Начало Идеи Гледна точка Пожар в „Св. София“
Гледна точка

Пожар в „Св. София“

6422

Не знам защо в Страстната седмица си спомних този човек. Пред Велики четвъртък светлината е някак особена. Куполите на „Св. Александър Невски“ в златното си сияние усилват ефекта на яркото слънце, което пък придава на старинната базилика „Св. София“, закътана в съседство, особеното усамотение на кораб, плуващ леко встрани по небосклона, но гостоприемно разтворил двери за земните пътници. Още в притвора те лъхва мирисът на свещите, в полумрака лицата се озаряват и се променят. Тогава се сетих за лицето на този мъж около осемдесетте, когото често виждах там – пред иконата на света Богородица, със свещ в ръка, или приседнал за малко на един от дървените тронове, ако не го държат краката. Събран в молитвата си, зареян някъде другаде. Запомнил съм и особената му походка – леко провлачваше крака, тъй че по време на службите чисто звуково го чувах как идва. Винаги от южния кораб, оставайки задълго там, някъде зад третата колона.

Кимвали сме си с глава, но никога не бяхме разговаряли. Докато веднъж през Страстната седмица – дали не беше на Разпети петък, или на Велика събота? – на излизане от храма ми се стори, че промълви нещо. Видях, че се олюлява, хванах го под ръка, а той леко се дръпна, явно не искаше да прояви слабост. В очите му имаше сълзи. Със сподавен глас изрече нещо, което явно му тежеше отдавна:

– Те ни накараха… Бяхме още деца… Те са виновни…

Не го разбрах добре. Усетих болката в гласа, както и мъката му. Разбрал съм, че в такива случаи не е добре да задаваш въпроси. Ако човекът иска да ти сподели нещо, ще ти го каже, няма защо да разпитваш.

Виждах как у него клокочат спомени, как нещо го мъчи отвътре. Посочи с ръка южната страна на храма и сподавено рече:

– Идваха в училище… Казваха… няма Бог… Ей там се събирахме с камъни… Мърсяхме… Сетне стана белята…

При последните думи споменът го задави. Хванах го за ръката, вече се досещах за какво ми говори. Търсех думи за утеха, да му кажа, че разкаянието отмива греха, че всички, които сме били част от онова „сломено време“, продължаваме да носим белезите от него. Нали затова е покаянието, нали затуй зовем душите си да се освестят… Той обаче, свел глава, сякаш не чуваше какво му говоря.

Откъслеците от този разговор ме върнаха към една доста скръбна софийска история. През 60-те, когато моят събеседник е бил навярно 14–15 годишен, комунистическата власт рязко засилва антицърковната пропаганда, за първи път започват за заграждат софийските църкви по Великден. Сигналът идва, разбира се, от Москва. Хрушчов е „ленинец“ по душа и тръгва да затваря църквите по селата, в СССР подготвят проект, с който най-големите храмове и манастири се одържавяват като „културно наследство“. Съответно в България Рилският манастир през 1961 г. е обявен за музей с указ на Президиума на Народното събрание, независимо от протестите на патриарх Кирил. Монасите са прогонени и чак през 1968 г. на част от тях е разрешено да се върнат у дома, в светата Рилска обител.   

Комсомолът се включва активно с „отрядници“, въвеждащи ред по „великденските служби“. Спомням си ги добре през 80-те, а колко ли по-брутални ще са били две десетилетия по-рано? Отец Радко Поптодоров ми е споделял колко потиснат се е чувствал след поредната вълна от хули и карикатури в пресата през 60-те, какво е било да тръгнеш в расо по софийските улици, колко подвиквания е имало след него… Това поколение свещенослужители са претърпели много и са издържали. А хора като моя някогашен събеседник са били жертвите на всичко това.

В архивите на Комитета по църковни въпроси са запазени донесенията на един особено ревностен служител – Гаврил Г. Димитров, който между 1958–1961 г. се опитва да стори почти невъзможното. Примерно в един и същи ден – на Тодоровден – да „преброи“ богомолците в основните софийски църкви. За целта от рано сутринта той е в „Св. Седмочисленици“, после на бегом отскача до „Преображение Господне“ в Лозенец, за да завърши „преброяването“ си в „Св. София“, където установява, че се „причастяват 20 мъже и 130 жени на възраст 25–50 години“ (примерите са от книгата на Момчил Методиев „Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава, 1944–1989, София, 2010 г.).

Най-тревожната тенденция в тези доклади е, че нараства броят на младите хора в църквите. Комунистическата власт, съвсем обяснимо, възприема този факт като опит за съпротива. И тръгва да потушава „бунта“ по своему.

Комсомолски активи решават да провалят Великден „отвътре“. Започва се с чупенето на прозорци на църквите (уж от случайни хлапетии) първо в селата около София, после и на големите столични храмове. Вестник „Вечерни новини“ в началото на 60-те пуска „репортажи“ за „младежки групи“ (едва ли не „субкултура“), които в желанието си да се борят с този „опиум за народа“, свирят с китари край прозорците на „Св. София“ или „Св. Седмочисленици“, е, понякога са и по-буйни, та милицията се намесва, но какво толкова….

Истината е, че има десетки жалби от църковни предстоятели как сутрин намират прозорците на храмовете си изпотрошени, отвън се носи миризма на урина, а вътре са хвърляни нечистотии. И това пред Великден! Една такава група „младежи с китари“ трайно се настанява край „Св. София“. Вероятно възрастният ми събеседник се опитваше да ми разкаже какво е било и към какво са ги подтиквали…

Първоначалната цел е била да се сплашат, а и отвратят вярващите, но дългосрочният замисъл е далеч по-дълбок. Същинската цел е била жертвата сама да повика своя мъчител на помощ. Което става, щом „комсомолските активи“ нахлуват в храмовете, както научаваме от този доклад на Михаил Кючуков, председател на държавния Комитет по църковни въпроси:  

Някои младежки среди, студенти и ученици, се организират да посетят църквата „Александър Невски“ в 12 ч. вечерта, за да наблюдават богослужението (…) Но те отиват по-рано, заемат централното място в черквата и смущават богомолците, когато се открива богослужението… И когато започне службата, те започват своите забавления. Някои влизат с мандолини и започват да тананикат, почват да се люлеят ту на една, ту на друга страна, някои се повдигат да достигнат полюлея, да го разклатят, да го разлюлеят… И когато трябва да излезе патриархът, той не може да мине, ами го носят ту на едната, ту на другата страна.

Доколко има там организиран пръст на младежи от комсомолски организации, ние не сме се занимавали и не сме установявали….

(Доклад на Михаил Кючуков от 1972 г.)

Това е било и трябва да се знае. „Люляли“ са патриарх Кирил на възкресната служба, от „Св. Александър Невски“ са се обаждали на милицията и тя е пристигала, за да „въдвори ред“. После са заявили на Св. Синод, че трябва да се вземат „дългосрочни мерки“. Така възникват кордоните около църквите по Великден или Рождество, червените въжета и пропуските. Последните са се раздавали само на възрастни хора, дето и без това няма закога да ги спират. Ала младите хора са спирани и са записвани личните им данни. После – сигнал по месторабота или във висшите училища, проблеми, обяснения…

От архивите става ясно, че „Св. София“ е попаднала в най-строгия кордон. Дори в началото на 70-те тя е недостъпна по Великден за вярващите. Запазило се е писмо на прот. Панчовски (от 7 май 1973 г.), в което той споделя трудната си комуникация с „г-н Тодоров“ от Комитета:

Църквата „Св. София“ беше включена в кордона и богомолците бяха възпрепятствани да се черкуват в нея. Едвам в последния момент при създалото се положение г-н Тодоров се намеси и са били пуснати няколко стари хора да дойдат в „Св. София.

