Начало Книги Позиционната игра
Книги

Позиционната игра

6687

„Шахмат. Позиционната игра“, Николай Велчев, издателство „Чес Гейм“, 2021 г.

Книгата на Николай Велчев не е роман. Тя е учебник по шах. След чаровния първопроходец „По стъпките на гросмайсторите“ на Живко Кайкамджозов, настолна на не едно поколение, мисля, че от 1981 г. това е първият български учебник по шах. „Което все още не е повод да се пише за него“, ще възразят мнозина. И ако играта не ги вълнува, ще бъдат съвършено прави. Или почти. Защото умението да мислиш стратегически, да анализираш позициите, да откриваш слабостите на противника и да скриваш своите собствени е важно не само в шахматната игра. Без него не може нито в политиката, нито в живота. Казвам „живота“ и се замислям, че думата крие безкрайно широк спектър от значения. Капабланка ги обобщава чудесно: „Да играеш шах е лесно, трудното е да играеш добре“. Сякаш Животът и Шахът са взаимозаменими реалности.  Подобна теза ще отстоява не друг, а Гари Каспаров. „Животът като партия шах“ е тема на много от академичните му семинари, изнесени в най-елитните световни университети. А фактът, че хонорарите за тях са фантастични, би трябвало да означава, че не само студентите, но професорите си струва да слушат подобни лекции. Поне така смятат академичните ръководства в Харвард и в Бъркли, в Йейл и Масачузетс. Затова колкото по-внимателно чета книгата „Позиционната игра“, толкова по-категорично вярвам, че моят собствен син трябваше да я изучава в прогимназията. Та нали подобно на любовта, позиционната игра е винаги същата и винаги различна. И винаги, след като научиш всички правила, трябва да ги забравиш. В противен случай не би направил и крачка напред. Защото – факт е, че както автомобилите през 1927 г. са се движели по-зле от тези през 1972 г. и техниката от 1972 г. изглежда ужасно архаична на фона на съвременната, така и партиите между Алехин и Капабланка трудно ще догонят нивото на Фишер и Спаски. А те, от своя страна, въпреки гениалността си, ще бъдат като детска игра спрямо стандартите на Карлсен и Каруана.

От което би трябвало да следва, че ако едно дете започне отрано и методически правилно да се занимава с шах, далеч преди края на пуберитета то ще може да играе на нивото на Рети, Земиш и Тартаковер. Та нали ходовете от бъдещето, които те са правили преди сто години, вече са в миналото и благодарение на „Позиционната игра“ всеки третокласник може да седне на една маса с големите. И тогава ще открие, че те също не са били безгрешни. Само че ако човек не е чел „Позиционната игра“, ще му е трудно да прецени къде и как се появяват пробойни в „Моята система“ на Арон Нимцович. И като отворих дума за големите, трябва да призная, че в лицето на Николай Велчев успях да открия човек, който познава – и то лично – поне половината от световните шампиони. Роден по едно и също време[1] с Анатолий Карпов, авторът на книгата познава кухнята на шаха. Малцина са българите, които така умело биха могли да опишат позиционната интуиция на колосите от осемдесетте години. Но лично за мен по-важното е друго. С интерес наблюдавах как всяко поколение предава щафетната палка на следващото. И онова благородство, за което си струва да се напише не една, а цяла поредица книги. Все още в душата ми отекват думите, които Спаски казва за Каспаров: „Бог му даде всичко, а той искаше още повече“. Преповтарям си ги пак и пак и разигравайки всяка една от тези над 300 партии, си фантазирам, че бих могъл да стоя на една маса със Спаски и Каспаров. И не само с тях… Там ще са Ботвиник и Смислов, Тал и Петросян. И разбира се – Боби Фишер. Накъде без него…

Знам, че говоря глупости. Но знам и друго. До Карпов броят на световните шампиони по шах е точно колкото броят на апостолите. Затова е естествен всеки свян, който ни забранява да си представяме, че можем да сме част от вечерята на Големите. Друг е въпросът, че този свян може да бъде и предразсъдък. Донякъде полезен и поучителен. И ако човек добре усвои уроците му, вероятно ще може – подобно на Мария, дъщерята на Николай Велчев – да стане европейски шампион и да играе като равен с равен срещу най-добрите. Ето защо бих искал да твърдя, че колкото повече деца прочетат „Позиционната игра“, толкова повече европейски и световни шампиони ще имаме. Защото след Веско Топалов (автор на чудесния предговор) е време за нови…

За да се сбъдне казаното в последното изречение от предговора: „И тогава никой няма да съжали, че е чел тази книга; особено ако я е чел внимателно“. 

–––––––––––––––––––––

[1] И по-точно две години по-късно, през 1953 г.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Още от автора

No posts to display