На път с Елиас Канети – по следите на великия хуманист, който може да ни каже много за прелъстяването на масите и за бездните, които се крият под континента
Някои от най-красивите разкази от живота на човека, роден през 1905 г., който трийсет години след смъртта си е може би по-жив от всякога, са за смъртта. Елиас Канети мрази смъртта, дори е написал „книга срещу смъртта“. И е смятал, че най-гордата задача на човечеството е да се защитава от нея с всички сили.
Бъдещият носител на Нобелова награда за литература успява да убеди дългогодишната си любовница Мари-Луизе фон Мотесицки, че именно него, Елиас Канети, смъртта няма да го застигне. Другите може би. Но не и него. Тя действително е вярвала, както му пише в едно от своите копнеещи любовни писма, че той ще може да „преодолее смъртта и да направи всички хора безсмъртни“.
Трябва да е имал някаква внушителна сила, нещо завладяващо, този нисък възпълничък мъж с гъсти мустаци и тънък глас. Въпреки изключително трудния си характер и свръхголямото си его. Така го вижда германската изкуствоведка Инес Шленкер, която живее във Великобритания. Шленкер изследва творчеството на Мотесицки и публикува кореспонденцията между художничката и Елиас Канети, мъжа на нейния живот.
Тя разказва всичко това със смях и почти с възхищение по време на разходката ни из лондонския квартал „Хампстед“, който с френските сладкарници, италианските дизайнери и немските вина все още е европейски анклав насред изплъзващия се от Европа Брекзит-остров Англия. Канети е живял тук като емигрант със съпругата си Веза, макар и понякога в отделни апартаменти.
През 1994 г. писателят, роден на края на Европа, в Княжество България, все пак умира. Но старият господин винаги е бил изключително коварен, когато е ставало въпрос за посмъртната му слава. В завещанието си например той посочва, че последната част от колосалния му архив, който неговият биограф му Свен Ханушек малко стряскащо нарича „централен масив“, може да стане обществено достъпна едва 30 години по-късно.
Това значи през 2024 г., т.е. сега.
При това Канети, подобно на много други големи мислители и поети, които прекосяват континента откъм изток, е застрашен да бъде забравен. Кой още се интересува от Манес Шпербер, Милан Кундера, Дьорд Конрад? От Александър Тишма и Имре Кертес? Едва войната на Владимир Путин срещу западната подредба на света и новият, все по-загрижен поглед на Запада към Изток и екзистенциалната заплаха ги преместиха там, където им е мястото. В центъра на вниманието.
Затова непосредствено преди изборите за Европейски парламент предприемаме едно пътуване по стъпките на Елиас Канети през България, Австрия и Великобритания, Германия и Швейцария, за да срещнем свидетели, спътници, учени – и неговата дъщеря. Всички те пазят наследството му с пламенна сериозност. Тази обиколка е и политическо пътешествие през 2024 г. в застрашеното европейско културно пространство, отправящо поглед към нещо, което вече е довело до отчаяние предусещанията на Канети: „Един свят, пълен с катастрофи“. Свят, „който той винаги е описвал със съзнанието, че защитава една изгубена кауза“.
По този начин го формулира Свен Ханушек, преподавател и изследовател в Мюнхен. Той е написал една пълна с емпатия биография на Канети от 800 страници и до ден днешен е очарован от своя „космополитен емигрант“. Само че няма да станете оптимист, ако погледнете на вчерашната Европа и днешния свят през очите на Елиас Канети.
Човек трябва сериозно да се запита, пише авторът в началото на 90-те години, как би преживял „без надежда“ века, който си отиде. За него като дете този век започва с Балканската война през 1912 г. Осемдесет години по-късно, през 1992 г., той „носи отново“ война на Балканите и както пише Канети: „Как може да се разбере това? Нали помежду им има две световни войни“. Сякаш човечеството не се е научило на нищо.
И още тридесет години по-късно руското нахлуване в Украйна върна отново войната в Европа. А с новия национализъм и старата ксенофобия, антисемитизма и антилиберализма Европейският съюз може би е изправен пред нова епохална повратна точка. Голямата родина на Канети, Европа, отново се превръща в крепост. Меките граници отново стават твърди. И един евреин като него, преживял разпадането на старата Европа и срастването на новата, за която се застъпва като малцина други и чиято първа родина е мултиетническия, мултикултурен, транснационален европейски Изток, днес отново би бил чужденец в света, който се затваря.
Сякаш е предвидил всичко това. Опасявал се е.
Израства в Русе, Виена, Манчестър, Цюрих и Франкфурт
Семействата на баба му и дядо му – потомци на сефарадски евреи, които са прогонени от Испания през XV в. и първоначално са живели в град Канете – се преместват през ХIХ век от Одрин в днешна Турция в Русе (тогава все още Русчук) на Дунава. Самият Канети е израснал първо в Русе, а след това в Манчестър, Виена, Лозана, Цюрих и Франкфурт. Научава пет езика. След като завършва училище, се връща в любимия град на родителите си – Виена. Два пъти прекарва няколко месеца в Берлин, който намира за „шантав и странен“. Бяга от нацистите в Лондон, но по-късно се връща в Цюрих.
Остава в Европа до края, но никога повече не се установява в страна, на чиято земя е стъпвал нацистки ботуш. Подобно на родителите си, Канети първоначално притежава турски паспорт, по-късно очевидно пътува с така наречения Нансенов паспорт за лица без гражданство, докато накрая става британец. Животът му прилича на бягане с препятствия, на постоянно сбогуване и завръщане. Виенският писател и куратор Ернст Щроухал го нарича „европейски пътешественик в бягство, когото неговата Европа спасява – и за когото неговата Европа е достатъчна през целия му живот“.
С книгата „Четири сестри: далечна Виена, чужд свят“ Щроухал създава литературен паметник на собственото си семейство, а с това и на още една от любовниците на Канети – на своята леля Фридл Бенедикт. Той е човек със завладяващ интелект, Виена е неговият дом. И подобно на Канети, семейството му е разпръснато от нацистите във всички посоки.
Родината, казва той, е мястото на мнимата сигурност в детството, за което хората често копнеят напразно. „Само тези, които успеят да се откажат от копнежа си за сигурност, могат да кажат: аз принадлежа навсякъде“. И след това, сякаш за да го докаже, той цитира може би най-известното и най-утешителното самоописание на Канети: веднъж той казва, че преди всичко е „един завръщащ се в много страни“.
Европа го превръща в бежанец, Европа е завръщане у дома и спасение
За личния живот на Канети, за трудния му характер, за прекомерното му его е проучено и написано много. За човека, който превръща приятелите си във врагове, а враговете – в заклети врагове. За неговата ексцентричност, самоизолация и личния му живот, характеризиращ се с женомразство: отнасял се е изключително лошо към повечето жени в живота си. Но тук няма да се занимаваме с емоциите на бързо възпламеняващия се мъж, който в Лондон имал прякора „Бог-чудовище“ и бил осмиван като късокрак мачо. Това би замъглило погледа върху другия Канети – хуманиста, пацифиста, който според виенския есеист Франц Шу е бил „духовно величие, малкият човек с впечатляващо голямата глава“.
Неговите публикувани приживе произведения са прегледно малко на брой. Канети пише един легендарен, по собствените му думи „тежък черен“ роман („Заслепението“), няколко рядко изпълнявани мрачни театрални пиеси, известната автобиография в три тома („Спасеният език“, „Факел в ухото“, „Игра с очи“) и един изключително необичаен пътепис („Гласовете на Маракеш“).
Плюс неговия магнум опус, монументалния труд „Маси и власт“ от почти 600 страници за прелъстяването на масите, за тираните, тълпите и мафията. След възхода на нацистите в Германия и нахлуването им във Виена, казва той в едно от малкото си телевизионни интервюта, е разбрал, че няма нищо по-важно от това „да осмислим какво се е случило и да предотвратим повторението му“. Канети пише „Маси и власт“ в продължение на повече от 20 години. Дългогодишният му издател Михаел Крюгер, с когото се срещаме в Мюнхенския Дом на литературата, казва замислено, че сякаш за него, носен от тази вътрешна мисия, „времето не е съществувало. Също и смъртта“.
Самият Крюгер, който вече е на 80 години, се запознава с автора, тогава известен само на малцина, като млад книготърговец в Лондон през 60-те, но едва по-късно се сприятелява с него, редовно го посещава и се ангажира с него като издател, когато Канети живее вече в Швейцария. Като изключително плодовит писател, той е написал десетки хиляди къси текстове, афоризми, фрагменти, страници от дневници, есета, откъси, писма, отхвърлени, но готови за печат глави на вече съществуващи книги.
Някои от тях са публикувани приживе като „бележки“, а други – посмъртно. Някои от тях стават достъпни едва петнадесет години след смъртта му, както той точно е предвидил. А други – едва днес. В това отношение 2024 г. е нещо като третият рожден ден на Канети.
И така, сега конференциите и публикациите на Канети отново се умножават. Подготвя се голямо, критично, пълно издание, т.нар. „Цюрихско издание“. Зад това издание стои дъщерята на Канети – Йохана Канети, скромна жена с краткотраен проблясък на сух хумор, посветила живота си преди всичко на него. Тя създава фондация на негово – и свое – име и изучава стенография специално, за да преписва в продължение на години текстовете на баща си, много от които написани на трудна за разчитане стенография. И за да извлече последните му тайни.
Историците обичат да говорят за краткия европейски век, започнал с епохалния край на Първата световна война и завършил с края на Студената война и падането на комунизма през 1989 г. Дългият европейски век на Канети започва преди 130 години в югоизточната част на континента, в Североизточна България – в един днес доста незабележим индустриален град на брега на Дунав. Някога улиците му били оживени от турци и българи, гърци, албанци, арменци, румънци, роми и испанци, сефарадски евреи. Днес един неголям театър и няколко исторически вили по улиците, които се спускат към Дунав, свидетелстват за „малката Виена“, както Русе е бил възхваляван. По онова време имперският мегаполис в центъра на многонационалната държава на Хабсбургите е бил все още на много места образец за начин на живот и висока култура.
Тук Пенка Ангелова, основател на Международното дружество „Елиас Канети“, се грижи за наследството на най-известния син на града. В продължение на десетилетия тя се опитва да ремонтира търговската кантора на дядото на Канети и да създаде там културен център. Родният дом на Канети в жилищен квартал от XIX в. на няколко улици оттук, където растели черници и нарове, сега е празна руина, а градината е обрасла с лозя.
Но Ангелова, която някога е ужасявала еснафския социалистически Русе като пънкарка с боядисана коса, на 74-годишна възраст все още излъчва енергията на млада жена. И не се отказва. Като гражданка на Народна република България, тя заминава да учи в Йена и пише докторска дисертация върху Кафка. Могла е да остане в ГДР и да напусне България отново, най-късно след падането на режима. Вместо това разпространява наследството на Канети навън и го връща отново в Русе. Тя се бори за неговото признание, което трябва да е нещо повече от един „Площад Канети“ с птичи изпражнения върху паметника на писателя и училище „Елиас Канети“. Тя организира литературни фестивали и събира около себе си млади поети. Това е истински подвиг.
Канети е на шест години, когато семейството му се изселва от Русе. Това е бил весел, толерантен и доста заможен град, разказва днес Ангелова, с железопътна гара, телеграфна линия и параходство. Открити са консулства, по широките улици се движат конски карети, а в грандхотела отсядат гости от Англия, Америка и Египет. „Всичко, което преживях“, пише Елиас Канети, „вече се беше случвало някога в Русчук“.
В „Спасеният език“ той отбелязва, че там, където се ражда, „останалият свят“ се е наричал Европа. „И когато някой тръгнеше нагоре по Дунава към Виена, казваха, че отива в Европа. Европа започваше там, където някога е свършвала Османската империя“.
И днес отново разцепници, популисти и крайно десни съблазняват
Междувременно „останалият свят“ вече е дошъл в Русе. И който иска да пътува до Виена, вече не минава с параход по криволичещия маршрут през Сърбия и Хърватия, Унгария и Словакия, това правят само туристите. Вместо това сега се минава по „Моста на дружбата“, който свързва българския град с Румъния от другата страна на широкия, бавен, сив Дунав. Седемдесетте километра до летището в Букурещ се изминават за два-три часа. Европа, която след разширението на Изток през 2007 г. се завръща в Русе след 45 години социализъм и съветско господство, не успява да оправдае очакванията на неговите жители. Сега Русе се е върнал в периферията на Европа. Разяждащата пропаганда на Путин е навсякъде: след нахлуването в Украйна повече от 400 уебсайта, контролирани от Москва, изпускат отрова в страната, за която казват, че е слуга на Запада. „Канети би бил дълбоко депримиран днес“, казва Пенка Ангелова, докато пафка цигари пред ръководената от нея „Австрийска библиотека“ в центъра на града. „След 1989 г. той толкова много се е надявал, че онова, което е било заедно, отново ще се събере. Дали това остава една мечта?“
Цяла Европа, не само Европейският съюз, е изправена пред преломен момент. Подложени на натиск са демокрациите, обединили се някога в рамките на „европейската идея“ за толерантност и съдружие. Канети, „този на пръв поглед аполитичен човек“, казва Ернст Щроухал, „никога не се е подчинявал на „измите“, никога на някаква идеология“. Той отхвърля всички теории за държавата, добавя Михаел Крюгер в Мюнхен, всякакви съображения за политика на идентичността. „Европа“, цитира по памет почитателят на Канети, „може да съществува само ако многото малки култури и общности живеят заедно и се толерират взаимно“.
Но разцепниците, антиевропейците и десните популисти са във възход. Виктор Орбан се е превърнал в техен модел за подражание. Неговата нелиберална демокрация е на мода в Словакия, Италия, Хърватия и Кипър. Десни националисти определят правителствената политика в Швеция. Изборите в Нидерландия бяха спечелени от расисти. Крайнодесни партии са на прага на големи успехи в Австрия и Белгия, засилват се сериозно и в Румъния, Словения, Германия и Португалия. Националисти скоро може да дойдат на власт и във Франция.
Очаква се през юни антидемократите да постигнат сериозни успехи на изборите за Европейски парламент. Ако промяната надясно се случи, Европа може да се промени из основи, да се отчужди, а може и да се разпадне. По време на срещата с Йохана Канети в цюрихския квартал „Хотинген“, където Канети прекарва последните няколко години от живота си, тя си спомня, че баща ѝ дори е гледал на падането на комунизма през 1989 г. с голям скептицизъм. Дали ще издържи тази нова общност? – питал се той. В края на краищата много от конфликтите на XX век са били само замразени под леда на Студената война. Сега те отново се размразяват.
За него, евреина, през целия му живот „духовен език“ остава немският
Йохана Канети прилича на баща си. Тя не е много висока и също като него живее уединено. Когато не се грижи за наследството му, свири на контрабас в няколко оркестъра. Баща ѝ, казва тя с топлота, не е бил европеец в съвременния смисъл на думата. Той не се интересувал от институции като Европейския парламент и не членувал в нито една политическа партия. Но 51-годишната дъщеря ясно си спомня как нахлул в стаята ѝ и помолил да изключи музиката: „Отново е война“, крещял той, разтреперан. Това се случва през 1991 г., когато току-що е чул новината за началото на първата война в Персийския залив.
През 1911 г., малко преди първата голяма война на века, семейство Канети напуска цъфтящия Русчук и се премества в Манчестър, британския цъфтящ град на индустриалната епоха, където по онова време живее втората по големина еврейска общност в Англия. Бащата Жак Канети иска да работи в процъфтяващата фирма на своя чичо.
Но баща му умира само на 30-годишна възраст. Последният спомен на седемгодишния Елиас за него е как баща му играе любимата им игра с по-малките му братя – рецитиране на адреса. „Жоржи?“ – питал бащата. „Канети“, отговарял най-малкият. След това продължавали, като винаги се редували: „Две, три, четири, Бъртън, Роуд, Уест, Дидсбъри, Манчестър, Англия“. Накрая, пише Елиас Канети, той винаги триумфиращо извиквал „Европа“.
Шокираната млада вдовица се премества от Манчестър с трите си деца за кратко в Швейцария, където насилствено принуждава най-голямото си дете, Елиас, да научи свободно немски език за три месеца. След това през 1913 г. те се преместват във Виена, в Леополдщадт, точно в центъра на еврейския живот в Хабсбургската империя. Децата се сблъскват с разрастващия се антисемитизъм от първа ръка още в ранна възраст. В ретроспекция Канети пише, че „никога дотогава не е бил обиждан като евреин“, „нито в България, нито в Англия“. Във Виена той изведнъж се оказва „Юделах“.
Десетки хиляди души бягат от Източна Европа по време на Първата световна война – точно както и днес Западна Европа е място за спасение и убежище за стотици хиляди бежанци от войните на Изток и глобалния Юг. Виена е пренаселена, ксенофобията и омразата към евреите са широко разпространени много преди 30-те години. Всичко, към което днес призовават десните популисти и десните екстремисти в Австрия, е изпробвано и практикувано още тогава: отказ на разрешителни за работа на чужденци, чието „постоянно заселване“ трябва да бъде избегнато. Призивът за „репатриране“ на бежанците, което днес наричат „ремиграция“.
Като сефарадски евреи, произхождащи от висококултурно и богато семейство, Канети в Русе са се ползвали с голямо уважение. В началото на ХХ век сефарадските евреи са третата по големина група от населението в града. У дома Канети говорят на ладино – историческия испански език на сефарадите, който Канети владее свободно до смъртта си. Матилде Канети се гордее с произхода и културата си. Изведнъж всичко това вече няма значение.
Междувременно еврейският живот във виенския Леополдщадт се е завърнал – след униженията, прогонването и убийствата на милиони хора. Отново има около двайсет синагоги, дванайсет еврейски училища и еврейски спортни клубове. През пролетта на 2024 г. хасидски евреи с дълги масури над ушите се движат по тротоара с електронни скутери и фино облечени многодетни семейства отиват в храма в навечерието на Шабат.
И отново на доста жители им се налага да слушат, че са „мръсни евреи“. След клането на „Хамас“ в Израел и нахлуването на израелските войски в Газа ежедневният антисемитизъм е отново избуял. Нападенията, разбиването на имущество, графитите и обидите са се увеличили многократно. Никога повече? Елиас Канети веднъж обяснява защо пише на немски: „Езикът на моя дух ще остане немският и то защото съм евреин. Като евреин искам да съхраня в себе си това, което ще остане от тази опустошена страна“.
Малкото семейство – майката Матилде, Елиас и двамата му братя Жорж и Жак – бяга от войната и недоимъка; майката отново е привечена от Швейцария. Там Елиас Канети като ученик намира своя „рай“. Майка му смята, че този рай е твърде неземен и го принуждава да напусне своя идеален свят и да се премести през 1921 г. във Франкфурт на Майн. Там, вярва тя, той ще опознае трудния, реалния живот – насред нажежения климат на Ваймарската република и в един град, който, както панически разказва синът ѝ, се е превърнал в „котел за вещици“, където в разгара на инфлацията и необузданата бедност хората припадат по улиците от глад.
Вместо да наеме апартамент, Матилде Канети се настанява с децата си в „Пансион Бетина“, наречен в мемоарите на Канети „Пансион Шарлота“. Именно тук той преживява първата голяма демонстрация по повод на убийството на германския външен министър Валтер Ратенау. Ратенау е убит от десни екстремисти; като евреин и „предател“ той е възприеман като „въплъщение на еврейската република“.
Шокът от политическото убийство, но преди всичко реакциите, протестното шествие на работниците очароват тогава 17-годишния младеж: „Исках да съм един от тях, не бях работник, но възприемах лозунгите им сякаш бях един от тях“. Това е, както казва по-късно, една от първите му срещи с „физическата привлекателност“ на масите.
Политическото пробуждане на Канети е предизвикано от убийството на берлинския министър. Но нацисти и неонацисти от доста време вече отново маршируват и отново има убийства. И така, няколко години след убийствата, извършени от нелегалното националсоциалистическо движение, след Хале[1] и Ханау[2], след екзекуцията на хесенския политик Валтер Любке от десни екстремисти, роденият в Сирия християнско-арамейски кмет Майк Йозеф трябва да застане на площад „Рьомерберг“ във Франкфурт през февруари 2024 г. и да говори на масова демонстрация срещу десните. „Наистина ли е 2024 г. – пита гневно Йозеф – годината, в която трябва да научим, че десноекстремистки политици, агресивни агитатори и финансово силни предприемачи се срещат, за да правят планове за депортирането на хора от нашата страна? В крайна сметка ще разберем, че всички ние сме заплашени от плановете на враговете на нашата свобода“.
През 1924 г. Канети се връща от Майн към пъпната си връв, към Дунав и Виена. Там родителите му са ходили на училище, там са се възхищавали на Бургтеатър и са възпитавали любовта си към немския език и европейската култура, която той по-нататък ще носи у себе си. Следва химия и започва да пише. И се потапя като неизвестен, като литературен начинаещ в света на литературните кафенета, на бохемите, на очарователните и прочутите. Прокуден, отнесен – вече няма значение.
След Франкфурт той остава само за кратко във виенския Леополдщадт, след което се премества в покрайнините на града, с изглед към Лайнцер Тиргартен. Така Канети написва единствения си роман, „Заслепението“ – едно гротескно, клаустрофобично, налудничаво описание на вътрешните му и външни състояния. Подобно на самия Канети, главният герой, китаеведът Петер Кин е маниакален колекционер на книги. Той се жени за алчната си и груба домакинка и с нея в живота му навлиза паноптикум от съмнителни персонажи, измамници и садисти. Накрая Кин полудява, подпалва библиотеката си и изгаря заедно с нея.
Днес Георг Фрич съхранява в книжарницата си литературните светила, огрявали европейския хоризонт в настъпващия мрак през 30-те години. Всички те стоят редом до Канети, запълнили метри от рафтовете – Роберт Музил и Херман Брох, Йодьон фон Хорват и Егон Фридел, Стефан Цвайг и Йозеф Рот. Фрич се запознава с автора като млад книжар. От своя страна видният клиент развива бащинска привързаност към страстния читател и пътешественик. „Всичко, което беше преживял във Виена през 20-те и 30-те години – казва Фрич – ми разказваше три десетилетия по-късно, когато идваше в Австрия временно и винаги само за кратко“.
От рая на Швейцария в котела на вещиците във Франкфурт
Фрич, сдържан в разказите си и с нестихваща любов към културната история и литературата, се запознава с един човечен, любопитен Канети. Двамата не говорели за политика. По това време Канети вече пише, винаги въоръжен с 50 подострени молива, за индивидуалната лудост, за големите и малките световни преломи. Обаче не разказва на младия почитател за настъпването на фашизма, за гражданската война във Виена през 1934 г. или за последната, отчаяна защита срещу аншлуса по време на управлението на канцлера Енгелберт Долфус. „Предпочиташе да разказва за насълзените очи на пияната Алма Малер“, спомня си Фрич, седейки пред рафта с книги на Хелмут Квалтингер и Ерих Фрид.
Канети остава във Виена петнайсет години, преди да се наложи да бяга от Хитлеровите слуги. Това са най-съзидателните му години. Подобно на цяла Виена, той попада под чара на Карл Краус, циника и тълкувателя на света, на чиито лекции висшето общество отива като на поклонение при гуру. Втората част на автобиографията на Канети „Факел в ухото“ е резултат от това възхищение. Но то приключва внезапно, когато Краус, чиято дума е можела да има толкова голяма тежест, не се дистанцира ясно от апологетите на надигащия се фашизъм.
Младият автор се жени за Веза Таубнер-Калдерон, сефарадска еврейка, любителка на литературата и писателка като него. Тя е тази, която се изправя открито срещу фашизма. Нейните романи от началото на 30-те години – „Жълтата улица“ и „Костенурките“, са разплата с австрийското общество от този период. И с омразата към евреите, лишила Веза и Елиас Канети от необходимия въздух за дишане.
Завинаги „проклет чужденец“, тогава и сега
Чрез своите четения той става известен на малък кръг приятели художници и с помощта на Стефан Цвайг успява през 1935 г. да публикува романа си „Заслепението“. През 1938 г. съпрузите Канети напускат Австрия и заминават за Англия. Малко се знае за обстоятелствата на бягството им. В Лондон обаче Антъни Гренвил, роден в Лондон през 1944 г. като син на австрийски емигранти, може да ни разкаже за това как са пристигнали оцелелите – без пари, без връзки.
Гренвил е елегантен 80-годишен господин, чиито родители също са избягали от Виена заради Хитлер. Той живее в „Уест Хампстед“, има докторска дисертация по германистика от Оксфорд и знае повече за историята на еврейските бежанци от Германия и Австрия от почти всеки друг на острова. С помощта на архивите на Асоциацията на еврейските бежанци той е изследвал подробно живота им между 1933 и 1970 г. 66 000 евреи са избягали във Великобритания преди началото на войната.
Елиас Канети, по онова време все още сравнително неизвестен писател, очаква подкрепа от брат си, известен хирург в Париж. Позволява на любовниците си да го издържат. Изпраща жена си на работа. Чувства се като аутсайдер. „Но ако той е бил аутсайдер – казва Гренвил – то той се е справял по-добре, отколкото аз някога бих могъл. Познавал e много важни хора. Въпреки че е харесвал твърде малко от тях“.
Гренвил е убеден, че Канети винаги се е чувствал като гост, а не като бежанец, и със сигурност не като британец. „Със своята европейска идентичност“ той в крайна сметка си остава „централноевропеец“. И това е неизбежно. „Защото британците“, както и сам лично е изпитал, „не искат бежанци. Нито тогава, нито сега“.
Гренвил усеща това. Усеща го и Инес Шленкер – изкуствоведката, спомената в началото, специалистка по биографията на вечната приятелка и покровителка на Канети, Мари-Луизе Мотесицки. Тя ни показва Лондон на Канети – от апартамента му на „Търлоу Роуд“ в „Хампстед“ до къщата на Мотесицки в „Честърфийлд Гардънс“, където нов собственик от Швейцария наскоро е поставил паметна плоча в чест на двойката.
„Поетът – казва тя със симпатия – е мразел границите, реалните и идеалните граници. Защото действително е така – повишава тон – никой не е само чужденец. Нали?“ Но „как да се асимилираш, ако не те приемат в Англия“? Шленкер, която живее на острова от 1992 г., иска скоро да го напусне. Брекзит я е накарал да осъзнае, че „винаги ще бъда проклета чужденка“.
