Начало Идеи Гледна точка Поехали!…
Гледна точка

Поехали!…

3023

… и доехали в НДК на концерта на ДДТ (7.І.2024 г.)

Веднага щом разбрах, че ДДТ идват в София (за втори път), вече знаех – на Ивановден ще се ходи на концерт. Нямах избор (пък и да имах, пак този щеше да е): ДДТ е любимата ми руска група и една от най-любимите ми въобще, така че да не се възползвам от екстрата щеше да е кощунство. Песни като „Пластун“ (пеши казак, обикновено разузнавач), „Родина“, „Кладбище“ („Гробище“), „Любовь“, „Свобода“, „Дым“, „Дороги“ („Пътища“) още ме карат да изтръпвам и да изпадам в екстаз. Но кощунство също щеше да е, ако не отидех, и от друга гледна точка: Юрий Шевчук, лидерът на ДДТ (и единственият постоянен участник в групата от създаването ѝ), е сред най-острите противници на войната в Украйна и тази своя позиция той нито крие, нито смирява. Негови са думите, изречени на концерт в Уфа през май 2022 г.: „Родина, друзья, это не жопа президента, которую надо все время мусолить, целовать. Родина — это бабушка нищая на вокзале, продающая картошку. Вот это родина“ („Родината, приятели, не е задникът на президента, който през цялото време трябва да ближеш, да целуваш. Родината – това е бедната бабичка на гарата, продаваща картофи. Ето това е родината“). Уфа, между другото, е родното място на ДДТ, през 1980 г. петима младежи – Юрий Шевчук, роден през 1957-а, 16 май, Рустем Асанбаев, Генадий Родин, Владимир Сигачов и Ринат Шамсутдинов образуват групата, първоначално под невинното заглавие „Ансамбъл под ръководството на Генадий Родин“. Тогава записват и първия си албум – „ДДТ-1“. Разбира се, той се разпространява нелегално, сред малък брой почитатели – талантът винаги си намира поклонници. Чак след две години обаче идва всесъюзният успех с творбата „Не стреляй!“, написана скорострелно за конкурс, обявен от в. „Комсомолска правда“, за песен с антивоенно съдържание.

Думите на Шевчук за задника на Путин не минават безнаказано: глобен е 50 000 рубли (около 800 евро), а концертите на ДДТ са отменени в цяла Русия. Оттогава групата е имала едва два концерта – в Казахстан през 2023-та, и сега в София, 7.І.2024 (на 10-и са свирили в Белград). А за един артист няма по-голяма гадост, отврат и отчаяние от това да не може да се качи на сцената, чувствайки се напълно годен и във форма да е там. Георги Каприев подкрепя казаното с една история от книгата „От Пиргос до Константинопол“: „В пандемичното време, когато театрите бяха затворени, а народецът зъзнеше от страх на скрито, влязохме в „немската“ кръчма срещу БНТ. Кръчмата – празна. Единствен Мавро (актьорът Стефан Мавродиев) седи там. Неподвижен, гледа в една чаша бира, даже не отпива. На въпроса: „Как си“?“, отговори изчерпателно: „Как да съм? Не играем. Не живеем“… В известен смисъл и ДДТ от две години не живеят, макар че групата не престава да създава: последният ѝ албум „Волки в тире“ („Вълци на стрелбището“) излезе някъде към средата на миналата година. На концерта в София Юрий Шевчук не се сдържа да се похвали: „ДДТ е една от малкото групи, които непрекъснато създават нови песни“. Тези нови песни предимно слушахме в София, макар че имаше и от предните, по-известните. „Дождь“ например, която е от 1986 г. Тя беше втората изпълнена, първата – „Проводник“ („Диригент“). Напълно обяснимо – с нея Юрий Шевчук искаше да заяви на своята българска публика, че: „НЕТ, НЕ РАБЫ МЫ! НЕТ, НЕ РАБЫ МЫ! НЕТ, НЕ РАБЫ МЫ–Ы–Ы–Ы–Ы–Ы!“. Точно така беше – вик, изтръгнат от цялото му сърце: „НЕТ, НЕ РАБЫ МЫ!…“

За руснаците, които не са на страната на Путин и които също теглят от перверзната му политика, същевременно срамувайки се от превръщането на народа им в жалък мизерник, негодяй и крепостник (изгой, гопник и холоп), е от изключителна важност световната общност да разбере, че не всички те са роби, че нямат оная допълнителна хромозома, за която фантазира Владимир Медински, един от идеолозите на новия рашистки курс, дето им давала право хем да претендират да са господари на света, хем заедно с това да са безкритично предани, до глупост чак, на хищническата си криминогенна върхушка, превърнала ги в зомбита. Юрий Шевчук е от малцината, които измиват очите на руснаците; той е от тези, които на живо казват, показват и доказват, че нацията им не е безнадеждно затънала в преизподнята на сляпото подчинение и безволното следване на престъпния им елит; че и сред тях има хора (люди), които мислят с главата си, а не с телевизора. Хора, на които да се възхитиш и които с чиста съвест да приветстваш: залата в НДК стана на крака, за да посрещне ДДТ и Юрий Шевчук, който не се бои да изрича несъгласието си, независимо от това, че в днешната потънала в мрак Русия репресивното законодателство се ожесточава все повече, а той – както сам неведнъж е заявявал – няма никакво намерение да напусне страната си. Непримирим е в активната си гражданска позиция: когато родината е в беда, в нея си длъжен и трябва да си, не извън нея…

Ето защо всеки концерт на ДДТ не е само рок концерт (макар че тъкмо рокът е, благодарение на който тази възхитителна гражданска позиция бива отстоявана), той е призив срещу войната, започната от Путин срещу Украйна; акт на съпротива, на възпротивяване, на отричането ѝ. Акт на непринадлежност: неслучайно в залата нямаше руски знамена, но пък имаше украински (въпреки че след това прочетох, че бил избухнал скандал между охранители и издигналите ги, все пак руско не видях. Даже, между другото, и това на руската опозиция, бяло-синьо-бялото). В някаква степен Юрий Шевчук с този de profundis вик „НЕТ, НЕ РАБЫ МЫ!…“ искаше да покаже на българите, присъстващи на концерта (съвсем немалко, между другото), да подкрепи своите съграждани, руснаците, но сякаш най-вече да увери украинците (които също бяха доста), че тяхната пословична любов към свободата, независимостта и волността не са им привилегия, че нему също са присъщи, въпреки че е руснак (прочее, татаро-украинец, ако речем да сме коректни: баща му Юлиан е казак, чието семейство през 30-те години по време на големите репресии е изселено в Сибир, а бащата, дядото на Шевчук, е убит; майка му Фания е татарка, внучка на молла, също разстрелян от съветската власт. Малкият Юра е отгледан от родителите ѝ, затова като малък говори по-добре татарски, отколкото руски), а и на сънародниците му. И беше прекрасно, че тази негова своеобразна изповед я чуха толкова много хора – зала 1 на НДК беше пълна, публиката се вълнуваше, съпричастваше, танцуваше и припяваше. Да, ДДТ е супер група, в това няма и сянка от съмнение…

Трябва също да си дадем сметка, и ДДТ в това отношение е изключителен образец, че рокът в Източна Европа, в някогашните социалистически страни, е не просто някакъв си там стил от популярната музика, а много повече – тъкмо вик за свобода, тъкмо утвърждаване на свободата. Затова по тези географски ширини групите винаги са обръщали огромно внимание на текста, който е не по-малко важен за успеха и качеството на песента. Защото ако на Deep Purple им стига да пеят как дим се издига над водата, а на Uriah Heep – за жената, облечена в черно (държа да отбележа, че Pink Floyd и донякъде Led Zeppelin не влизат в тази категория), то соцрокът е освен музикално и лирическо майсторство. Прочее, унгарският филм „Плешивото куче“ (1981) показва това по блестящ начин: докато групата пее (групата е Hobo Blues Band) за Джони Би Гууд, се свира по гаражи и мазета, но щом отвори глас за Kőbánya Blues, феновете изтрещяват. Неслучайно Ласло „Хобо“ Фьолдеш, фронтменът на HBB, е известен с протяжните си речитативи, които бликат от поезия, изтъкани са от поезия. Ангажирана поезия. Мисля, че в това отношение единственият, който може да му съперничи, е именно Юрий Шевчук (българските групи нямат такава практика, сещам се тук само за епиграфа от Шекспир към „Хамлет“ на „Щурците“). Песента „Проводник“ е точно такава: дълъг речитатив, в който, между другото, отново срещаме бабката с картофите: „Что мне расскажет нищая старуха / на злом перроне, с полным узелком / картошки сваренной — / назойливая муха, / под хамством мокнущая, как под кипятком?“ („Какво ще ми разкаже бедната старица / на злия перон, с тарелка пълна / с варени картофи – / досадница муха, / подгизнала от грубост / сякаш в кипнала вода?“). Но ако говорим за превъзходни стихове, достойни да влязат със златни букви не само в руската, но и в световната поезия, за мен това е строфата от песента „Это всё“ („Това е всичко“): „Жизнь не сахар, смерть нам не чай“ („Животът не е захар и смъртта не ни е чай“). И съм щастлив, че я чух на живо, от сцената на НДК (в предишното си гостуване в София в зала „Универсиада“ ДДТ, доколкото си спомням, не я изпълниха). Но съм най-щастлив от това, че в лицето на Юрий Шевчук, в неизчерпаемото по талант и доблест творчество на ДДТ не се е затрил онзи лазурен лъч, обещаващ ни, че все пак руският народ ще успее да се измъкне от мрака, който го е обгърнал, ще излезе на светлината и ще се присъедини – този път завинаги – към по-добрата част на човечеството, за която свободата, толерантността и уважението към другия и различния е най-висша ценност. И ще изпълни завета, даден от групата още през 1986-а: „Не стреляй!“…

Или, както казва всеки път Юрий Шевчук преди да запее: „Поехали!“. Защото тръгнем ли веднъж, непременно ще стигнем. Гаранция ДДТ. И Юрий Шевчук…              

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора