„Поезията, каза глухо той, не е в това да пишеш стихове.”
Канех се да прекрача прага, но при тези думи се спрях. Усетих, че ще каже нещо, за което бях мислил.
„Какво е поезията?” – попитах. Връхлетя ме отново онова безсмислено вълнение.
„Способността да виждаш неизбежното и безвъзвратното… Изразявам се малко надуто… Да го виждаш там, където не го вижда никой…”
Руси Ст. Русев
Знаеше, че е поет. Всички истински поети знаят, че са поети. Другите, които пишат стихове, чакат някой да им каже, че са поети. А истинските поети знаят. При него беше дори малко по-сложно. Той не беше написал нито едно стихотворение. Но това не му пречеше да знае, че е поет.
Все някога, мислеше си, ще имам това време, когато ще седна и ще напиша моите стихотворения. Те и сега се появяваха в главата му внезапно, одраскваха очите му от вътрешната страна, той застиваше, но не ги записваше и те изчезваха.
Опитваше се да преживява с писане на фейлетони. Бързо разбра срещу кого не трябва да пише изобщо. Веднъж занесе един фейлетон, в който беше споменал две-три височайши имена, в един вестник. Зам.-главният му беше познат и, ще не ще, трябваше да го приеме. Посрещна го радушно, настани го, взе листа и се зачете. Когато стигна до имената, очилата му се запотиха. Дочете листа през мъглицата, огледа се бързо наоколо, сякаш стените имаха очи и му го подаде. „Еми ние не печатаме фейлетони”, каза той.
Поетът вървеше покрай прашните, накичени отвътре с пискюлите на паяжините витрини на опразнените магазини в партерните етажи на блоковете и си мислеше за онзи ден преди двайсет и пет години, когато, щом влезе в едно квартално заведение, видя, че на една от масите трима момци вадеха от един сак пистолети, слагаха ги отгоре и коментираха с голяма вещина качествата на оръжията и цените. Поетът се приближи, послуша, видя един пистолет, който му хареса и попита колко струва. Казаха му една съвсем прилична сума. „Макаров”, няма празно!”, допълни единият. Бая се чудеше тогава, защото усещаше, че идва тревожно време, дори имаше в джоба си парите, но накрая махна с ръка.
Оттогава времето, наистина, се промени. Надали щеше да може да се разхожда сега ей така с „Макаров” в джоба. И все пак, точно сега, този „Макаров” му липсваше.
Но не мислеше да се отчайва. На няколко пъти му се беше случвало например да намира по земята пари, и то не малки суми. Единия път намери 70 лв, бяха в едно синьо платнено портмоненце, сигурно някоя женица го беше изтървала. Другия път зърна една петдесетолевка да му се плези закачливо под една паркирана кола, наведе се, взе я, и до нея, хоп, видя още две-три нейни палави сестрици.
Можеше и сега да стане същото. Напълно беше възможно. Защо не? Само трябва да гледа внимателно по земята. Погледът му да е като прахосмукачка. Да не пропуска нищо.
И усилията му бяха възнаградени. Видя нещо да блести в прашуляка. Наведе се и го взе. Беше един пробит долар. С орела от едната страна и индианката с бебето от другата.
Когато се прибра в къщи, написа поредния фейлетон. Този път не беше използвал никакви имена. Беше си научил урока.
За един пробит долар
В пробитите ми джобове вече няма нищо. Само вятърът вдига в пробитите ми джобове вихрушки от тютюнев прашуляк. Вървя по тротоара и ритам боклуците. Човек може да ритне по тротоара какво ли не. Хартиени опаковки от бонбони. Капачки от пасти за зъби. Изгнили от дъждовете и снеговете автомобили. Дръжки от байраци. Рекламни листовки. И така нататък. Много неща има за ритане, с една дума. Стига на човек да му се рита. А на мен ми се рита. На мен ми дай да ритна нещо, това ми дай. Аз не бързам за никъде. Ако искам, мога да се маскирам и като пътен знак. Знакът STOP, да речем, или знакът ТУНЕЛ БЕЗ ИЗХОД.
Мисля си, както си вървя така и ритам, каквото ми падне, какво ли ще стане, ако взема да намеря нещо. Нещо ценно, имам предвид. Нещо, стегнато с ластик. Една баличка. Хоп, навеждам се, вземам я и ни лук ял, ни лук мирисал. Ето, навеждам се и я вземам. Никой нищо не забелязва. Ето така – виждам баличката, стегната с ластичето като с вратовръзка, навеждам се и я пъхам в джоба. Добре й е там на миличката. Седи и си кротува. Сега вече може да ритнем и нещо по-сериозно с баличката в джоба. Някой знак STOP. Или някой знак ТУНЕЛ БЕЗ ИЗХОД.
Чувал съм, че Господ чува горещите молитви. Ето, моля се горещо. Господи, нека да намеря нещо. Нека да намеря нещо. Нека да намеря нещо.
На три крачки пред мен в праха нещо блясва. Благодаря ти, Господи. Оглеждам се на четири и се спускам към блясъка. Навеждам се и го сграбчвам. После бавно разтварям юмрука си.
В дланта ми лежи един пробит долар.
