В последните дни покрай една статия на Ясен Бояджиев от „Дойче веле“ предмет на дебати станаха и неща като „простотията“ и „злобата“ на българина, както и „прословутата ни претенция за гостоприемност“. Изразите в кавички са заети от текста на господин Бояджиев със заглавие „Летище „София“: в капана на простащината“. В статията се съдържа и констатацията: „На летището в София действа капан, който използва незнанието на пристигащите чужденци. Той е нещо като умален модел на гигантския капан от злоба и простотия, в който се гърчат много от българите.“ Курсивът е мой.
В статията се разказват и съпоставят някои истории, с цел да се види колко показателни са те за това какъв е днешният „българин“, с идеята да се разбере колко много ни казват тези разкази за негови – на „българина“ – черти и особености. Това ме подтикна и мен да разкажа една история. На вас оставям да прецените показателна ли е тя и за какво. Историята е истинска и не съдържа измислици. За което мога да дам пълни гаранции, тъй като онова, което ще разкажа, се случи на времето със самия мен.
Беше късното лято на 2002 г., денят – слънчев и хубав, а аз пътувах с влак из Европа. На влака се бях качил в Кьолн с идеята да сляза от него във Виена, където, в съгласие с плана, който следвах, възнамерявах да се кача на международния експрес за Белград. Плана бях съставил още в София, около седмица преди това, когато реших да си взема билет за железниците и с негова помощ да стигна от българската столица до Кьолн и да се върна след време обратно. Билетът предвиждаше пътуването ми да се осъществи с две прекачвания – едно в Белград и едно във Виена. Купих си превозния документ от бюрото за международни пътувания „Рила“, което тогава се намираше на улица „Гурко“, точно отстрани на Народния театър. Ако никога не сте пътували с такъв тип билет, то позволете да ви обясня, че той представлява – или поне тогава представляваше – респектиращо с размерите си книжно тяло, съставено от няколко листа твърда хартия, захванати в края един за друг. Закопчани един за друг. Ето защо билетът ми изглеждаше като малък тефтер, върху всеки един от листовете на който бяха отпечатани емблемата на бюро „Рила“ и запазеният знак на Българските държавни железници. Освен това всеки един от компонентите на моя билет носеше печата на Бюрото, както и подписа на служителя, издал документа на мое име. Да, защото такъв билет се издаваше поименно и срещу представяне на международен паспорт.
И още нещо притежаваше билетът ми за придвижване из Европа с железниците. На него бяха написана имената на страните, през които щях да премина на път за Германия и обратно. И така, на моя двупосочен билет-тетрадка, окичен с печати и подписи, с красив почерк бяха изписани буквите, съставящи думите Югославия, Унгария, Австрия. През тези три държави се предвиждаше да премина, преди влакът ми от Виена да влезе в територията на Германия. И затова, по силата на международно утвърден регламент, имената на тези държави трябваше да са отбелязани на билета ми.
И стигнах в Кьолн благополучно, слава Богу. Пристигнах в града на Рейн с влака от Виена, след като бях направил предвидените две прекачвания. Впрочем, на гара „Келети“ също има престой, но там само сменят локомотива и прикачат вагони, докато си седиш в купето.
Няколко дни по-късно, след края на конференцията по медиевистика, в която участвах, прибрах билета си за международния железопътен транспорт във вътрешния джоб на якето, за да е на сигурно място, и тръгнах. Беше късно вечерта, когато скоростният влак от типа ICE напусна кьолнската гара и пое на юг-югоизток. Нямах намерение да спя и се зачетох в книгите си. Но по някое време неусетно съм заспал. Разбрах, че е станало така, когато се събудих и видях, че ранните лъчи на слънцето са потопили салона на вагона в светлината на онази надежда, която човек чувства само в първите мигове на деня. С удоволствие си помислих как ще продължа пътуването си с ободряваща чаша кафе и предвкусвайки наслаждението от картините, които ме очакваха по пътя ми.
Не след дълго във вагона влезе кондукторът. Млад човек, на не повече от 35. Когато взе в ръце моя билет, той започна да го разглежда много внимателно, а лицето му издаваше признаци на крайно учудване и недоумение. След като повъртя около минута превозния документ между пръстите си, мъжът вдигна глава, погледна ме със сурово, но и сякаш тържествуващо изражение право в очите, и заяви: „Този билет е фалшив!“. В първия момент си помислих, че става дума за някакво странно, грубовато чувство за хумор, поради което отвърнах с усмивка и леко разсмиване. Веднага след това разбрах, че човекът съвсем не се шегува. Леко раздразнен от моята реакция, служителят на германските железници ме изгледа заплашително и повтори: „Билетът е фалшив!“.
Разправията ни продължи поне двайсет минути. Не можеха да го убедят нито печатите, сложени от всички проверили ме кондуктори по пътя ми до Кьолн, нито вездесъщото присъствие върху моя билет на щемпелите и подписите, поставени в бюро „Рила“. Посочвах му отново и отново и печатите, сложени на отиване от неговите колеги от „Дойче бан“. Това само го караше да твърди все по-упорито, че аз съм лъжец. На въпроса ми какво му дава основание да мисли, че представеният от мен документ е фалшификат, германският кондуктор не можеше да даде точен отговор. До мига, в който ми заяви: „Ето. Тук пише, че билетът струва 300 лева. Това е прекалено евтино, за да бъде реалната цена на един такъв билет!“. Съобразителен мъж. И опитен очевидно в работата си, знаещ човек. По немски.
Свали ме във Франкфурт. Преди да продължи нататък с влака, човекът извика намиращия се в близост патрул на граничната полиция – Bundesgrenzschutz, преименувана през 2005 г. в Bundespolizei. Тоест, забележете, че съмненията в редовността на билета ми стават основание за това със случая ми да се ангажира и граничната полицейска служба! Проверката на личните ми документи установи тяхната валидност, включително и на разрешението ми за едногодишно пребиваване в Германия като студент. Независимо от това, господата от Гранична полиция не ми пожелаха приятен ден, а ме заставиха де ги придружа до офиса на „Дойче бан“ на Франкфуртската гара. Там те застанаха плътно до мен, чакайки да видят какво ще решат да ме правят хората на Германската железопътна компания!
И тук започва най-причудливата и занимателна част от този разказ, читателю. Във въпросния офис четирима служители на Германската железопътна компания с пълна убеденост твърдяха, че билетът ми очевидно е подправен, но не съумяваха да посочат какво в него доказва твърдението им. Спорът ставаше все по-разгорещен, а аз все повече започвах да осъзнавам, че съм изпаднал в ситуация като онази на прословутия герой на Кафка. Личеше, че хората насреща ми се забавляват искрено. Виждаше се колко доволни са от това, че неочаквано са заловили един такъв нагъл измамник, успял да излъже толкова много кондуктори. Включително и техни колеги от германските железници. И все пак нещо не им достигаше, за да бъде чувството на удовлетвореност от разкриването на измамата и залавянето на измамника пълно. Дефицитът произлизаше от моето безочливо упорство да получа аргументирано обяснение относно невалидността на моя билет. И тук идва редът на най-интересното и най-главозамайващото в цялата история.
„Ха!“ – възкликна внезапно с грейнал поглед единият от моите опоненти. „Ами ето на“ – тук пише Югославия, а такава държава вече няма!“. Следователно, заключи приветливият, гостоприемен и умен служител-железничар, този билет очевидно не е истински!
Ще припомня, читателю, че описваните от мен събития се разиграват в късното лято (през септември) на 2002 г. По онова време Съюзна република Югославия все още беше официалното и международно признато име на федералния съюз между Сърбия и Черна гора. Едва на 4. 02. 2003 г. тази държава беше преобразувана в уния от конфедеративен тип, наречена Сърбия и Черна гора. След като осъзнах какво съм чул, и виждайки, че отново не става дума за никаква шега, аз вече започнах да викам. И виках, че това е просто невероятно, че абсурдът е пълен, че не е възможно да говорят сериозно, че трябва още сега да влязат в интернет и да прочетат съществува ли държава Югославия или не. Казах им, че ще ги съдя. Ще ви съдя, им казвам, защото заради вас вече изпускам връзката си от Виена за Белград. Докато говорех така, те се подсмихваха. Беше им весело и смешно да наблюдават как хванатия в крачка нарушител се опитва отчаяно да се измъкне, твърдейки, нахалникът, че Югославия съществува.
Единият от двамата гранични полицаи също изглеждаше развеселен, но другият мълчеше мрачно. Тъкмо започвах да си мисля, че ще се нахвърли върху ми с цялата строгост, на която е способен един униформен, когато човекът проговори тихо и някак смутено. Каза нещо толкова глухо, че не го чух, но всички останали внезапно се смълчаха и усмивките изчезнаха от лицата им. И тогава, във внезапно настъпилата тишина, под високите сводове на гарата във Франкфурт, този човек повтори по-ясно думите си: “Вярно е, има Югославия. Преди няколко дни станаха световен шампион по баскетбол.“
Да, уважаеми читателю, този немски граничен полицай беше гледал финала от 09.09.2002 г., в който Югославия победи Аржентина и взе световната баскетболна титла. Интересът към спорта на германския униформен служител на реда спаси пътуването ми с германската държавна железница. Защото на този човек нямаше как да не му повярват – та нали си беше униформен и германец! И граничният патрул ме пусна, читателю, защото щастливо се разбра, че Югославия все още съществува.
Два часа по-късно продължих пътя си за Виена. Връзката за Белград, разбира се, изпусках. След като съществуването на Югославия се доказа посредством свидетелството на един германец, ми върнаха билета и се заеха с другите си дела. Тези хора се държаха последователно, принципно и твърдо до край – никой от тях дори и не понечи да ми каже едно „Извинявайте, господине.“