В Лондон е и Джулиан Прийс, германист в университета в Суонси и съинициатор на нов изследователски проект за „британския европеец“ Канети. Срещаме се в любимото кафене на Канети – „Кофи къп“ на „Хампстед Хай Стрийт“, което е все така препълнено, както през 50-те години. Той също обръща внимание на ужаса от заплахата, която откриваме в творчеството на Канети: краткия път от популизма до демокрацията на настроенията, точно както от Брекзит и Борис Джонсън до края на разума. Следващата стъпка автокрация ли ще бъде? Канети си задава тези въпроси отново и отново: „Как стана така, че от 1933 г. нататък обществото се отрече от себе си, как се стигна до културния разрив, до края на цивилизацията? Как, по дяволите, можа да се случи това?“
Прийс, жизнерадостен британец, който по принцип е противник на всякакви заговорнически теории, търси отговорите естествено в големия проект на Канети „Маси и власт“. Той започва с едно запечатващо се преживяване от юли 1927 г., когато Канети спонтанно се присъединява към един масов протест във Виена, който остава в историята. След оправдателната присъда за убийците, привърженици на една дясна милиция, стават демонстрации, които водят до безредици. Съдебната палата във Виена е подпалена, а на полицията е наредено да стреля. Осемдесет и девет души умират, а повече от хиляда са ранени. Поуката за Канети от това шокиращо, но и запомнящо се преживяване е следната: „Разбрах, че масите не се нуждаят от лидер, за да се формират“.
И така – как действат и функционират днес човешките маси, питат се Джулиан Прийс и Инес Шленкер в Лондон, Франц Шу и Ернст Щроухал във Виена, Михаел Крюгер и Свен Ханушек в Мюнхен, Пенка Ангелова в Русе и Йохана Канети в Цюрих – как едно множество се превръща в разюздана тълпа, как хората стават маши на диктаторите? И откъде идва тази нова разюзданост? Антиваксъри и алтернативно мислещи маршируват заедно с десни екстремисти, футболни скинари разрушават градските центрове, леви бунтовници подпалват цели улици в Берлин, неонацисти бият другомислещи по източногерманските улици, фермери нападат коли и хора. В мрежата така или иначе всичко е все едно.
И изведнъж „Маси и власт“ се връща на дневен ред. Фондацията на Йохана Канети и издателите на цюрихското издание в момента обмислят съставянето на втори том, включващ студии и материали от обемистите му изследвания относно заповед и послушание, бунт и съпротива, потисничество и подчинение.
Книгата на Канети за фашизма „Маси и власт“ все още е от значение
Самият Канети също е възнамерявал да направи това, но си остава само с намеренията. Може би защото книгата – написана неакадемично, нито пък на политически или научен жаргон – преживява пълен провал при публикуването ѝ през 1960 г. В един известен спор с Канети Теодор Адорно, признавайки стойността на книгата, я определя като „скандал“.
Един от упреците гласи, че в произведението, събрало толкова много за масите в световната история и литература, не се споменава нито веднъж думата „фашизъм“. Дори и думата „фашизъм“ да не се появява, „все пак това са около петстотин страници, които всъщност не разказват за нищо друго“, контрира Канети.
Проницателният изследовател Франц Шу не може да разбере критиката. Есеистът току-що е написал книга, озаглавена „Заслепението като начин на живот. За актуалността на Елиас Канети“ и от само себе си се разбира, че намира творчеството на Канети за „блестящо завършено“. Да, казва той, „Маси и власт“, разбира се, е „остаряла“ на фона на социалните медии. Въпреки това тя непременно трябва да се доразвие и да се използва при съвременните изследвания.
„Който иска да властва над хората, той цели да ги унижава; да преодолява с хитрост съпротивата им и да ги лишава от права, докато станат беззащитни като животните“ – пише Канети и е прав и до днес. Последните тиради на Доналд Тръмп срещу мигрантите, които той сравнява с животни, са също толкова тъжно доказателство за това, колкото и въжделенията на партията „Алтернатива за Германия“ за масови депортации.
И така Шу седи почти неподвижно в продължение на един час на дивана във великолепния си старинен и скърцащ апартамент в центъра на Виена. Той предприема обстоен преглед на изследванията на демокрацията и теориите за фашизма. „Злоупотребата с власт“, казва, „е винаги актуална“. След това става много настоятелен: „Редът на XX век се разпада, както виждате“. Путин, Орбан, „дори малкият кресльо Херберт Кикл“, ръководител на австрийските десни популисти, те всички отново се насочват към архаичните инстинкти на хората. „За съжаление, това вече сме го виждали и преди“.
