Начало Книги Издателство Комунитас Познавам този, който повярва
Издателство Комунитас

Познавам този, който повярва

1973
Лукас Кранах Стари, „Законът и благодатта“, 1529 г.

За благодатта, Блез Паскал, съставител, предговор и превод от френски Владимир Градев, издателство Фондация „Комунитас“, 2023 г.

Познавам този, който повярва: Паскал съгласно Владимир Градев

На паметта на Сирма Данова (1984–2023)

І

За благодатта е вторият сборник с текстове на Блез Паскал, в който Владимир Градев продължава започнатото преди тринадесет години с Разум и вяра свидетелстващо и грижовно представяне на удивителната и ужасяваща неравна двойка на изключителния учен и изключителния християнин от зората на нашата ера на космологическо-интериорна празнота и отговарящия ѝ скрит Бог. Според Градев „голямата новост“ на Паскал спрямо Декартовото полагане на модерния субект е преди всичко в тази неравна любовна двойка: „Два субекта изграждат личността, чиято идентичност трябва да бъде мислена като различие, и която се осъществява в напрегнатата среда между похотта и любовта, между природата и благодатта“. Мотивът на неравната двойка е сред симптоматичните за хуманизма на север от Алпите, получавайки завършена иконографска реализация у Кранах Стари. Оголването на нищетата на човешката участ в емблемата на прегръдката на възрастови и имотни неравенства се разполага в тези серийни образи на телесен упадък и блясък все още на социалноисторически равновесно разстояние между трезвия бюргерско-договорен цинизъм (при цялата патетика на тези беззъбо отворени в задъхано опустошена усмивка уста) и ведро умиротворената християнска тварност (при цялата агонистичност на неравната двоичност).

ІІ

Като enfant terrible на големия стил на френската Класическа епоха Паскал генеалогически е лишен от предустановената „точна среда“ между похотта и любовта, цариците на царствата на природата и благодатта. От литературно-социологическа гледна точка, тъй както я застъпва Ауербах в класическата си студия за френската публика през ХVІІ в., „почтеният човек“ (honnête homme) е продукт на две развеществявания, които взаимно се подсилват. От една страна, развеществяването на буржоата, който посредством държавна служба и финансов ресурс се домогва до т.нар. „аристокрация на тогата“ (noblesse de robe), абдикирайки от първородството си в третото съсловие – фамилията Паскал е noblesse de robe второ поколение. От друга, на пръв поглед социологически по-безпоследствена, но всъщност ключова за Ауербаховата рецептивна социология на френския класицистичен театър, това е развеществяването на християнина – „разхристиянчването“ (Entchristlichung), проявяващо се в класицистичната трагедия под формата на радикалното отхвърляне на всяка тварност в героя и човека. Антропологията на „почтения човек“, какъвто по дефиниция е героят (и зрителят) на френската класицистична трагедия, се конституира чрез последователното изличаване на всяка следа от телесно-тварна слабост, накърнимост, ущърбност на субекта на действие и претърпяване, из основи лишаващо го от статута и трансценденталната подслоненост на сътвореното. Паскал ще бъде апостол сред почтените люде – „силни духове“, либертини, атеисти, – отрекъл се от принадлежността си към тях в едно обръщане, идещо да реституира християнската (и съсловна) субстанция, чието развеществяване тепърва генеалогически го е конституирало.

ІІІ

Ако обръщането е фундиращото събитие на християнството като религия в лицето на ап. Павел и като личен религиозен опит в лицето на повярвалия, при Паскал то се повтаря за първи път в чист вид в условията на нашата ера на трансцендентална неподслоненост. Обръщане в чист вид, доколкото е отговор на осъщественото за първи път последователно разхристиянчване в мащабите на най-голямата за времето си централизирана ранномодерна абсолютистка държава. За първи път през нашата ера – това се усеща в писането на Паскал включително и на стилистично равнище, – напомняйки за отломъците раннохристиянски опит, включително и гностически, съхранени в полемичните цитирания на Отците на Църквата. „Същевременно елиптичната форма на максимата позволява да бъде изразено онова, което от благоприличие (основно средство за оцеляване в епохата на абсолютизма и всеки деспотизъм) не може да бъде казано по никакъв друг начин.“ Централно понятие на класицистичната естетика, осигуряващо твърдата връзка със социалнополитическата нормативност на абсолютизма, „благоприличието“ е нарушавано от Паскал както спрямо Католическата църква (с подозирания в „криптопротестантизъм“ янсенизъм), така и спрямо Декартовия рационализъм (с гносеологично-теологическия принцип на двоичността на субекта). Контрастирайки позицията на Паскал, от една страна, с модернизационната католическа реформа на йезуитите, Градев убедително го ситуира сред „все религиозни консерватори и традиционалисти“, набедени за криптопротестанти, от друга. Той обаче „в никакъв случай не е реформатор“ – нито протестантски, нито католически – а консервативнореволюционен „зелот“.

