава, каквато е, да бъде и още нещо, и още нещо… Мъхът не може да се разкрие – такъв, какъвто си е – ка­то съскащия глас на корените. Формулираният свят лежи „в себе си“ – затворен и без излаз.

***

В очите обаче няма „е“, в очите има само „може“. Защото в очите няма дъно; в очите „е“ се про-дънва и битието се ражда от се­бе си – излиза, за да се срещне със застаналия пред тях. И така за първи път да го види (а не да се „окаже“ пред него).

В очите един и същият човек е не-изчерпаем. Очите не обеща­ват промяна на едно ограничено същество; те са безграничната въз­можност на това, същото същество, да бъде. Именно не да „е“, а да продължава „да бъде“. Защото в очите си човек не „е“, той е посто­янно повече-от-всичко-това. И тъкмо с това е „човек“ – „този“, пов­тарям, а не „това“.

Ако „е“ затваря битието, ако „е“ казва „това е“, „толкова е“, „дотук“, „повече няма“, очите казват „може“, „има повече“, „битие­то е отворено“. Може да му се сложи дъно, но дъно няма.

Очите не завършват словото си. От очите ти не искаш едно „кажи“ (и завърши), а едно „говори“ (и не завършвай).

Ето защо обаче от „той“ (от човека, когото знаеш, но с когото не се гледате очи в очи) ти можеш да поискаш името му, „самоопреде­лението“ му, от „ти“ – човекът, с когото се гледате в очите, ти искаш да ти говори неизчерпаемото си „бъдене“, живота си – да ти бъде.

Против похотта на постоянното търсене на „ново“ с хората, против културата на „запознанствата“ трябва да се каже, че от чове­ка, с когото сте очи в очи – доколкото в очите си той не е едно „е“, завършено и подлежащо на „познаване“, но е постоянно отвореното, което блика – ти не можеш да очакваш „ново“, но и никога не зреш „същото“. Понеже неговото „същото“ е именно това – да блика, да е отворено.

***

Но ето защо на „обективния“ свят на знанието нещо фунда­ментално и систематично липсва.

Може да е много „интересно“ в един свят, който „виждаш“, „решаваш го“, „изследваш го“, „строиш го“, „свързваш го“, но в то­зи свят все пак липсва една пределна сериозност и един действите­лен ангажимент. Усеща се някаква непобедима жизнена импотент­ност. Личността е много по-интересна от „пробле­ма“, при това съвсем независимо от съдържанието й – просто с това, че е личност.

Личността не е „проблем“ и не може да стане такъв. Тя е „мис­терия“ (сладостна или изгаряща), тя е ангажимент (дори когато ан­гажира с едно упорито отегчение). Личността е „интересна“ не пси­хологически, а онтологически и даже – етимологически. Тя е inter-esse (битие-между), тя е битие-между-нас; битие-което-живеем-по- между-си – тя е между-нас-живота.

Обратно: „проблемът“ на академизма е занимание с един жи-вот-в-себе-си, битие-в-себе-си. Академичният „проблем“, колкото и да е „важен“, колкото и да е „съществен“, никога не може да стане истински ангажимент.

Именно за това молитвата (богомислието), които са по опре­деление общуване-с-Ти (с Божественото, абсолютното Ти), това и е истинската философия, която е не само любов към мъдростта, но и мъдрост на любовта (към Възлюбления).

***

И видях как възкликна небесният въздух и не престана

да възклицава вече.

И твърдта под небето стана на много води, които се

изливаха и вливаха в себе си

и приличаха на море от слънца…

Видях как играят облаците и не спират

и се удрят в прибоя на безграничния си въртоп, и се

пръскат и се събират отново

и се въртят в светлината на дима си,

и плуват между тях ненужните вече мисли на земята

като щастливи риби с ликуващи очи.

Нямаше вече „кога” когато това беше и когато

ВИНАГИ-ВЕЧЕ-Е.

А душите бяха станали невидими деца,

които се къпят в пръските на синьото

забравили че са родени…