Софийски истории (81)
Пред Народния театър шадраванът не носи прохлада, слънцето жарко пари. Небето е „безумносиньо“, както в един прочут стих на Лилиев, в който определението е изписано слято, което пък ме подсеща, колкото и отсрещната сянка да ме зове неудържимо, да хвърля един поглед към временната изложба, посветена на неговото творчество. Уви, вече я няма около „ЧитАлнЯта“. Годишнината (140 години от рождението) на Николай Лилиев е отминала и тя вече е само спомен, от онези негови „спомени“, които „скитат бездомни, / скитат унесени, / вън от света“.
Изведнъж, без да знам защо, сякаш виждам как фигурата на поета изниква по тесния плочник между сградата на театъра и улица „Иван Вазов“ – в дългото си широко палто и с леко тромавата, но размерена крачка.
Разказват, че по Лилиев, който 31 години е бил драматург на Народния театър, са могли да сверяват часовника си. Затуй и сянката му витае над това пространство. Сутрин, десет минути преди 9 часа, той с бавна стъпка се е отправял към работното си място – стая 123 на Народния театър. Според описанието на Петко Тихолов кабинетът е бил обзаведен съвсем скромно: едно старо бюро, овехтяло канапе, масичка с пепелник и два стола. В десния ъгъл до вратата е имало бюст на актьора доайен Иван Попов, негов личен приятел, а на стената срещу бюрото – портрет на Пейо Яворов, на предшественика драматург.
Тук от сутрин до вечер се е извървявал кой ли не. И кабинетът бил обвит в облаци от тютюнев дим, макар никой да не знаел дали самият Лилиев въобще пуши. Но в джобовете си той винаги носел цигари, за да черпи приятели и познати. На бюрото в кабинета му винаги лежала голяма кутия цигари от 100 къса. За него било удоволствие да почерпи Владимир Василев или Теодор Траянов, често минавал писателят и архитект Чавдар Мутафов, за да запали някоя цигара или за гратиси, които Лилиев раздавал с щедра ръка. Но тъй като не са безкрайни, от заплатата си купувал билети, които също раздавал.
Актрисата Олга Кирчева споделя, че за тези 31 години през ръцете и мозъка на Лилиев са преминали всички изиграни в театъра пиеси, а те са стотици. Под десетки от тях би трябвало да стои неговото име вместо това на преводача. Пред нея той признава, че е преработвал сериозно дори превода на „Хамлет“ на Гео Милев, за да може да бъде поставен на сцена.
Цялото това усилие няма как да не е било в ущърб на творчеството на един от най-големите български поети. Ала едва след смъртта му всички си дават сметка как „една врата се затвори“.
Когато писателят Владимир Полянов става директор на Народния театър, той предлага на поета да го освободи от много от задълженията му, за да може да пише. Готов е да разпореди на разсилните да не пускат никого при него, а дневниците, които води, да се поемат от други лица. За да може той да пише, да се завърне към поезията, нали може да даде още много на българската литература. Лилиев категорично отказва. Любезно отклонява предложението, дори е засегнат, даже обиден.
Не иска друг да върши „ангария“ вместо него. Продължава всяка сутрин в девет без малко да идва на работа и педантично води дневниците на представленията. Така, благодарение на един от най-големите български поети, днес разполагаме с толкова точна документация за Народния театър. Направо не е за вярване.
Тук обаче се сещам, че Николай Михайлов, познат впоследствие като Николай Лилиев, е завършил Търговската гимназия в Свищов, където е бил и преподавател. Години наред той се е препитавал като банков чиновник, преди да се отдаде изцяло на литературата, когато стиховете му са били вече влезли в читанките и в учебниците. И децата са знаели стиховете за „Тихия пролетен дъжд“ или „Към Родината“ (кому се молиш, / майко вдъхновена, / сред ужаса на своите самоти“).
С „Птици в нощта“, „Лунни петна“ или „Ахасфер“ той стига най-високите върхове в българската поезия. Влюбен е в музикалността на стиха, възторгва се от алитерациите. Опива се от известни звучни думи – с рими или без рими. Тях той чува и знае да чува, разказва Петко Стайнов, както никой друг (парадоксът е, че с годините слухът му започва рязко да се влошава и накрая почти оглушава).