И тук има план, от ясен, че по-ясен. Научаваме го от доклад на Министъра на просветата и културата от 1961 г. до Политбюро на ЦК на БКП. В него са казва, че в нашата страна има твърде много храмове и манастири. Те имат историческо значение за българския народ и е редно да станат музеи. Изброяват се Рилската обител, Бачковският и Дряновският манастир. А от църквите първа е упомената „Св. София“. Ала в последния момент Комитетът по църковни дела дава отрицателно становище за храма:  

Съображенията за „Св. София“ са с оглед на неблагоприятния ефект, който би последвал у нас и в чужбина. При това не може да се приеме, че държавата не би могла да я поддържа добре като исторически паметник и когато е действаща църква.

Затова не „одържавяват“ „Света София“, за разлика от Земенския манастир „Св. Йоан Богослов“, Митрополитската църква в Самоков „Св. ап. Петър и Павел“ в Търново и редица други храмове. Но явно комунистическата власт трудно се отказва от намерението си да превърне старинната базилика в музей. Свидетелство за което е и този „стряскащ документ“, за който узнах съвсем наскоро от сборника „Атеистичната политика в комунистическа България“, част 1, НБУ, съставител Живко Лефтеров, 2020:

Писмо от председателя на църковното настоятелство при храм „Св. София“ до Пето районно управление на МВР за умишлен опит да се предизвика пожар в църквата

София, 5 ноември 1961 г.

На 4 т.м. е направен преднамерен опит да се предизвика пожар в паметника на културата храма „Св. София“.

Служителят при Св. Синод Ефтим Василев Георгиев ни описа случая. Неизвестен гражданин му се обадил по телефона при портиерката, че минавайки край храма, забелязал в него пожар, за което съобщил на пожарната. Намира пожарната. Отварят централната врата и пожарната отстранява хвърлените през прозорците в храма запалителни факли, от които една е останала между двойните прозорци.

Ефтим В. Георгиев добави: „Към 19,30 ч. видях младежи, които отиваха с факли към паметника на Васил Левски. Същите се връщали, чупели с камъни прозорците на храма „Св. София“ и хвърляли през тях запалени факли“.

Любомир Ат. Загорчев, който работи във връзка с ремонта на храма, ни съобщи, че случайно минавал по това време край храма, заварил опасното положение. Той добави, че се били струпали много хора във връзка с пожара. Имало е много деца, които говорели помежду си кои младежи са били хвърлили факлите. По негово мнение, ако се направи разследване между децата, които играя постоянно около храма, ще се открият младежите, които са чупели стъкла и са хвърлили факлите. Ние и друг път сме ви уведомявали писмено, че младежи постоянно чупят стъклата на храма, но взетите мерки не са дали желаните резултати.

Намерените останки от факли, на брой пет (5) съхраняваме и държим на място като веществено доказателство.

Председател (п) иконом П. Панчовски

Не са се побояли да предизвикат пожар, само и само да постигнат целта си! Ясно е, че в ония милиционерски времена е било напълно изключено „самодейци с факли“ да тичат ей така по улица „Московска“ между паметника на Левски и „Св. София“. Слава Богу, че споменатият Любомир Загорчев е минавал случайно оттам и че пожарната бързо е реагирала. „Св. София“ и без това се е нуждаела от реставрация. Ако са я опожарели, са щели да я затворят за десетилетия, превръщайки я в археологически музей. А че е имало риск Юстиниановата базилика да рухне, явно никого не го е била грижа.

Не знаех това, докато разговарях с моя събеседник навремето. Дали тази „беля“ е имал предвид в нашия разговор, дали това бе голямата болка, която не му даваше мира отвътре?

Не съм го виждал от години, затова си позволявам сега да оглася този наш разговор. Човек никога не се обяснява на равнището на човека. И негов „етос“ е неизреченото да бъде чуто.   

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора