Беседа на прот. проф. Николаос Лудовикос в Богословския факултет на Софийския университет (8 октомври 2017 г.).

Най-важното, което носим в себе си, е всъщност нещо, което не можем да опишем, не можем да го превърнем в концепция. Историята на философията е един непрекъснат опит да превърнем в концепция всичко, което сме. Но тъкмо поради неговата непознаваемост има толкова много философски школи, толкова много школи по психология – защото човешкото битие е незавършено, защото то е винаги нещо повече от това, което можем да мислим за него. На езика на психологията онова, което остава извън мисълта, е несъзнаваното. На богословски език то е онова, което наричаме образ Божий.

Човекът е парадоксално същество, той е безкраен, макар че всяко нещо в него, най-вече във физическото му битие, го кара да мисли точно обратното. И тук е голямото противоречие – ние сме винаги нещо повече от това, което мислим. Подобно на кипящо котле с вода, от което водата постоянно извира и се изпарява, ние сме винаги в състояние на изобилие, на излишество. Психологията знае това, но не може да направи кой знае колко по въпроса. Затова и повечето опити за психологическо лечение се провалят. Човешкото битие се нуждае от набор от критерии отвъд собствените си граници. Ако използваме критериите в рамките на собствените ни граници, ние се проваляме в опитите си да разберем сърцевината на нашето съществуване.

Богословието знае, че човешкото битие е нещо, което предстои, нещо, което ще бъде. Ние откриваме това в Евангелието. Божият план не може да бъде изцяло разкрит в рамките на този живот. Затова и психологическото лечение не може да бъде реализирано изцяло в рамките на този живот. Това е така заради смъртта. Ако обаче смъртта е окончателната граница, тогава единственото битие на човека е нарцисизмът. Голяма част от човешката мисъл и желания са дълбоко свързани с нарцисизма. Затова и нарцисизмът не може да бъде разбран докрай, ние можем само да го отчетем, знаем, че той присъства, но не можем да се справим докрай с него и в своите крайни проявления той може да ни разруши.

Ако човек не обича себе, той ще се разболее, ще стигне до депресия. Ако обаче обича себе си, тъкмо поради тази причина той пак ще се разболее. И ето тук влизаме в темата на нашата дискусия. Основният антропологичен проблем на покаянието е тъкмо този – можем ли да имаме истинска връзка с истинския друг. Разбира се, тук не става дума за връзките изобщо, всички ние живеем в някакви връзки. Въпросът е дали връзката ни с другия е връзка между истинския аз и истинския друг. Всички имаме опит с приятелство, брак и т.н. и знаем, че в дълбочина големият въпрос е свързан, с онова, което наричам истинско. Често чуваме: ти не си жената която обичах; ти не си мъжът, когото обичах; ти не си богът, когото обичах, аз имам нужда от друг бог. Затова православната духовност е толкова безценна. Като свещеник винаги се впечатлявам от брачното последование. Пред вас стои млада двойка, те се обичат, а Църквата се моли: Дай им истинска любов. Тук сякаш има някакво противоречие, защото тези двамата са луди един за друг. Проблемът обаче е в разрива между желанието и нуждата. Аз не познавам истинския обект на моето желание, аз познавам източника на моята нужда. Стремя се към нещо, жадувам го, а когато го получа – нова кола или някакъв пост – се оказва, че искам нещо повече.

Може би осъзнавате защо не можем да разберем докрай какво означава покаянието. Спомням си, че преди години бях на една конференция в Англия, в която участва и една православна богословка от Америка. Темата беше антропологична и ние започнахме да обсъждаме въпроса за покаянието и смирението. Тогава тази православна жена каза: „Наистина не разбирам защо трябва да се покайвам постоянно. Това ме обижда. Аз съм се покаяла вече, върнах на Бога това, което му принадлежи, дадох му Неговото и не знам защо Той не ме оставя на мира.“ На друга подобна конференция в един католически институт във Франция също стана въпрос за смирението и един католически богослов каза следното: „Какво е това смирение? Вие православните постоянно говорите за смирение, но аз имам моето достойнство, аз съм образ и подобие Божие“.

Знаете за големия философ Декарт и неговата максима cogito ergo sum, „мисля, следователно съществувам“. Къде са обаче останалите, къде е тялото, къде е общността, къде е преданието. Или пък за големия философ Кант – това е нравственост, защото аз го разбирам като нравственост. В същото време психологията открива несъзнаваното, което засяга не само мен, а е обща основа за всички човешки същества. И все пак той твърди, че аз като индивид трябва да разбера това несъзнавано. Виждате, че на Запад индивидът е винаги в центъра.

Същото се отнася и за западното богословие. Да вземем например Тома от Аквино. Когато говори за връзката между Бога и човека, той, разбира се, не се съмнява, че тя съществува. Но тук има една много важна подробност – Тома смята, че тази връзка се случва единствено в Самия Бог. Нека цитирам само една фраза: „Когато Бог казва, че обича човешките същества, това означава, че Той обича Себе Си, обича идеите за създанията, които са вътре в Него.“ Тоест единственият начин Той да ме обича е да обича Себе Си, а това означава, че връзката между мен и Бога не е взаимна. Аз се отнасям към Него, свързвам се с Него, излизайки от себе си, но Той не прави същото от Своя страна, защото ме съдържа в Себе Си. Това напомня еротичната литература – обичаш някоя красива жена, но се оказва, че е невъзможно тя да се обърне към теб, макар че може би те обича, но в рамките на собствения си нарцисизъм.

Близка до това разбиране в психологията е теорията за себе-обекта – свързваш се с другия, отнасяш се към него, но не в качеството му на друг, а само като проекция на собствения ти нарцисизъм. Така че връзката с Бога е от моя страна истинска, но от Негова – не. Това е всъщност богословската теория на предопределението – Бог знае всичко за мен и в Неговата провиденциалност е предопределил всичко, което ще ми се случи. Той Сам ще обяви решението си в края на времената, но за мен е невъзможно да вляза в божествената сфера. По същия начин стои въпросът за божествените енергии – Бог е върховен, Той е отвъден и не се нуждае от мен. Така че вместо връзка с Него Той ми е оставил нравствените закони и заповедите, които трябва да спазвам – имате каквото ви трябва, но не можете да стигнете до Мен. Това е, което наричам самоотнасящ се субект. Ние мразим подобни субекти. Аз обаче имам нужда от един Бог, който не просто обича Сам Себе Си, но обича и мен. Потребен ми е не просто Бог, който има нужда от мен, за да тръгна след Него, но и Бог, Който тръгва след мен.

От тези два подхода следват и два типа разбиране за покаянието. От една страна, нямаш истинска връзка с Бога, защото и Той няма истинска връзка с теб. Вместо това имаш няколко заповеди от нравствено естество, имаш правна концепция, според която или си прав, или си крив, или си грешен, или си праведен. Дали Той ще ме хареса, или няма да ме хареса – това е правното, юридическото разбиране на покаянието. Това юридическо разбиране обаче трябва да спре в някакъв момент, в противен случай ще ни доведе до религиозна депресия – направих всичко, което искаш, но аз съм човешко същество, в крайна сметка аз съм просто човек, както се пее в една песен, а Ти си толкова твърд и понякога дори суров с мен, хвърляш ми заповеди и ме оставяш да ги изпълнявам. Целият този апарат в крайна сметка е свързан с вината. Вина, вина, вина. Огромна част от западното богословие, вземете например Киркегор, е свързана с вината. Причината е в това, че аз не мога да прегърна Бога, че Той не е мой Възлюбен. А когато си прегърнат от възлюбения, ти вече нямаш вина.

Ние изграждаме собственото си отношение към християнството върху тази концепция за греха. В този смисъл е по-добре да сме атеисти. Аз бях атеист, когато имах такова разбиране за Бога. Но тук има едно голямо но, има една друга възможност. Бог винаги излиза извън Себе Си. На гръцки използваме думата παντοδύναμος, Бог е всемогъщ. Заедно с това обаче казваме, че Той е толкова всемогъщ, че може да бъде и слаб, може да надскочи Себе Си и да бъде невсесилен. И Той става слаб от любов. Той излиза от Себе Си – ако цитираме св. Максим Изповедник – и създава връзка с един истински друг, който е абсолютно различен.

Може би вие и съпругата ви сте различни хора и това е добре. Но разликата между нас и Бога е толкова голяма, че ние се нуждаем от богословски термини, за да опишем това отношение – Той е Творецът, а аз съм сътворен, аз съм нищо в сравнение с Него, Той ми дава личност, твори ме от нищо, а после приема тази личност толкова сериозно, че създава истинска връзка с нея. И тук има още една разлика между Максим Изповедник и Тома от Аквино. Тома смята, че идеите за нещата и хората съществуват изначално у Бога и в някакъв момент, когато пожелае, Той ги извежда към битие. Максим Изповедник – и това ме впечатлява много – използва съвсем друг образ. Той казва, че няма разлика между Божието разбиране за творението и самото творение. Нека се опитаме да разберем какво има предвид. Да кажем, че сте безбрачен, но имате в главата си някаква идея за добро семейство. Създали сте си образ за идеалната жена и когато намерите конкретна жена, се опитвате да разберете дали идеята, която е в главата ви, съвпада с нея. Това казва за творението Тома от Аквино. От своя страна, Максим твърди нещо абсолютно различно – Господ въобще няма идея за творението, Той се влюбва в него от пръв поглед. Виждаш нещо и се влюбваш в него от пръв поглед. Това означава, че нямаш намерение да го съдиш или преценяваш, ти го приемаш фундаментално. Първото ти движение не е да кажеш: „Ето, това е хубаво творение“, а да го прегърнеш. Това е нещо по-различно, то означава, че когато твори, Бог Сам дава Себе Си на творението. Той не твори за забавление, а защото обича. В тази любов отдаваш себе си на любимия, а не очакваш другия да бъде достоен за твоята царствена любов, в тази любов обичаш по причина, която не може да бъде обяснена.

