Поредният голям успех на румънското кино, филмът „Позиция на дете” (режисьор Калин Петер Нетцер, Златна мечка, Берлин 2013) бе част от програмата „Психоанализа и кино” на тазгодишния София Филм Фест. Филмът разглежда сложните отношения между майка и син и разрушителния, задушаващ ефект на родителската обич. Как патологията в човешките отношения в посттоталитарните общества може да промени представата за добра родителска грижа.
Филмът изследва отношенията между майка и син в критична ситуация – синът е убил на пътя момче на 14 години. Вината е негова. Загубата е и за двете страни. Потърпевшите губят детето си, а извършителят представата, че е неуязвим, че контролира живота си, че не е способен да причини смърт. Смирението пред загубата, способността да се преживява траур и справянето със загубата са ключови за разбирането на отношенията във филма. Как героите от филма – Барбу и неговата майка, ще се справят?
Главната героиня Корнелия (Луминита Георгиу) е успяла жена на 60 години. По-голямата част от живота си е прекарала в социалистическа Румъния. Успяла е максимално добре да се възползва от новото време и да изгради успешна кариера и приятелски кръг от големци с ключови позиции. Чувства се сигурна и справяща се, за нея няма невъзможни неща. Владее правилата на играта. Празненството по случай 60-ия й рожден ден е, за да демонстрира благоденствие и престиж. На него няма случайни хора. „Приятелствата” зависят от ползата, която всеки може да има за другия.
На фона на тази съвременна бляскавост и доволство, началото на филма изглежда несъответно. В личния живот на тази преуспяваща жена има сериозен проблем. Тя споделя за безцеремонното и грубо отношение на сина си към нея. Цитира неговите остри и вулгарни думи, неговото отблъскващо поведение.
Когато разбира за катастрофата, предизвикана от сина й, и за смъртта на момчето, Корнелия изпитва странно вълнение – най-после синът й я е потърсил. Тя не се замисля нито за миг. Пуска в действие машината от връзки и добре отработени поведения, чрез които умело демонстрира сила, подкупва и съблазнява. Картината е толкова реалистична и стряскащо позната. Корнелия е способна да корумпира цялата система с изключителна лекота. Тя го прави съвсем естествено. Системата се поддава без съпротива. Но това, което е най-смущаващо, е липсата на угризения за погазването на правилата и морала, липсата на вина за причинената щета, липсата на съчувствие към родителите. Всичко е в реда на нещата. Никой не оспорва поведението й. Корнелия е толкова трескава в това да върне сина си отново в детската стая и да реши проблема с катастрофата, че дори не може да усети колко стъписан и ужасен е той. Все едно не става въпрос за убийство, все едно не е загинало дете, все едно виновникът не е Барбу. Просто има един проблем за разрешаване.
Какво е да имаш такава майка? Разбираема ли е жестокостта и омразата на Барбу към майка му? Така както Корнелия корумпира системата, за да постигне своето, тя корумпира и семейните връзки, за да бъде близо до сина си – подкупва чистачката, за да шпионира, сближава се с приятелката му (показала е ясно, че не я харесва). Разбираемо е раздразнението на Барбу от постоянната намеса в живота му от страна на майка му (тя определя какво да чете, какви капки за нос да ползва – все най-доброто). Не е разбираемо, защо на 30 години Барбу остава в „позиция на дете”. Всъщност изпитанието, пред което го изправя катастрофата, дава обяснение. Макар и да не е съвсем съгласен, Барбу оставя майка си да „ръководи парада”, за да го измъкне от затруднението. Той отказва да участва, но приема майка му да свърши „мръсната работа”. Вероятно по същия пасивен начин е приел родителите да му купят кола, апартамент, та дори да намерят и жената, която чисти в дома му.
„Позицията на дете” е хем противна, хем привлекателна. Ако Барбу излезе от нея, ще загуби удобството да получава повече, отколкото може да постигне сам, ще се наложи сам да отговаря за действията си (включително и за катастрофата), ще трябва да се откаже от всички привилегии на класата на родителите си. Когато му се предлага възможност да порасне, да стане сам родител – той се ужасява.
Корнелия принадлежи на новата/стара класа на привилегированите в посттоталитарното общество, което не е излекувало болестите, наследени от тоталитаризма. Смесването на ценностите, представянето на злото за добро, омнипотентният контрол (включително и върху „живота на другите”), двойните стандарти, агресивното налагане на силните на деня, продължават да бъдат правилата на играта, които трябва да се приемат, за да се успее. Моралът и законите са само за обикновените хора (като родителите на загиналото момче). Успешните са над закона и над правилата. Филмът показва как практикуването на обществени отношения, основани на погазване на основните човешки ценности, на измама, манипулация, недоверие, лицемерие уврежда емоционалния живот и най-близките човешки отношения.