ІV

Консервативнореволюционният потенциал на полемичните текстове на Паскал – терминът и аналогията са мои, но подхващат генеалогическо безпокойство, което преминава от Разум и вяра в За благодатта – насочен срещу прекаления оптимизъм и глобалистка гъвкавост на йезуитската версия на Католическата реформа, пуска в ход една „диалектика на Контрареформацията“, в която използваните от страстно религиозния полемист „стилистични похвати стават могъщи оръжия на борбата с религията през века на Просвещението“. По-ранната формулировка на същия генеалогически казус в Разум и вяра е още по-експлицитна: „За Паскал подобно преклонение [пред сакралността на политическото тяло на краля, б.м. ВС] е вече плод на жертващото разума въображение, с което пътят за обезглавяването на монарха и възцаряването на терора на въздигнатия в култ от идеолозите на революцията разум е всъщност открит“. Паскал е този, който успява да придаде на думата „йезуит“ съвременното разговорно значение на друг свой универсален литературен съвременник – „Тартюф“, да я превърне в плана на езика „в нарицателно име“, с лекота зачертаващо приносите на йезуитския орден в модерната педагогика и изкуството на Барока. Антийезуитските полемични текстове на Паскал „ще вдъхновяват перото на Волтер и ще обосновават якобинските гонения“. В За благодатта Градев ще обърне внимание на тази „ирония на историята“, в която Паскаловият консервативнореволюционен патос се превръща в стилистичен фермент на една диалектика на (контра)просвещението, отвеждаща до якобинския терор. Една от най-интересните глави на новия сборник, припомняща Млечният път на Бунюел, която ориентира читателя в действащите лица на историческата драма на споровете за благодатта, е с мото от Волтер, травестиращо полемичния стил на Паскал, приложен към св. Августин. „Ах! Защо ни вълнуват бленуванията на […] този африканец, ту манихействащ, ту християнстващ, ту развратен, ту набожен, ту толерантен, ту тираничен?“ Тази травестия на Паскал е травестия на всичко емблематично за ХVІІ век – „века на Августин“ – през очите на века на Просвещението.

V

Сродството по избор, което Волтер усеща в полемиста Паскал и с което блестящо злоупотребява, възхожда към едно от екзистенциално и стилистически най-действените следствия на обръщането на Паскал, реституиращо не на последно място развеществената му съсловна генеалогия на представител на третото съсловие. Става дума за решаващия примат на практиката, който типологически сродява в рамките на едно прекрасно „семейно сходство“ Паскал и Тереса от Авила – и двамата надарени със спекулативна гениалност, и двамата трезво отстояващи приоритета на действието както в прозата си, така и в живота. И в двата случая имаме социалноисторически една буржоазия, поставена на колене от ранномодерната абсолютистка държава, с тази разлика, че във Франция работливо и прилежно саморазвеществилите се ще получат историческия шанс за бляскав политически реванш, а конвертитите в Испания ще трябва да се „задоволят“ с блясъка на литературния реванш от Фернандо де Рохас през анонимния автор на Ласарильо де Тормес и до Матео Алеман и (може би) Сервантес. Градев подхожда към обосноваването на примата на практиката при Паскал религиозноисторически: „Когато Бог е скрит, практиката е решаваща“. Нашата ера, чието начало парадигматично поставя Паскал, е на скрития Бог, еонът на Deus absconditus. В екзистенциален план това ще рече „радикалното обръщане […] към всекидневието“ като ключов момент на религиозния опит на обръщането и произтичащата от него практика. Радикалното обръщане към всекидневието като започването на скрит нов живот – това за Градев е Паскаловото „incipit vita abscondita“. Всекидневието, чиято теологическа, екзистенциална и стилистическа значимост за нашето време е открита с тази всеобхватност и ужас за първи път от Паскал, е новият скрит живот на скрития Бог и на повярвалия в Него. „Вярващият не говори от висотата на никакво знание, настоява и практикува отново и отново Градев, той действа и продължава да действа.“

***

От далечното младежко четене на Мислите още по време на Стария режим си спомням като отчетливо преживени две неща: как вечното мълчание на тези безкрайни пространства ме ужасява и как сме качени на кораб. За мен краят на Стария режим и началото на новия всъщност мина изцяло под знака на Етиката на Спиноза, един испански превод от библиотеката на баща ми. Книгата имаше предистория, към която татко отново и отново ме връщаше и се връщаше, щом ме видеше с нея: била му подарена от неговата леля нотариус, една от останалите стари моми, родени и така и останали си Sabourín, с която се запознах като петнайсетгодишен, а тя беше сигурно превалила осемдесетте. Специфичният мирис на тропическа влага, просмукала хартията, се свърза с това упорито моминство насред бароково пищния апотеоз на живота, в което за мен се оказа квинтесенцията на Етиката. Това беше първата ми среща с комплекса на моминството, което през онези все още толкова неясни години ми пречеше да общувам с момичета, а по-късно щеше да се превърне в незаобиколим принцип на заниманията ми с литература. В тежката сянка на така белязалата ме Етика, чиито необратими последствия тогава не предполагах, но вече мъчително преживявах в къснопубертетните им форми, Мислите ми звучаха като откъслеци от дневното сънуване на един спрял за миг да шлифова и разсеяно реещ поглед през прозореца Спиноза. Него със сигурност не го е ужасявала гледката на вечното мълчание на тези безкрайни пространства, шлифовайки оптическите стъкла, за да се открие тепърва самата гледка отчетливо и ясно пред погледа. Но може би някъде дълбоко в иберийската му родова памет и роман романското звучене на embarqués, внезапното и непроизволно озоваване вече винаги на борда на кораб е извикало първичното усещане и всекидневното разговорно значение: да си забъркан необратимо в трудно и рисковано начинание, в което е жизненоважно да познаваш някой, който е повярвал и действа, продължава да действа.

Проф. Владимир Сабоурин (Сантяго де Куба, 1967) е завършил българска филология в Софийския университет, специализирал е във Ваймар, Хайделберг и Инсбрук. Пише поезия и литературна критика. Преподава антична литература и история на испанската литература във Велико Търново.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display