Какво означава покаянието в този контекст?

Много просто. То е любовно събитие, влюбване. Със своите енергии ти влизаш в синергия с Него. За Тома от Аквино синергията не съществува. В едно свое произведение той казва, че можем да говорим за синергия, когато например двама души карат лодка по реката, това означава равенство. Тук обаче говорим за върховния Бог на вселената и за неговите слуги, как въобще можем да допуснем, че има някаква синергия. Така че според Тома няма синергия, има заповеди и подчинение. Но ето го тънкият момент при покаянието – когато говорим за синергия, говорим за две воли, които се съединяват. Какво се случва? Аз съм милостив, добре. Когато съм милостив в синергия с Бога обаче, разбирам, че Неговата милост е безкрайно по-велика от моята. Аз искам да обичам другите, искам да ги обичам в Бога, заради Христос. Тогава започвам да се уча, напредвам в личната молитва, отивам на изповед отново и отново, причастявам се… И внезапно разбирам, че Неговата любов е безкрайно по-голяма от моята. Това е покаянието. Аз разбирам, че Той е много по-мъдър и по-милостив от мен. Аз съм влюбен в Него и съм готов да се променя заради любовта, защото ние можем да се променяме заради любовта си. И тогава покаянието е истинско щастие. Тук няма и точица от депресия.

По време на литургията тази сутрин си записах една мисъл – когато си помислиш внезапно, че обичаш Бога, откриваш с голяма изненада, че Той те обича много повече, отколкото си предполагал. Не можем да разберем Божията любов към нас – това бяха първите думи, които чух от стареца Паисий, когато го срещнах за пръв път. Две са големите тайни – каза тогава той – първата е, че не можем да кажем нищо за Божията любов, това е невъзможно. Аз му отвърнах – да, но всички отци пишат за тази любов. Той каза – пишат, но не могат да я опишат. Втората голяма мистерия е как Бог се променя с човека. Това означава, че Той създава истинска връзка с него и когато човекът има нужда от вода, Той става вода, а не вино, когато се нуждае от вино, Той става вино, а не вода, а когато има нужда от топлина, Той става топлина, не хлад. Той ми помага, Той ми служи, както майката служи на детето си. Кой е този Бог? Това е Христос.

Тук искам да направя сравнение между параноята и метаноята. Отново ще говоря като психолог. Социалният живот на човека е параноичен, защото човек смята, че това е единственият начин да се защити. Това означава, че сме склонни да не разбираме другия. Всеки от нас не разбира другите хора; мъжете не разбират жените, жените не разбират мъжете… Тази парадигма за мъжа и жената е много важна. Обичам да казвам на студентите, че жените всъщност искат много по-малко от това, което им даваме. Това означава, че трябва да научим женския език, да научим въобще езика на другия. И точно това прави Бог, това е единственото възможно обяснение на Въплъщението. Когато четете Тома от Аквино обаче, не можете да разберете защо е било необходимо Въплъщението. Бог може просто да продължи да хвърля заповеди. Защо, защо изобщо Му е трябвало да се въвлича в моя хаос?! Заради нуждата от синергия. Той иска да даде Своята сила на моята слабост, Своята воля на моето слабоволие, Своята велика любов на моята слаба любов. И да съедини всичко това ведно, за да стигнем до онова, което наричаме богочовечество.

Мисля, че са ни нужни векове, за да разберем християнството. Като бивш атеист трябва да кажа, че живеем в предхристиянска, а не в метахристиянска епоха. Начинът, по който се употребяват психологията и психоанализата днес, подкрепя това мое твърдение. Когато учех психология, не можех да намеря решение на въпроса за нарцисизма. Покаянието ни лекува от нарцисизма, без да разрушава личността ни. Когато сме в синергия, можем отново и отново, стъпка по стъпка да изграждаме една все по-завършена личност, освобождавайки се от параноята.

*   *   *

Въпроси от залата:

Имам проблем с написаното в една от книгите на отец Лудовикос. На едно място той казва: „Бог няма нужда да е щастлив за моя сметка. Бог не завижда. Хората мислят, че Бог е завистлив. За съжаление, ние, свещениците, сме виновни за това. Качваме се на амвона и казваме: – Трябва, трябва, трябва!…  И клетият човек долу се пита: „Защо да трябва? Оставете ме на мира“.

