Публикуваме есето на известния еврейски писател, оцелял в нацистките лагери на смъртта, в памет на 70-тата годишнина от освобождаването на лагера Аушвиц.
Началото, краят: всички пътища на земята, всички призиви на човеците водят до това място, обитавано от духове повече от всяко друго: ето царството на нощта, където Бог открива своя лик и където небето в пламъци се преобразява в прокълнатото гробище на едно опропастено човечество.
Красотата на пейзажа стъписва като оскърбление: облаците са съвсем близо, гората е толкоз гъста; спокойствието е основното качество на картината. Данте нищо не би проумял. Адът се вписва в декор, от чийто възвишен блясък дъхът ви просто секва.
Природна случайност или замисъл на палачите? Контрастът между божественото творение и човешката жестокост е видим навсякъде, където властва нацисткият закон, въздаващ „окончателното решение”: тук, както и другаде – в Биркенау, както и в Треблинка, Майданек или Бухенвалд, теоретиците и техниците на колективния ужас са действали не сред грозота, а сред хармония.
Цялата тази красота около Биркенау аз откривам едва сега. Преди тридесет и пет години изобщо не съм си давал сметка за нея. Навремето виждах само телените мрежи: светът свършваше тук. Небето? Нямаше небе над Биркенау. Небето на Биркенау забелязах едва сега; и чак сега улавям неговата ослепителна и скръбна светлина: тя обгаря паметта.
Кога това омагьосано място е по-реално? През 1944 г. или през 1979 г.? Гледам, гледам вишките, празните бараки, алеите в лагера и внезапно те се изпълват с хора, като на сън: откривам уплашени хора, чиито лица са по-различни от някога; те се променят в свой собствен свят, в собствено време, отвъд живота и даже смъртта. Рампата, отново виждам рампата.
Чух виковете на конвоя още щом пристигнахме през нощта. Отсечени заповеди, железни нотки и глухо ръмжене, лай на кучета: добре смазаната машина убива мисълта преди да съсипе живота. Къде сме ние? Къде отиваме? Аушвиц: нищо не ми говори. Биркенау: нищо не ми говори. Алените пламъци, захапали седмото небе, не извикваха страх, никакъв спомен. Телените мрежи се простираха до безкрая и детето в мен рече: виж ти, безкрайността съществува. Една заповед, предавана от хиляди уста, бе достатъчна, за да раздели тълпата: мъжете на една страна, жените – на друга. Последни думи, последни погледи. В човешкия поток, обзет от необичайно единение, преди да се разсипе бавно и мълчаливо, аз виждам за последен път една майка и нейната малка дъщеря, виждам ги как напредват, хванати ръка за ръка, сякаш за да си вдъхнат кураж една на друга, и ще ги виждам все така, в гръб, до сетния си миг.
Както някога, чувам някой да произнася Кадиш. Кой е това? Мъртвец? Или оцелял? Нима след тази първа нощ ние казвахме или правихме друго, освен да произнасяме „Кадиш”, молитвата на мъртвите за мъртвите? Не заживяхме ли в техните сънища? Ала защо тогава слънцето грее с такава сила? Тук, в Биркенау, слънцето грее посред нощта. Може би, за да извести, че съм се завърнал. Но не. Оцелелите не се връщат в Биркенау. Те никога не са го напускали.
Ето защо отказвах дълго време да се върна тук. Боях се. Изпитвах страх от срещата с призраци и страх, че може да не ги срещна. Страх да се разпозная сред тях и страх вече да не се разпозная. Повече от всичко се боях, че мога да се озова в музей.
Един ден, казвах си. Един ден ще поема на път. Ще взема моя син и неговата майка и заедно ще извършим това поклонничество. Ще им покажа олтара на всесъжението, белязал нашето столетие със своето проклятие. Един ден, един ден…
Той настъпи по-рано и по-късно от предвиденото и със сигурност е по-различен от онзи ден, който си въобразявах. Никога не съм и помислял, че ще се върна в Биркенау в група, с официална мисия, представително, под погледите на специалните пратеници на пресата и телевизията. Този род пътувания човек извършва само веднъж и то сам. Делегацията обаче наброяваше около четиридесетина души – изпратени от президентската комисия за Холокоста – за да посетят старите лагери на смъртта в Полша. Евреи и християни, млади и стари, оцелели и приятели, университетски преподаватели и високопоставени политици: никога не бяхме сами. И все пак всеки от нас беше по-сам от всякога. Трябваше да се види как тези депортирани и оцелели скланят глава над отишлите си и то на самото място, където са ги изгубили, трябваше да ги видят, за да се разбере, че някои самоти си остават неизмерими. Само тези, преживели събитието, знаят какво е било; другите, извън него, никога не ще го узнаят.
Самота: ключова дума, за да се упомене и опише участта във време на изпитание. Вие вървите и вървите по улиците и уличките на Варшава, където, вътре в гетото, 600 000 евреи са понасяли глада и ужаса преди да загинат. Преди да заминат за Треблинка.
Защо полското население не им е оказало закрила или поне подкрепа? Опитахме се, казват полските официални лица. И ни цитират факти, числа: 100 000 евреи, скрити у християни… Съществувала е организация, занимаваща се само със спасението на преследвани евреи. Възможно е. Но… едва неколцина мъже и жени са успели да избягат от влаковете и не са намерили убежище никъде; трябвало е да се върнат пак в гетото. А докато гетото – по време и след въстанието – е горяло в пламъци, жителите на града само като зрители са идвали да погледат пожара и да гледат как въстаниците скачат в пламъците. Едва 6000 евреи днес пребивават в Полша. А преди войната са били 3 500 000.
Не е ли тогава естествено един евреин днес да не си намира място. Той търси братята си и не ги открива; не ги открива даже сред мъртвите. Тук откъслечна фраза, там алюзия: не е достатъчно да възкреси паметта за тях у бъдните поколения. Всички ние страдахме, казват полските официални лица; изгубихме 3 млн. съграждани неевреи… Конференции, церемонии, дебати: сценарият е един и същ навсякъде. Нашите домакини упоменават жертвите общо; ние, ние говорим за евреи. Те споменават всички масово избити, докато ние им обясняваме: разбира се, трябва да припомним всички, но защо да ги смесваме анонимно. Евреите и поляците трябва да бъдат помнени тъкмо като евреи и поляци. Евреите са били избити не като поляци, а като евреи. Разбира се, едните и другите са се изправили срещу един и същи враг; и едните, и другите са били жертви на нацистите. Но не бива да забравяме и друго: евреите са били жертви не само на нацистите, но и на техните жертви. Само евреите са били обречени на пълно изтребление не заради онова, което са казали, сторили или притежавали, а заради онова, което са били. Ако забравим тази съществена разлика, би означавало да се отречем от тях. Ето защо казахме на полските си домакини: ако забравите евреите, в края на краищата ще забравите и другите. Винаги се започва от евреите.
Този проблем – как да обвържем еврейската специфика с универсалността на жертвата – ни тревожеше през цялото поклонение. Както и преди него. Особеността на Холокоста бе в центъра на множество дебати, проведени от нашата комисия. Бяхме натоварени от президента Джими Картър да съставим съответната програма, с която да удържим жива паметта за жертвите на Холокоста. Някои от членовете на комисията повдигнаха въпроси за националната идентичност на жертвите: трябва ли да се включат ромите? А славяните? А арменците? Все едно, че една трагедия заличава друга. Все едно, че говорейки за евреите, обръщаме гръб на милионите неевреи, избити от общия враг. А случаят не е такъв. Напротив, тъкмо в спомена за еврейското мъченичество се изтъква страданието и смъртта на преследваните хора. Универсалността на Холокоста е в неговото своеобразие. Махнете евреите от Холокоста и събитието ще бъде лишено от своето тайнство.
След няколко срещи с полските власти монолозите се превърнаха в истинска обмяна на мнения. Нашите събеседници най-сетне разбраха, че за евреите Полша представлява невидима костница, най-огромната в Историята.
Превод: Тони Николов
Ели Визел е роден на 28 септември 1928 г. в Сигет, Румъния, в религиозно еврейско семейство. През 1940 г. Сигет е присъединен към Унгария, а през май 1944 г. всички евреи от града, включително и семейство Визел, са депортирани в Аушвиц, където загиват майка му и неговата сестра. Ели Визел заедно с баща си са преместени в Бухенвалд, където неговият родител умира от болести и изтощение. През април 1945 г. съюзниците освобождават затворниците от Бухенвалд и Ели Визел заминава за Париж. Научава френски, следва философия в Сорбоната и започва да работи като журналист. От това време е и решението му да пише на френски, въпреки че първата му книга излиза на идиш в Аржентина. Заминава през 1955 г. като журналист за Ню Йорк, а от 1962 г. става американски гражданин, като в последните години започва да пише и на английски. През 1958 г. излиза на френски език романът му Нощта (бълг. издание „Сиела” 2003 г.), с предговор на Франсоа Мориак, който му носи световна известност. Следват Зазоряване (1960) и Денят (1961). Посещава СССР през 1965 г., за да проучи съдбата на евреите там, в резултат на което се появява книгата Евреите на мълчанието (1966), в която призовава международната общност да подпомогне емиграцията на съветските евреи. Бил е дългогодишен преподавател в университетите в Бостън, Йейл и Джорджтаун. В периода 1980-1986 г. е председател на американския Мемориал на Холокоста. Предложеният тук текст е част от есе, публикувано в книгата Думи на чужденец (1982).