В същото време Лилиев продължава да възприема себе си като „безцветен син на обезверен жребий“. Неговата „чувствителна, нежно трептяща душа“ (Атанас К. Георгиев), тъй подобна на „пеперудените крила“, е лесно ранима от всяка болка и несправедливост. Затова и кабинетът му в Народния театър е отворен буквално за всички.
В театралните среди дълго се разказва историята за „пенсионера на Лилиев“ – човек с износени дрехи, който пристига в кабинета му, мачка в ръце безформената си шапка и получава месечна „издръжка“. Често се явява и друг просител – едър мъж с пиянска физиономия. Лилиев помага и на него. Олга Кирчева с тъга разказва, че поетът бил свенлив пред човешкото безсрамие.
А често сам Лилиев е оставал без пари и то в „нощите стъклени и ледни“. Дали това също не е част от историята на неговото скиталчество?
Затова, решавайки да тръгна по стъпките му, аз дълго се колебая накъде да поема.
Накрая решавам да е хронологично и тръгвам към Руски паметник. Тук, някъде около 1909 г., е първото известно софийско обиталище на поета. Именно тук се събира и най-ранната бохемска компания, малко по-късно създала списание „Звено“ – Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов, Георги Машев, Коста Кнауер, Николай Райнов.
Лилиев и Подвързачов спят в обща стая в паянтова къща, която вече не съществува. Една вечер се отравят с въглероден двуокис от недобре теглещия комин на къщата. По същия начин умира няколко години по-рано и френският писател Емил Зола. Във въпросната нощ Лилиев, който е по-слабо засегнат, започва да се задушава и тропа по стената. Идват и ги спасяват, но всичко виси на косъм. По една случайност оцеляват. Инак българската литература можеше изведнъж да се лиши от автора на най-музикалните стихове и от едно от най-острите си сатирични пера. В същия този период критикът Георги Бакалов, техен чест гост, прекръщава Николай Михайлов на Николай Лилиев. За да отговаря на стиховете си.
По спомените на Ружа Подвързачова, съпругата на сатирика, Николай бил истински актьор: „Вечер изважда чаршафа от леглото, увива го около тялото си и играе различни роли, докато публиката се превива от смях“. Нищо общо с образа на свенливия мълчаливец в представите ни.
А в същото време той наистина е „скръбен и печален“, както проличава в едно писмо от Базел (1910 г.), изпратено от него до приятеля му Димчо Дебелянов:
… Вие навярно малко разбирате от моето смъртно лошо самочувствие, иначе не бихте ме мъчили… И се лъжете, мои мили, лъжете се… Разберете, у мене някой крещи, търси вашите скъпи ръце, за да му простите всички прегрешения и горести…
Казано на неговия поетичен език: „Че роб на сила непозната / (кога и как съм завладян?) / аз бродя в своя друм, / пиян от виното на самотата“.
Докато вървя към един от най-важните домове в живота му – на булевард „Христо Ботев“ 10 – се замислям колко „скиталческа“ и „бродна“ е самата поезия на Лилиев, оразмерявана от шума на стъпките в големия град.
Малцина се замислят над този факт. А именно от софийските му маршрути се ражда невероятно музикалната му поезия. Сам той го признава пред критика Петко Тихолов:
Когато пиша стихотворение, обикновено извървявам километри на лов за сюжета. Повтарям в ума си стихове, запечатани по-рано, ловя звуци, подчинявам словесната им тъкан на известен ритъм, търся най-точната дума, за да изразя това, що чувствам, и когато стихотворението до точка бъде оформено в паметта ми, сядам да го запиша – обикновено в някое кафене или телеграфо-пощенско бюро.
Спомням си, че дори със стихотворенията за превод така съм постъпвал. Изцяло съм погълнат само от това как ще звучи на български чуждото чувство или мисъл, станали мои.
И още нещо, изключително важно: той притежава изключителна, наистина феноменална памет. За стихове, числа, исторически факти и обстоятелства. Пред Ангел Каралийчев скръбно споделя: „Вие сте щастливи хора. Вашата памет никога не ще пречи на писането ви. Аз помня всичко, което съм прекарал през живота си. Хората, разговорите, що съм водил с тях. Например спомням си имената на всичките си ученици от Свищовската търговска гимназия. Най-лошото е, че помня прочетени страници. И когато понякога седна да пиша нещо свое, без да ща, аз повтарям, с голяма изненада виждам, че съм пресъздал прочетените някога образи и настроенията на чуждите автори, които дълбоко са се врязали в паметта ми“.
Не знам да има друг подобен пример в българската литература. И пак се замислям над броденията му из града, пресъздадени по толкова неповторим начин. Къде е тайната на самотата му? Нали, съпровождан от хора, не е така свенлив, даже е разговорлив и чаровен събеседник. Не може обаче задълго да остане в безбрежието на малките градчета или села, въпреки че е влюбен в зеленината и тишината. „Сам той не участваше в кипежа на столичния живот. Можеше с часове да седи в най-скрития ъгъл на забутано кафене или сладкарница, самотен или само с един събеседник, но да усеща живота, който минава край него, да диша атмосферата на големия град“ (Анна Каменова).
Неусетно стигам до триетажния дом на бул. „Христо Ботев“ 10, съхранил се по чудо. Минавам покрай паметната плоча, която уточнява, че тук, в дома на Димитър Подвързачов, са се засрещали през годините Димчо Дебелянов, Йордан Йовков и Николай Лилиев. Днес тук е медицински център „Лора“. Дворът е съхранен, но всичко в лечебницата е променено. Има лъх не на минало, а на дезинфектанти.
Е, какво пък, спомените остават. Сещам се, че театроведът Иван Гърчев е записал една своя софийска разходка с Лилиев, който го довежда до същото това място, за да му го покаже през 1936 г.:
Виждате ли ей онази къща, на трите етажа, дето се е сгушила, овехтялата. Бедната, тя се загуби между кооперациите. А там в долния етаж съм живял преди много годни. Там живеех с Митьо (Подвързачов). Живеех на първия етаж в една малка стаичка. Живял е тук и Йовков. По-късно съм живял на втория етаж.
И вратата е остаряла. Къщата някога беше най-красивата на тази улица.
Преди войната тук беше пусто. Само тези стари къщици са останали оттогава. А ей там, след онези малки къщи, имаше кръчма. Тук спираха Димчо, Митьо, Георги Райчев, Константин Константинов.
Става дума за една от прочутите пивници на площад „Македония“. Паметни места от някогашна София, които Лилиев е държал толкова много да покаже на актьорите и младите писатели – неговите предпочитани събеседници. С годините, по свои си причини, той страни от „старите“.
Именно с младите писатели са и прочутите му софийски скитания. Задържа се с тях в кафенетата, в сладкарниците.
И пак Ангел Каралийчев разказва: „Лилиев обичаше младите, защото сам носеше винаги младо, бодро и жизнерадостно сърце. И младите хора го чувстваха като по-голям брат“.
Обича заедно с тях да скитат нощем из улиците, в „часа на безнадеждните думи“. Води ги в прочутата сладкарница „Роза“ (днес „Старбъкс“) срещу Народния театър, защото тя работи и след полунощ. Поръчва си меланж, а за Каралийчев и Фурнаджиев горещ пилешки бульон с лимон. И там до тъмни зори спорят за поезия, споделят идеи.
Към три часа сутринта Лилиев отново ги повежда нанякъде, към затънтена уличка, където най-раннобудният софийски хлебар е започнал да вади топли гевреци. Купува им връзки с гевреци, тримата поети хрупат и бавно се скитат, докато не се съмне. Сякаш вървят по стъпките на най-старата бохема – на Димчо Дебелянов, Подвързачов и Димитър Бояджиев, на Александър Божинов и Елин Пелин. Капнали са за сън, но сладкодумието на Лилиев ги държи будни. Сетне младите поети отиват да спят, а той поема към кабинета си в Народния театър – нов ден за работа.
Веднъж, докато го изпращат към дома, някъде зад Търговската гимназия (в долната част на Лозенец), се спира пред един стобор, разкривен и полусъборен. Започва да гали дъските – напомняли му оградите в родната Стара Загора. Много нещо могли да разкажат тези вехти и сухи тараби.
През сухите и топли есенни дни води младите „златорожци“ на обиколка из софийското гробище. За да навестят „нашите“ – така поетът нарича покойниците. Бродят безцелно с часове между гробовете, Лилиев разгръща бурените, търси имена, възкресява пластове от миналото:
Погасва споменът далече,
и миналото е мечта.
Навън шуми.
Пред тъмни речи
мъртвеят немите уста.
Така намират гроба на Даскала – прочутия вестникопродавец, който разговаря в стихове, докато продава чуждестранната преса. Целият окичен в несъществуващи ордени, които весели бохеми му окачват на „юбилеи“ из кръчмите. Персонаж, обезсмъртен от Георги Каназирски-Верин в „София, преди 50 години“ (1947). Показва им гроба на без време отишлия си писател Никола Янев, отвежда ги към местата на последния земен път на Подвързачов и Йовков, на Боян Пенев. Спира и пред гробовете на съвсем непознати, на заминали си без време деца: „Аз виждам брат у всеки непознат“.
Често, за да разведри атмосферата, разказва на младите поети историята на една старозагорска съседка от детските му години. Всяка сутрин тя се появявала на балкона, разгръщала ръце към четирите посоки на света и извиквала: „Поздрав на всички хора, които живеят на изток, на запад, на север, и на юг“.
Историята се харесва на всички, но някой, може би Фурнаджиев, запитал:
– А какво стана с нея?
– Почина в лудницата – отвръща Лилиев.
И въпреки всичките тези разходки почти никой не е поканен в дома му. Известно е огромното противоречие между неговата всеотдайност и свенливата му затвореност. Млади поети от различни поколения знаят последния му адрес и често стигат до малка уличка в горната част на „Лозенец“ – „Петър Станчев“ 11 (бившата „Мерхамлъ“), където в дъното на един двор е сгушена самотната му стара къща. Малцина са тези, които биват допуснати в стария дом. Лилиев избягва да дава повод някой да си помисли, че може да го потърси вкъщи. Старата къща в „Лозенец“ е толкова непристъпна, колкото е отворен кабинетът му в Народния театър.
А и са трудни години – на страхове след 1944 г. По молба на актрисата Петя Герганова обикаля с ходатайства за неин близък, който щял да бъде съден от Народния съд. Не разказва какво е било, но и никога не го забравя. През 1945 г. е избран за действителен член на БАН. Негови близки приятели изчезват или са заклеймени, някои като Чавдар Мутафов са пратени по лагери. В този период прогресивно губи слуха си, което може би му помага да оцелее.
Още повече се затваря в себе си. И в дома си. Този дом е бил и спасението на цялата му фамилия през Втората световна война. Неговият сродник писателят Георги Константинов описва как паянтовата къща издържа сътресенията на бомбардировките: прозорците ѝ са здрави, а в двора има чист кладенец – остава да се намери само хляб. По онова време в София всичко е съсипано – няма вода, няма електричество, къщите и кооперациите са масово поразени, прозорците са избити. А домът на Лилиев оцелява.
Днес този дом, уви, вече го няма. Улицата носи името на Николай Лилиев, но всичко наоколо отдавна е застроено и презастроено, и на мястото на старата му къща се издига огромна съвременна кооперация. За щастие, благодарение на днешните му съседи – Весела Чернева и Момчил Методиев – бе намерена и повторно поставена паметната му плоча. И дори – от време на време – тук има литературни разходки или поетични четения, извикващи наяве сянката на „поета скиталец“:
Ден е,
Но не пред моите очи.
През замъглени завеси
напусто взирам се навън.
Где си
На миналото златен сън?