Не, никой не трябва да бъде оставян на мира, слава Богу, че Църквата съществува, за да не ни оставя на мира и свещениците добре в това отношение. Една много съществена опасност виждам тук – тръгва се по светското, по секуларното мислене, по идеите на Жан-Жак Русо за естествения човек, който няма нужда от възпитание и коригиране… Не смята ли авторът, че съгласно съветите на апостолите трябва да използваме думата трябва непрекъснато: изобличавайте, коригирайте, забранявайте, споменавайте за наказанията, които ни очакват, и не се улавяйте за светските разсъждения?

Аз наистина не използвам думата трябва. Според писанията на отците, св. Йоан Дамаскин например, адът съществува не заради Бога, не Бог е създал ада. Съгласно терминологията, която сме си създали, адът е абсолютната параноя. Трагедията обаче съществува само в моя свят, тя не съществува в божествената сфера. Аз съм поканен да вляза в тази сфера, където адът вече не съществува. Можем ли да разберем това?

Проф. Георги Каприев: Вие споменахте – и аз знам много добре какво казвате, и мисля, че то е вярно, – че Бог няма идея за своето творение. Мисля обаче, че дължите едно обяснение на аудиторията – как така Бог няма идея за собственото си творение?

Проф. Каприев е един от най-значимите български мислители… Проф. Каприев, ще ви изпратя моята книга, там има една статия със заглавие „За аналогичното творение“. Но тъй като това би било трудно за нашата аудитория, сега бих подчертал само разликата между логос и идея. При Максим Изповедник логосът е повече свързан с любовта, а идеята – с интелекта. Имаме експлицитна и имплицитна връзка, но всичко останало, като получите книгата.

Искам да задам един въпрос, който може би витае в главите на много хора. Той е свързан с практиката на покаянието и изповедта. Заради комунизма и по други причини в България има прекъсване на традицията, което засяга и практиката на изповедта. В нашата традиция няма строго преподаване за това как трябва да се изповядва човек. Много често се задава въпросът трябва ли да се изповядваме всеки път преди да се причастим и акцентът се поставя преди всичко върху формалния акт на изповедта, нещо, което навлиза от руската традиция и е свързано с това, за което говорите – с този нарцистичен или параноичен начин на разбиране на вината. В резултат на това изповедите се превръщат в дълги психоаналитични сеанси, към които човек се пристрастява, той дълбае в едно и също състояние и не може да излезе от него – нещо доста трагично от духовна гледна точка. И върху всичко това е поставен печатът на необходимостта. В резултат – хората като че ли се обезсърчават и малцина пристъпват към Трапезата Господня. Бихте ли ни казали няколко думи за практиката на изповедта, изхождайки от опита на гръцката традиция?

За това ще е необходима цяла лекция, но ще се опитам да отговоря с няколко думи. В контекста, който описах – на обективирани отношения между човека и Бога, определяни не чрез връзка, а чрез заповеди – грехът по необходимост трябва да бъде обективиран. Оттук нататък всичко тръгва накриво, защото ние не знаем какво е грехът. В Стария завет нещата са ясни, но ап. Павел ни казва, че ние не можем да избегнем греха. Старозаветните автори са разбирали, че всички сме грешни. В Новия завет обаче се появява една нова перспектива – няма справедливост, има благодат, има оправдание. Какво да разбираме под оправдание? Ще ви го опиша със следния пример. Това е като да изляза сега, след беседата, и да видя на площада един просяк. Той е съсипан от наркотици, животът му изглежда безсмислен, но аз го оправдавам. Той не знае защо го оправдавам, но аз му казвам: „Ти си прекрасен и аз те обичам. Ще станеш мой син.“ От своя страна той ми отвръща: „Но аз не те познавам, ти си много странен и не мисля, че аз те обичам. А аз му казвам: „Обичам те двойно, и за двама ни!“. Това е християнството. Разбирате, че този човек не знае какво е грехът.

Имал съм многократно този опит като изповедник. Преди месец се срещнах с една млада жена, която от години е извън Църквата. Макар че живее в Западна Европа, тя е открила моите беседи в интернет, започнала да ги слуша редовно и така да се каже ми станала фенка. За празниците си дошла в Гърция, отишла в манастира на свети Паисий и се помолила на стареца да ѝ помогне да се срещнем. Така се случи, че по някаква причина аз отидох там и ние наистина се срещнахме. Когато ме видя, тя възкликна: „О, това е чудо, отче, искам да направя при вас първата си изповед“. Знаех, че тази изповед ще бъде много кратка, но тя ме попита: „Колко часа ще ни трябват“. Отвърнах ѝ: „Мисля, че само няколко минути“. Тя бе влюбена в този дух на любовта, който бе открила в Църквата. Но тя… нямаше грехове. Макар да обичате децата си, те понякога не знаят, че трябва да стават по-добри и по-добри. За да ѝ помогна все пак да стигне до греховете си, започнах да разговарям с нея и тя, разбира се, ми каза някои ужасни неща. „Да, правила съм това и това, но то е естествено, аз съм човек… И това съм правила, но и то е естествено, човешко е…“. В оня момент аз можех да я съсипя, ако бях ригорист, ако бях строг, ако бях един добър протестант, каквито са повечето православни. Тогава бих ѝ казал: „Сега трябва да платиш за всички тези грехове“, и бих я лишил от причастие за една, за две… за четиридесет години… Но за съжаление аз съм лош протестант.

Когато разберем какво е грехът, ще разберем колко прекрасен е Господ. Тогава ще разберем тайната природа на греха. Сега не я разбираме и затова си казваме – Е, не съм убил, не съм терорист, значи съм Божи човек и мога да започна да си пея с китарата като един добър протестант: „Елате всички да видите колко е хубаво. Аз съм спасен…“

Може би наистина сме спасени, но не по този начин. Спасени сме, защото живеем в тази свободна самоотдаденост на Бога. Значи се съгласяваме с вас, че трябва да разбираме изповедта по съвсем друг начин. Да, отивате на изповед, за да разберете, за да откриете какво е грехът. Но на първо място отивате, за да получите благодат. Това е кръщелната благодат, която е скрита, както пишат отците. Когато отидете на изповед с такава настройка, разбирате колко оживотворяваща е благодатта на приемането, на осиновлението. Тогава отново чувствате Бог като свой Баща, но не защото вече не сте грешен, а защото чрез благодатта отново вкусвате любовта Му, вкусвате Неговото приемане. Без тази благодат вашето себелюбие не би позволило да видите любовта Му. Това е всъщност единственият грях. Единственият. Нека го кажа отново – когато сте затворени в това себелюбие, когато сте обсебени от него, спирате да Го виждате, спирате да вярвате, че Той ви обича и Го отхвърляте. Понякога говорите с приятел и той ви казва, че има проблем. Вие разбирате, че този проблем му е дар от Бога, но той не смята така, той го разбира като изкушение. И всичко това все заради себелюбие, заради нарцисизъм.

Имаме нужда от едно разбиране на изповедта, което е антилегалистично и антиморалистично.

Старецът Паисий казва: „За страданието в света и за страданието на всеки отделен човек съм виновен аз, защото не се кая и не се моля“. Доколко личният ни грях и личното ни покаяние влияят на хората около нас и на света изобщо?

Това е единственият начин, по който можем да влияем на хората и на околния свят. Иначе светът би бил спасен от Платон например. Но за да бъде спасен наистина, светът се нуждаеше от Богородица. Кое е онова, което прави Пресвета Богородица толкова специална? Тя разбира, че човешките проблеми са толкова огромни, толкова тежки и абсолютни, че за да бъдем спасени, ние се нуждаем от пряка намеса на Бога. Тя обединява личното си покаяние със спасението на целия свят. Нейната молитва е за всички нас, защото всеки от нас умира, огромна болка е да умреш, огромна болка е да видиш как умират всички, които обичаш. В своето покаяние Света Богородица отваря цялото човечество към Бога. Тя е нашата духовна майка.

Но този начин на живот не е призвание само на светците, това е единственият начин, по който можем да живеем. Другият вариант е пътят към властта – не се нуждая от етика, имам правото да искам онова, което харесвам. Този принцип е залегнал в основата на голяма част от съвременната философия – нямаш право да ми забраняваш нещо, което харесвам. И тук въпросът за правилното и грешното въобще не стои. Според Ницше ние сме вече отвъд доброто и злото. Но кое е това, което стои отвъд доброто и злото? На този въпрос има един отговор и той е пределно ясен – волята за власт. Човечеството може да бъде разрушено от това, личните ни животи са опропастени заради това.

През последните 14 години от живота на стареца Паисий се срещах често с него и той много настояваше на тези неща. Спомням си следната фраза: „Съвременният начин на живот може да направи всички ви исихасти. В древността светците е трябвало да ходят в пустинята или в планините, за да се изправят срещу врага, срещу дявола. Но вие нямате нужда от това, вие сте измамени през цялото време.“

Познавам много свещеници, които прегарят професионално, те спират да изповядват, защото не могат да понесат тежестта на онова, което чуват по време на изповед. В миналото са живели и творили т. нар. „прокълнати поети“. Днес всички сме „прокълнати“. Така че покаянието не е лукс, без него ще имаме нужда от лекарства.

Съвременният човек се вслушва често в различните психотерапевтични школи, а те не могат да разберат православното учение за покаянието. За тях покаянието е самобичуване, потъване в чувството за вина и утвърждаване на тази вина.

Винаги съм казвал, че покаянието няма нищо общо със самобичуването. Само този, който обича, може да се кае. Обичан съм от принцеса и трябва да бъда достоен за нея. Откривам нейните божествени качества постепенно, все повече и повече. Така покаянието става безкрайно. Но аз съм щастлив от това, защото наистина съм обичан от нея. Това е благодатта.

Аз съм клиничен психолог, но съм съгласен, че психологията не може да помогне. Тя може да бъде полезна, когато трябва да се опише проблемът, но когато стигнем до решението, психологията може да предложи единствено нов ред на подреждане, нещо, което да е по-малко болезнено. Тя е по-скоро един компромис. Повечето от големите психолози са разбирали това. Затова за дълбинната психология мирогледът е толкова важен. Когато срещнеш невротик, разбираш, че неговият проблем е преди всичко проблем на мирогледа. Но той не може да го разбере. Можеш да го видиш ти, можеш да му даваш лекарства, можеш да подредиш по някакъв начин симптомите, с други думи – да направиш определен компромис.

Във вашите беседи често споменавате усещането за богооставеност като изпитание за вярващия човек. 

Това е много сериозен въпрос. Може би не съм прав, но мисля, че това не е практика на Бога в наши дни. Твърде сме слаби за това. Ние Го оставяме, да – всеки ден, всяка нощ…

Ще споделите ли още ваши преживявания и спомени от личните ви срещи със старците Порфирий и Паисий?

Не съм остарял достатъчно, за да напиша книга за отците Порфирий и Паисий, но когато остарея, ще го направя. Ще ви разкажа за първата си среща със стареца Паисий. Бяхме четирима-петима състуденти, единият от нас бе преживял някакво разочарование, сантиментална загуба – приятелката му го беше напуснала. Седнахме около отец Паисий, а той започна да ни говори. И сякаш можеше да вижда всички събития от нашия живот в Духа. „Тук идват млади хора – каза старецът – които са загубили приятелките, които са обичали, и аз много им съчувствам“. Попитахме го защо. „Ами защото и аз съм влюбен“. „Какво значи това, отче?“, попитахме. А той отговори: „Когато видиш тук, на Света гора, някой свят човек да минава покрай теб с парче хляб петдесет дни преди Пасха, това означава две неща – или е луд, или е влюбен“.

Това беше първото ми преживяване, свързано със стареца Паисий, и може би то се вписва в нещата, за които говорим днес.

Как да се справим с помислите, с т. нар. мисловна война, от която страда всеки от нас?

Отец Порфирий казваше, че има два начина да се бориш с помислите. Първият начин е да воюваш срещу тях, да се бориш с тях. Може би това е било възможно за други хора и в други времена. Днес сме твърде слаби и ако се опитаме да правим това, по-вероятно е да се побъркаме.

Другият начин е да отвориш прозореца и да видиш светлината навън, въздуха. Отец Порфирий казваше, че великата любов се нуждае от още по-велика любов, за да бъде изцелена. Веднъж един човек отишъл при стареца и му казал: „Отче, имам голям проблем. Много пуша“. „По колко цигари на ден?“, попитал го старецът. „По шейсет – отвърнал мъжът – какво ще ме посъветваш?“. „Моят съвет е да пушиш по 160“. Човекът бил много объркан от тези думи, разсърдил се и си тръгнал. На изхода се срещнахме и той ми каза: „Този старец е луд“, а аз го посъветвах да се върне и да попита стареца какво е искал да му каже. Той се върна и когато запитал отец Порфирий какво е имал предвид, получил следния отговор: „Цигарите са най-малкият ти проблем. Големият ти проблем, е, че си прекалено концентриран върху проблемите си и не можеш да видиш, че те въобще не са проблеми“.

Тогава отец Порфирий ми каза – 95 процента от проблемите, които имат хората, въобще няма нужда да бъдат решавани. Когато човек се обърне към Христос, те просто изчезват. Това е вторият начин да се бориш с помислите.

И още един случай с отец Паисий – един хомосексуален младеж отишъл при него и му казал:

– Аз съм хомосексуален.

– Как се казваш? – попитал го старецът.

– Аз съм хомосексуален.

– Но какво правиш в живота, с какво се занимаваш?

– Аз съм хомосексуален.

– Какви са амбициите ти, целите ти?

– Аз съм хомосексуален.

Разбирате ли, това е всъщност проблемът – толкова много неща губиш, защото си хомосексуален. Виждаш само едно дърво, а губиш цялата гора…

Ние имаме склонността постоянно да анализираме всичко. Това може да бъде опасно. Нека оставим Бог да ни поправи, Той да работи с нас. Нашата епоха ни задължава да сме непрекъснато разтревожни за собствената си реализация. Не мога да си представя св. Максим Изповедник или Платон да се тревожат за реализацията си. Съветвам ви да замените тревогата за себереализация, която всички имате като добри капиталисти – комунистите също я имаха, разбира се, – с любов към участието и към съпричастността. Утрешният ден не е просто някакъв шанс за себереализация, а още една прекрасна възможност да участваме в Божия план. Това е най-добрата психотерапия, за която знам.