Нобеловата награда през 1981 г. Това беше чест за човека от Русе, за човека от Виена, Лондон, Цюрих, за разяснителя на човешката природа, за специалиста по превръщенията. И също толкова голяма чест в името на многото големи литературни личности от източната част на европейския континент, които бяха прогонени, забравени, изчезнали зад Желязната завеса. Твърди се, че Канети е смятал, че наградата е „заслужена“. Скромен не е бил никога.
Днес треперим най-напред за Европа: притеснението за континента, то остава
В кратката си реч, произнесена на церемонията по връчването на Нобеловата награда за литература в Стокхолм през 1981 г., той благодари на четирима писатели, които никога не са получили наградата: Карл Краус, Херман Брох, Роберт Музил и Франц Кафка. За себе си говори малко. Вместо това отново за Европа, своя дом. „Колкото и да обвиняваме Европа днес – защото какво ли не е тръгнало от Европа!, когато сянката, под която живеем, тегне над Европа, ние първо треперим за Европа“. Континентът носи огромна вина и е нужно време, за да поправи греховете си, казва Канети. „Страстно му желаем да дойде това време, време, което ще е толкова благодатно, че никой в целия свят няма да има основание да проклина името на Европа“.
Славата, Нобеловата награда – те идват късно, след автобиографията му, която не само Георг Фрич определя като автофикционална: малко украсена тук, малко драматизирана там, и все пак толкова колоритна, страшна и впечатляваща, колкото и самият му живот. По това време авторът вече живее в Цюрих, където се е преместил заради късната си любов към реставраторката Хера Бушор. Веза Канети вече е починала в Лондон през 1963 г. Известно време след смъртта ѝ Канети обмисля дали да се върне в Австрия, където пиесите му най-сетне се играят. Но реакциите на публиката след представленията, които той възприема като антисемитски обиди, го разубеждават.
Затова обиколката завършва в слънчевия Цюрих, където Канети е отгледал дъщеря си, родена през 1972 г. Той е бил стар баща и след ранната смърт на втората си съпруга, със сигурност малко претоварен, но Йохана Канети го възприема като грижовен и трогващо старателен.
По време на разходката от бившия, твърде малък семеен апартамент на „Клосбахщрасе“, от който не е искал да се изнесе поради грижа за огромната си библиотека, по познатите пътеки нагоре към Адлисберг, петдесет и две годишната жена разказва за човека, който най-накрая е намерил себе си. И който е заменил колективните си самоличности с живота между родителските срещи, уроците по италиански и четенето на детски приказки.
Независимо от това, спомня си тя, до края на живота си той се възприема като европеец, а не като швейцарец. Като пацифист се възхищава на неутралитета, но преди всичко е загрижен за бъдещето на малкия, пъстър и толерантен континент.
Самата тя живее скромно, не търси общество, в това отношение прилича на баща си. От него има и още нещо: в края на своя изпълнен със събития живот Елиас Канети има само британски паспорт. Тя също има такъв, никакъв друг, въпреки че самата тя никога не е била във Великобритания. И малко се стряска при мисълта, че скоро ще трябва да го поднови, когато той изтече – въпреки че живее в Швейцария. Но после се смее и изрича едно типично за Канети изречение: „Предпочитам да живея в страна, която никога не е била в Европейския съюз, отколкото в страна, която е напуснала Европейския съюз“.
Ако старият г-н Канети трябваше да изтърпи лудостта на Брекзит и постоянните приказки за други евентуални напускания на Европейския съюз, той щеше да се обърне в почетния си гроб. В крайна сметка той сам избира този гроб, късно признава, че и той е смъртен. Сега лежи в гробището Флунтерн, с най-добрата гледка към Цюрих. И в най-добрата компания, разбира се, точно до друг един европейски странник – ирландеца Джеймс Джойс.
Превод от немски Юлиана Рот
Текстът е публикуван в „Зюддойче Цайтунг“ № 92, 20/21 април 2024 г.
[1] Нападението в Хале (Заале) на 9 октомври 2019 г. е опит за масово убийство на евреи на Йом Кипур, най-големия еврейски празник. Б.пр.
[2] При нападението в Ханау на 19 февруари 2020 г. 43-годишният Тобиас Ратхен застрелва девет души с мигрантски произход, а след това майка си и себе си. Б.пр.