Обществото ни се оказва неподготвено за ценностите на новото време. Средствата за успех и оцеляване в тоталитарното общество са традиция, с която трудно се разделяме, защото липсва опит за нещо друго – за успех, основан на креативност, конкурентост и предприемчивост – принципи, старателно и системно заличавани от социализма чрез обезличаване и отнемане на усещането за собственост върху постиженията и собствения живот. Промените пораждат висока тревожност, че елитът ще загуби благата и властта си. Справянето с нея става по перверзен начин.
Исторически терминът „перверзия” се появява в религиозен контекст – да се прави нещо в разрез със „законите на Господ”, най-вече да се използва сексуалността за други цели освен за продължение на рода. По-късно Просвещението дава нов смисъл на перверзията – това, което е в разрез със „законите на природата”. С развитието на науките и на медицината и на идеята за „девиантно поведение”, на перверзията започва да се гледа като на вид патология.
В този смисъл Фройд определя перверзията като продължение на нормалните инфантилни стадии, при което еротичните зони, предхождащи гениталната, продължават да доминират. При повечето хора инфантилните желания се потискат и изтласкват под натиска на социалните норми. Цената на този процес е неврозата. В този смисъл, според Фройд, перверзията е негативът на неврозата.
Съвременната анализа потвърждава противосоциалната конотация на перверзията, определяйки я като постигане на удоволствие, при което другият се използва, но не за преживяване на любов или взаимност. Тя е подчинение, маскирано като любов. Акт на агресия. Перверзията предполага преживяване за грандиозност и усещане, че си специален и по-добър от тези, които следват нормите.
Филмът ни оставя със смущение, с усещане за нещо противоестествено – както в начина, по който функционират институциите, предназначени да защитават гражданите (полиция, медицинска служба), така и в отношенията майка – син (сцената с масажа).
Перверзията е във фината, всекидневна злоупотребата с морала, етичните норми и в тоталната подмяна на правилата и ценностите. Филмът показва колко дълбоко е проникнал в отношенията този начин на функциониране – превърнал се е в норма, социално приемливо средство да се запази статуквото, да не се преживеят загуба и вина. Корнелия действа (обажда се на когото трябва, среща се с когото трябва, плаща и т.н), за да не чувства. За да не се почувства и за секунда в губеща позиция, за да не допусне да преживее това, което не е за тези като нея – скръб, загуба, за да не допусне психична болка.
Корнелия не е просто обсебваща и контролираща майка, която не може да приеме загубата на порасналия си син. Тя използва познатите й средства, за да корумпира отношенията с него, така че да го държи в инфантилна зависимост, в „позиция на дете” – подкупва, съблазнява, държи в подчинение. Барбу пасивно приема нейните правила и морал. Той е лишен от възможността да преживее своята болка и вина, да поеме отговорност, да намери начин да се справи с тях и така да порасне.
Така тази здрава прегръдка – колкото любовна, толкова и властова и за това перверзна – блокира развитието, парализира инициативността, убива усещането, че си агент на собствения си живот. Тогава единственото решение, за да се постигне свобода, може да се окаже разрушаването на обекта (озлоблението, омразата и гнева на Барбу към майка му). Но когато обектът е прекалено мощен, несломим и все така щедър, остава саморазрушението – несъзнаван акт, чрез който, обектът, упражняващ подчинение и зависимост, се лишава от възможността да те притежава. Вероятно катастрофата, която има всички шансове да съсипе живота на Барбу, е именно това – опит да накаже майка си, да я лиши от любимия й син.
И все пак филмът прави намек в последната сцена за промяна. В тази сцена ние виждаме две майки, които скърбят. Едната, за загиналото си дете. Другата за порасналия си син, който вече не е само неин. Най-после Корнелия изпитва чувство на загуба. Най-после започва да скърби. Филмът завършва с молбата на Барбу майка му да отключи колата (символ на златната му клетка), за да излезе и да поиска прошка от бащата на момчето.
Това дава надежда – смирението пред загубата, приемането на собствените ограничения, на вината за стореното (включително и за миналото), отказът от успех на всяка цена са начин да се постигне развитие.
Надя Кожухарова е психотерапевт към „Асоциация Анимус”. Групата „Психоанализа и кино” е създадена през януари 2010 г. и от тогава организира публични прожекции на филми, последвани от дискусии със зрителите. Тя е инициатива на преподаватели от Българския институт за отношения между хората, НБУ и Софийския университет.