Оописахте много поетично как любовта лекува, как тя ни свързва с Бога и изявява божественото у нас. Св Йоан Богослов казва, че Бог е любов. Това, което ме безпокои, е невъзможността да обичам по начина, описан например от св. ап. Павел, неспособността да изразя тази божествена любов в ежедневието. Това, което ме безпокои, е, че ние много говорим за любовта, но вместо Бог да е любов, любовта става бог. Много бих се радвал, ако ми помогнете да разбера как да обичам, дали любовта е дар, за който трябва да се молим, дали е нещо, в което можем да напредваме ежедневно, учейки се, падайки и ставайки, или е просто любовно събитие, както я описахте вие?

Както казах в началото, човекът чувства, че е недовършен. Но също така усеща, благодарение на кръщението, че вече му е предложена някаква цялостност, някаква завършеност. Нека открием тази благодат. Разбира се, това отнема време. Първата стъпка от това пътуване е разбирането, че може би нямате това, което чувствате, че имате или имате нужда да притежавате. Божията благодат се нуждае от нашата свобода. Ако не кажеш на Бога, че си болен и ако не вярваш, че си болен – ти лично, не майката ти, баща ти или жена ти – Бог нищо не може да направи. Ти се превръщаш в идеолог. 

Всички сме идеолози – и вярващи, и невярващи. Приказваме едни и същи неща, вечно говорим за свобода, любов, справедливост… И винаги очакваме справедливост от другите. Човек влага цялата си енергия, за да накара другите принудително да му дадат справедливост. И ако му остане и една капчица от тази енергия, използва тази последна капчица, за да се защитава. Но в един момент разбираш колко безсмислено е да принуждаваш другия да те обича. „Обичаш ли ме? Защо не ме обичаш?“, склонни сме да задаваме ежедневно тези въпроси, да изразходваме себе си, да хабим енергията си. Тогава идва „рационалното“ Евангелие и ни казва – обичай врага си! Какво означава това? Че обичайки врага си, ти създаваш едно благодарно същество. И тъкмо това благодарно същество – а то е благодарно, защото си започнал да го обичаш без никаква причина – ти дава най-лудата възможна любов.

В един от по-старите кабалистични текстове се разказва историята – възприета по-късно и в християнски текстове – на един аскет, който много искал да разбере какво представляват раят и адът и се помолил на Бог да му разкрие тази тайна. И една нощ ангел го понесъл, за да му покаже рая и ада. Най-напред го завел в една стая, в която аскетът видял огромна трапеза, а посред нея – много и вкусна храна. Около масата, били насядали хора с много дълги лъжици, с които се опитвали да стигнат до храната. Всичко това било съпроводено с разпри и кавги, защото макар и да стигали до храната, те не успявали да я вкусят, тъй като лъжиците им били прекалено дълги и те се удряли непрестанно един другиго с тях. Тогава ангелът му казал: „Това е адът“. След това аскетът го помолил: „Покажи ми сега рая“. И попаднал в същата стая, със същата маса, със същата храна посред нея, и пак хора, седящи около масата с дълги лъжици. В тази стая обаче царяло веселие и празничен дух изпълвал пространството. „Каква е разликата“, попитал аскетът и забелязал, че вместо да се удрят с предългите си лъжици, хората в тази стая се хранели взаимно, като всеки давал храна на другия от своята лъжица. 

Това всъщност съвсем не е толкова просто. Когато си гладен, нарцисизмът ти диктува да вземеш и да ядеш пръв. Когато си гладен, въобще не е самоочевидно, че трябва да нахраниш първо другия. Имам нужда, искам любов, искам справедливост… Но нека първо дадем любов и справедливост на другия. Това е тайната на Кръста – да сложиш себе си на мястото на другия и вместо да вземеш справедливост само за себе си, да дадеш на другия любов и разбиране. Тогава всички други започват отчаяно да хранят теб самия, защото ти ставаш ужасно необходим човек. Това е опитът на светците. Те са изпитали необяснима любов от страна на другите, те са били обичани силно от толкова много хора. Това може би е някакъв отговор на вашия въпрос.

Как тогава да разбираме думите – не участвайте в безплодните дела на тъмнината (Ефес. 5:11). Как да обичаме и да се разграничим от неправдата, за да не насърчаваме греха?

Единственият начин да се разграничиш от несправедливостта е да станеш самият ти справедлив. Това е разликата между християнството и марксизма. И християнството, и марксизмът се съгласяват, че има социална несправедливост. Но докато християнството казва – самият ти стани справедлив, марксизмът заявява – направи другите справедливи, ако не искат – изпрати ги в ГУЛАГ.

Факт е, че не сме съвършени, от това, което чух обаче, оставам с впечатлението, че сякаш борбата с греха не съществува. Правилно ли ви рабрах? Бог само от нашето покаяние ли се нуждае, или все пак съществува борба с греха?

Не, Бог няма нужда от нашето покаяние. Но това е деликатна, сложна тема. Ако наистина обичаш някого, нима не мислиш, че неговата любов към теб е също важна. Ако обичаш някого, не нещо абстрактно, не човечеството, българското общество или гърците, ако обичаш някой конкретно, би било чудесно, ако и той те обича. Любовта е диалогична, двустранна. В определен смисъл нямаш нужда той да те обича, но от друга страна това много би ти се искало, много би ти харесвало.

Човекът иска повече да бъде обичан.

И Бог иска да бъде обичан. Не знам защо, но Той обича да бъде обичан. Св. Максим Изповедник казва, че Бог обича да бъде обичан и жадува да бъде жадуван. Това е странно. Богът на платониците не се нуждае от това. Когато Го обичаш, ти Го удовлетворяваш. Да, в началото си наемник, след това ставаш син. Не трябва постоянно да мислим: покаяние, покаяние, покаяние, трябва да мислим за връзката. Когато четем проповедта на планината, виждаме, че това, което ни предлага Христос, е тъкмо онова, което Той самият прави – бъдете милостиви, защото Аз съм милостив; бъдете смирени, защото Аз съм смирен… Все едно казва – искам да се срещна с вас, така че като тръгнете към смирението, ще се срещнете с Мен, защото Аз съм смирен, когато тръгнете към справедливостта, ще се срещнете с Мен, защото Аз съм справедлив; Аз страдам и вие ще страдате, но накрая ще се срещнем и когато се срещнем, вашият човешки акт ще се съедини с Моя божествен акт. Това е обяснено по гениален начин от св. Максим – добродетелите са заради истината, а не обратно. Ние упражняваме добродетелите, за да се срещнем с Него. Те са човешкото изражение на божественото и когато човек ги практикува, тези човешки изражения стават едно с божествените енергии. И тогава ставаш светец. Без да го искаш. Ако искаш да станеш светец, никога няма да го постигнеш.  

Ще ви разкажа още една история. Преди известно време бях на конференция в Кеймбридж и там спорихме ожесточено с един много добър католически богослов. Той бе написал една прекрасна книга за Тома от Аквино и Максим Изповедник и аз се опитах да го убедя, че благодатта е несътворена, нетварна, той пък настояваше, че благодатта е сътворена. Два дена се карахме, използвахме най-различни светоотечески и библейски цитати и накрая се уморихме. На третия ден го срещнах отново и той ми каза: „Не успя да ме убедиш“. Аз му отвърнах: „Ти също не успя, но нека ти кажа нещо“. Разказах му как през 1985 г. отидох при отец Паисий с книгата на Касториадис „Преди войната“ (Devant la guerre [Facing the War], 1981, бел. ред.). По-възрастните от вас си спомнят, че по онова време имаше сериозен конфликт и всички се страхуваха от трета световна война. Касториадис беше писал книгата, предвиждайки, че ще има ядрена война в Европа. Аз отидох при отец Паисий с този въпрос и много разтревожено му казах: „Ето, виж, светът ще бъде разрушен“. Той ме попита: „Кой казва това?“. „Един философ“, обясних му. „Да, ама Христос казва друго“, отвърна старецът. Попитах го какво казва Христос. Той държеше в ръката си едно ножче и започна да дълбае с него в дървото, като обясняваше: „Христос ще вземе една отвертка и така ще настрои с нея главата на този, как се казваше… Горба… някакъв си, – и направи съответното движение с ножчето – че всичко това ще приключи, а тези хора ще бъдат свободни“. Попитах го кога ще стане това, след хиляда години ли. Той каза: „Не, съвсем скоро ще стане. Цялото това нещо с тази империя трябва да трае 75 години. Първото поколение е най-отговорно за случилото се. Следващото поколение е частично отговорно. Но третото поколение е невинно и сега Бог има право да се намеси.“ Нито ЦРУ, нито КГБ – дори през 1989 г. – имаха идея какво предстои да стане. Тогава попитах моя приятел католик дали тази благодат е сътворена или е нетварна. Той ми отговори: „Това е нещо ново за мен“.

Разбирате ли, това е всъщност Църквата. Аз преподавам богословие в Солун и в Англия и искам да ви кажа следното – много е важно да обединяваме академичното богословско знание с живия опит на светците. В противен случай накрая ще останем с празни ръце. Ако го направите, ще имате огромно влияние върху българското общество. В противен случай ще бъдете презрени и избутани в периферията.

Протопрезвитер проф. Николаос Лудовикос е един от най-изтъкнатите съвременни гръцки богослови. Преподавател е по догматика и философия в Солунската църковна академия. Изнася лекции в Православния институт на Кеймбриджкия университет, в университета в Дърам и други висши училища и изследователски центрове в Европа. Автор е на книги, студии и статии, посветени на въпросите на пастирското богословие, православната догматика и психотерапия. През 2015 г. на български език излезе първият том с негови беседи (издателство „Омофор“). Повод за скорошната среща на проф. Лудовикос с българската аудитория бе отпечатването и на вториа том с негови беседи – също издание на „Омофор“.

На главната страница: Покаянието на св. ап. Петър, гръцка икона.