Начало Музика Личности Поклон за Юлия Христова
Личности

Поклон за Юлия Христова

1827
фотография Симон Варсано, архив на Нов симфоничен оркестър

IN MEMORIAM

Не спирам да мисля за Юлия Христова и загубата, която преживяваме с нейната кончина.
Видяхме се за последен път на концерта на Нов симфоничен оркестър в неговия 35-и сезон (2025/2026). Този път концертът представяше Трио Пезанте, млади, изключително талантливи музиканти, с очертаващо се голямо бъдеще. Едно от призванията на Юлия Христова беше да открива таланти и да им дава път на сцената.

Тогава, разбира се, не подозирах, че това е последната ни среща. Тя грееше от радост, подари ми програма, а аз кой знае защо ѝ поисках автограф, независимо че се познаваме от началото на 90-те, когато тя създаде Нов симфоничен оркестър. „Благодаря за куража!“, написа ми тя.

Юлия Христова беше ярко и донякъде ексцентрично присъствие в музикалното поле. Запознахме се покрай композитора Георги Арнаудов и един концерт, който тя организира в Студентския дом съвсем в началото на 90-те, на изложба на немски художник, пред чиито графики бях поканена да танцувам. Арнаудов беше написал и записал невероятно магична музика, с мистична атмосфера, която звучеше като извънземна в онзи период.

Сега мога да забележа, че тогава всички ние, току-що излюпени от тоталитаризма артисти, се намирахме в някакъв колективен транс – като паднали от „червения Марс“ на комунизма на нашата бедна, изнурена земя. Много бедни бяхме, но имахме толкова идеи и мечти за осъществяване…

Юлия беше от хората, които осъществяваха мечти – своите и на приятелите и колегите си. През годините сме се виждали периодично на концертите на нейния оркестър, винаги приповдигната в някаква еуфория, че е успяла да реализира още една премиера, да представи още една бленувана музика. Чудех се откъде има толкова сили в грацилното ѝ тяло. „Правя йога! – обясни ми тя. Иначе не бих издържала!“…

И тя „издържаше“ години наред целия огромен стрес и напрежение по осигуряването на спонсори и средства, включвайки и личното си имущество, за да има музиканти, за да звучи музиката, която тя намира за стойностна и важна, която не подценява вкуса на публиката, музиката, която я екзалтираше… Неуморно и последователно тя отгледа музиканти – повече от 800 млади таланти са минали през Нов симфоничен оркестър и сега са в най-големите оркестри у нас и по света. С личен чар и усилия създаде свой кръг от ценители и публика с музикален вкус, представи композитори, които бяха „редки птици“, запозна ни с неподозирани музикални произведения и присъствия – винаги вярваща, винаги издигаща в култ таланта, с патоса на възрожденец, в най-светлия и идеалистичен смисъл на това прозвище…

Казват, че за каквото и да скърби човек, всъщност скърби за себе си. Ако скърбя сега за Юлия Христова, то аз скърбя и за нашите най-ентусиазирани години, в които надеждата ни за бъдещето беше толкова зареждаща и вдъхновяваща, за бъдещето, което не се случи, точно както го очаквахме, но все пак хора като Юлия Христова доказваха, че то може реално да съществува.

Отиват си незаменими хора от този свят, хора изпълнили мисиите си в него. Хора, които придаваха смисъл на живота и го правеха по-красив. Хора, всеотдайни до себепогубване. И достойни да бъдат продължени.

Какво ще стане сега с Нов симфоничен оркестър? Кой ще продължи нейната мисия на музикален мениджър, пред чиято всеотдайност дълбоко се покланям(е)? Оставям отговора като многоточие…

Винаги ще я помня как стоеше облегната на едно кресло, с вид на френска аристократка меценат, с поглед, зареян в някакво бленувано измерение и като в транс повтаряше: „Искам само едно – да създам този оркестър и да звучи музика, музика, музика!…“

Никога няма да те забравя, скъпа Юлия! Сега си с любимата музика завинаги!

Юлия Христова е родена през 1953 г. в Батак. Учила е в Музикалната академия в София и Висшето училище по музика в Пловдив, работила е като музикален критик. През 1990 г. основава концертна къща и няколко месеца по-късно Нов симфоничен оркестър – първия частен симфоничен оркестър у нас, школа за изграждане на млади музикални таланти.

Мила Искренова е сред най-изявените български хореографи, работещи в сферата на съвременния танц. Специализирала съвременен танц в Палука шуле, Дрезден, в Танцовата академия в Кьолн и в Лабан център – Лондон. Преподавала е танцова техника и импровизация в НБУ, Националното училище за танцово изкуство и в НАТФИЗ, както и в Италия и Гърция. Работила е с водещите български танцови трупи: балет „Арабеск“, на който е хореограф от 2001 г., Амарант данс студио, Хетероподи данс. Автор е на книгите „Радостта на тялото“, „Вкусът на Твоето тяло“, „Анна и Алената глутница“ и на пиесата „Меломимик“.

Още от автора

No posts to display