Начало Идеи Гледна точка Поетично просветляване
Гледна точка

Поетично просветляване

1411

Миналата седмица отец Сава Кокудев представи своите книги „Тайнство и съборност на църквата” и „Тайнство и есхатон”. Преди това ги прочетох в няколко поредни дни, ударно и наведнъж поех голяма доза от този концентрат от проглеждането в тайнството на Църквата – Евхаристията. Колко успях да поема в пълнота от знанието и интуициите в тези две книги е отделен въпрос. Защото чрез тях стъпваш в литургийното време, където всяко нещо се оказва свързано с всички останали неща, всеки образ е предчувствие и пророчество за нещо, което вече се е случило и все още очакваме да се случи, попадаме на космическа площадка и ракетата ни отнася в космоса на Божието Царство, без ясно да разбираме кога и как е станало това. И ти се завива свят.

Тук искам да споделя онова, което дълбоко ме впечатли. А то е ярката образност на мисловните и логически фигури, деликатно втъканата им поетичност, евангелската им чистота, лекотата, с която авторът се движи между този свят и Невечерния ден, смесването на миналото и бъдещето, на земното и небесното, тези неща създават необичайно емоционално и психологическо въздействие върху читателя. То в никакъв случай не отнема от високата богословска стойност на изследваните проблеми, а напротив, помага за по-пълното им разбиране. Защото вярата не може да се поема само чрез разума, тя винаги иска да получава и помощта на сърцето, „което знае повече“.

Ще се спра на три от тези поетични картини, както ги нарекох за себе си.

Ето „пейзажа“ на тази космическа площадка, разказан ни като на деца от отец Сава. В светата Литургия историческото време и вечността се застъпват, еонът на времето и еонът на Царството се преплитат, настоящето е „тук и сега“, а Царството е „там и тогава“ и благодарение на сечението, както се изразява авторът, благодарение на преплитането на измеренията наличното „тук и сега“ се превръща в „тук, но тогава” , а другото в „там, но сега“. Това е нещо, което ние винаги усещаме, но някак смътно, „като през огледало“, а сега богословът ни го разяснява по начин, колкото логичен, толкова и поетичен, което именно го прави толкова ясен и въздействащ. Така с разум и сърце проумяваме антиномията „Царството Божие вече е, но все още не е“, която е непостижима само за разума или само за сърцето.

„Тялото Христово е тук, на този олтар, но е и тогава, в Есхатона. В същото време То е сега, в нашата Литургия, но е там, на пренебесния жертвеник… Необходимо е нещо трето, което да удържа тази невъзможна реалност. Това, разбира се, е кайросът на Светия Дух…“ Потопени в тази мигновена вечност, ние живеем с Христос, защото не само знаем, но и усещаме че Той е с нас „през всички дни до свършека на света“.

Друг емоционално въздействащ образ е когато авторът разсъждава за претворяването на даровете – на гръцки се използва глаголът метаволѝ – същият, от който произлиза понятието метаболизъм – това, което поддържа живота в нашия организъм. Само че тук има двузначен метаболизъм – храната става тяло, но и Тялото става Храна.

В този свят ние сме като учениците на Христос, казва отец Сава, които стоят заключени и уплашени, изгубили надежда и посока, изгубили смисъл. Христос влиза при тях през заключената врата и им дава Своя мир. После иска да вечеря с тях и чрез тази несвършваща трапеза остава с тях. Храната има две функции – да поддържа живота чрез метаболизма, даровете на земята да бъдат претворени и усвоени, да влязат в нашите тела. И втората функция е тази на споделянето, на общението – да споделиш хляба си с някого означава да се приобщиш, да се причастиш с него. „Храненето пред учениците е чист израз на неразривната връзка и общението с тях. Тази връзка се запазва и след Възнесението, вече в Евхаристията… където Христос сякаш невидимо идва в анафората и ни казва: „деца, имате ли нещо за ядене?“ И ние сякаш отговаряме: да, Господи, ето този хляб, ето това вино. Това Ти принасяме за всички и заради всичко. Това са Твоите дарове на земята, т.е. житото и лозата, и ние на Теб ги принасяме, но трансформирани чрез нашите енергии (действия) в хляб и вино… Вечеряй с нас за да бъдем едно с Теб.“ Ние каним Господа така, както Той кани нас. Това е нашата обща трапеза, на която се осъществява нашето единение с Него и един с друг.

На третата поетическа картина, която отец Сава мимоходом рисува в книгата си „Тайнство и съборност на църквата“ и която ме накара да се замисля, са изобразени райските дарове. В райската градина, казва авторът, всички дървета са дарове за Адам и Ева, дадени им за причастие, само едно е дървото за не-причастие, като начин за приобщаване към другия еон на злото. В нашата действителност, продължава отец Сава, „реалността е огледална. Всичко, което сме получили като дар в този свят, ние сме обсебили и превърнали в… причастие със себе си. Светите дарове обаче са причастие обратно към Божия свят, Тялото и Кръвта Христови са дар от Новата Лоза, протегнала клони от рая за нас“.

Тезата, че забраненият плод е лош, ме подтикна и към размишление. Възможно ли е да се мисли, че някое творение на Бога е лошо? Лошото не е ли следствие на лошото отношение на човека към това дърво, а не от самото него? Човекът е сътворен „жива душа“ и е жив, когато е във връзка с източника на живота, със своя Творец. Когато тази връзка се наруши, се сбъдва онова, за което Бог е предупредил Адам, че ще последва, ако прояви непослушание и яде от това дърво. То е дърво за познаване добро и зло, но е и дърво за послушание. Не от неговия плод, а от непослушанието е последвало злото. Има определения, че това дърво е Адамовият олтар, пред който той трябва да принася на Бога своето послушание и своето благодарение, да го призовава за помощ при всяко изкушение. А именно под него Адам допуска да бъде изкушен. Така клоните на това дърво хвърлят тъмна сянка над цялото бъдещо човечество.

И от този момент започва Божият план за спасението на човека. Както грехопадението става възможно заради свободната воля на човека, така и спасението е възможно единствено чрез нашата свободна воля. Как става то, как се връщаме при Бога – това ни разкриват в образи, разсъждения и тълкования книгите на отец Сава. Той разсъждава над епиклезата на Литургията, но след като прочетем книгите, разбираме, че това са разсъждения за нашия живот с Христос, които правят нашето единение с Него просветляващо.

Истинското просветляване е винаги поетично. Наблюдаваме онази странна картина на брега на Галилейското езеро и неусетно от наблюдатели се превръщаме в участници. Опитните рибари, които вече били станали ловци на човеци, се върнали към старото си занятие от отчаяние, след като изгубили Христос, ала се оказало, че те вече и риба не могат да ловят. След цяла нощ непосилен труд мрежите им оставали празни. И същите мрежи на същите рибари, на същото езеро, в същата нощ, само след миг били препълнени до съдиране, и огънят на брега бил накладен, и на него турена риба и хляб. Те били гладни и отчаяни, били на края на силите си, били вече и извън себе си от почудата на чудния улов и на всичко случващо се с тях. И тогава Иисус им поискал да донесат и от рибата, която по смайващ начин била напълнила мрежите им. Пред очите им ставало едно просто и велико чудо – велико именно в простотата си.

Случилото се на брега на езерото се случва на всяка една евхаристийна трапеза – даровете са на трапезата, огънят е в сърцата ни. И ние като учениците през оная нощ не питаме кой е наклал огъня и кой е приготвил трапезата, защото знаем, че е Господ. Знаем, че на евхаристийната трапеза се случва нещо още по-велико, защото даровете, които се претворяват на нея, не са физически, а метафизически и чрез тях се осъществява нашият метафизически метаболизъм.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора