Откъс от книгата на Пламен Дойнов, която изследва поколенческия модел в българската поезия. Изданието е на „Кралица Маб“ и департамента „Нова българистика“ на НБУ.

Книгата изследва поколенията и наложения поколенчески модел в българската поезия в периода 1956–1989. Първо проследява възхода и падението на „априлското поколение“ – неговото конструиране и овластяване между 60-те и 80-те години; ключовата му роля в обслужването на култа към личността на Тодор Живков, увенчано от честването на 50-годишния юбилей на Любомир Левчев като държавен поет. Проследяват се усилията да се заяви ново поколение през 70-те и 80-те години – генеалогическите линии на „тихата лирика“; разривът и напреженията между „поетите на Април“ и „поколението на тихите“; поколенческите идентификации, провокирани от поезията на Борис Христов; двете поколения на 80-те и тяхното свързване в поетическа общност от синове без бащи, с фокус върху фигурата на Георги Рупчев. Това е книга за лицата на надеждата в литературата, за тяхното сложно разпознаване в общност, понякога – за преждевременното им състаряване в битка за власт, а друг път – за отказа им от тази битка и за самосъздаване в самота. Литературноисторически разказ за генерационни победи и загуби, за поквара и обезличаване, но и за устояване и възвишеност.

Пламен Дойнов, „Поколение и поезия. 1944–1989“, изд. „Кралица Маб“, департамент „Нова българистика“ на НБУ, 2018 г., Библиотека Литературата на НРБ.

ДВЕТЕ ПОКОЛЕНИЯ В ПОЕЗИЯТА НА 80-ТЕ ГОДИНИ И ГЕОРГИ РУПЧЕВ

Ще започна с едно припомняне. По време на литературния преглед на Сдружението на писателите през май 1997 г. лансирах идеята за двете поколения на 80-те години на ХХ век. Повод за това ми дадоха появилите се през 1996-а книги на автори, принадлежащи както към дебютантите от началото на 80-те, така и към дебютантите от втората половина на същото десетилетие. Като емблеми на различията в образите на двете поколения посочих петата книга на Георги Рупчев – „Зоната“ и втората книга на Балчо Балчев – „Завладяване на Родината“.

Твърдях, че „полюсното раздалечаване между двете книги едва ли се дължи на разликите в колективно споделимите етоси на литературно-бохемския „софийски“ купон (на първата генерация) и на студентските литературни четения, семинари и бригади (на втората генерация). По-скоро някои различия в поетическите техники и обособяването им в два доминиращи вътре в групите, институционно разграничени почерка, чертаят границите между тези поколения: дебютантите от началото на 80-те предпочитат свободния стих, изкушени са от занимания с теория и преводи, а дебютантите от края на 80-те се изразяват предимно в класически стих и наблягат изключително върху писането на поезия, отдават се на ефектно рецитиране и „пеене“ на стиховете си, а от текстовете им личи, че предано четат предимно български автори.“[1]

Бях убеден, че „книгите на Георги Рупчев и Балчо Балчев от 96-а актуализират избора между две възможности за писане, с които българската поезия влиза в 90-те години. Едната възможност – подчертана авторефлексивност на лирическото писмо; универсалистка и космополитска визия за „мисията“ на поезията; писането като поетико-политически акт на индивидуално освобождение; амбицията да се запишеш в Световната памет на Изкуството. Другата възможност – вчувстване и песенност на изказа, ориентиран по-скоро към четене/рецитиране от автора „на живо“ пред аудитория; предпочитания към природно-органическата метафорика, възприета по въобразената генеалогическа линия: Ботев – Фурнаджиев – Борис Христов; изграждане на представи за колективно сбъдване на една изгубена в миналото, алегорически отсъстваща България.“[2]

Симтоматична издателско-полиграфическа подробност обаче представлява фактът, че и двете книги – на Георги Рупчев и на Балчо Балчев – се появиха през 96-а в едностилното художествено оформление на една и съща поетическа поредица – на ИК „Пан“, в чиято основа са знакови имена от второто поколение на 80-те като Любомир Русанов и Цанко Лалев. В тази на пръв поглед незначителна подробност виждам не просто съвпадение, а знак за сложната принадлежност на Георги Рупчев – както към първото поколение на 80-те, така и като литературна личност, която изгражда мост между стилистиките и езиковите поведения на поетите от двете поколения на това десетилетие.

Как да бъдеш поколение във вакуума след априлското поколение?

Когато се опитваме да дефинираме ясни поколенчески присъствия в българската литература между средата на 60-те и началото на 90-те години на ХХ век, неизбежно се изправяме пред невъзможността за поява на ново поколение след априлското. Нека тук само щрихираме знаците на неуспешните опити за налагане на ново поетическо поколение. Разпознаваме четири неуспешни опита:
1. След началните опити да се структурират в ново поколение, дебютантите от втората половина на 60-те години са обособени в своеобразен резерв на априлското поколение и биват разпознавани от критиката като поети от „втория призив“ (по съветски образец) или „втора априлска вълна“ (по български). Именно отделни техни представители периодично ретроспективно попълват състава на успешното априлско поколение.
2. Дебютантите от края на 60-те и началото на 70-те продължително време се раздвояват между колебливата терминология, предлагана от някои критици – ту „поколение на 60-те години“, ту „междинна генерация“, ту „тиха лирика“[3]. В крайна сметка най-жизнено се оказва определението „тиха лирика“, валидно и днес, въпреки съпътстващите го уговорки.
3. В края на 70-те самият Тодор Живков за малко не разрешава на тогавашните млади автори да се назоват юлско поколение – по името на поредния пленум на ЦК на БКП. Неколцина от писателите възприемат словото на Живков на приема в резиденция „Бояна“ след Третата национална конференция на младите литературни творци като „зелен светофар“, след който могат спокойно да преминат в режима на ясното поколенческо заявяване.[4] По-късно обаче се оказва, че те не са разбрали добре думите на другаря Живков и дискусията за новото поколение е задушена по време на самото ѝ раждане.
4. Последният за периода на НРБ по-сериозен опит за поколенческо именуване е от края на 80-те години, когато след статията на Владимир Левчев „Поети без книги и книги без поети“ от есента на 1987-а[5] настава истинско половингодишно дискусионно брожение, в което за пореден път дебатът е размит и отклонен от произволно ползване на понятия, от разширителни тълкувания и лесни обобщения.

През 70-те и 80-те години, въпреки епизодични опити на отделни автори да възвестят, че най-после се е появило ново поколение в литературата (и особено – в поезията!), всички новопровъзгласени генерации биват бързо отричани или неглижирани, за да бъдат приютени в аморфната общност на литературата на Априлска България, в която тематичен център е едно-единствено поколение – априлското. Периодичните кампании срещу т.нар. груповщина съвсем обезкуражава онези, които публично биха се разпознали чрез някаква колективна (пък било то и генерационно моделирана) естетическа идентичност.

Тъкмо доминацията на представителите на априлското поколение в литературната публичност на НРБ е първата причина не само за трудното разпознаване, но и за реалното неразгръщане на поколенческия потенциал на няколко генерации в българската литература. За две десетилетия се натрупват имена и произведения на десетки и стотици автори от различни възрастови групи, които живеят с чувството на недооцененост и нереализираност, а огромната част от тях – на възраст от 20 до 50 години – ги наричат с нивелиращото всички генерационни граници понятие „млади творци“. Априлското поколение изпълнява в литературата същата склерозираща роля, каквато през 70-те и 80-те години играят в политиката Живков и неговите най-верни съратници от Политбюро. Това е роля на овладяване и обезопасяване на новите генерационни енергии, сегментиране на всяко ново поколение на групи, единици и единаци, към които се прилага „диференциран подход“: на едни се гарантира бърза професионално-партийна кариера, на други – трудно израстване с предварително определен „таван“, а пък трети най-безцеремонно са изключени от видимата зона на социалната йерархия. Редките прояви на поколенческа солидарност или се разбиват с директни атаки от дискурса на властта, или умело са дискредитирани чрез активирането на други недоволни поколения. Както обявяват редица изследвания, една от малкото възможности за промени в затвореното общество на комунизма е овластяването на ново поколение. Тъкмо такова овластяване обаче до 1989 г. е невъзможно в България.[6]

Поколенческата картина в НРБ допълнително се усложнява от т.нар. командно-административно управление на литературните институции и от редакторско-цензорския произвол при съблюдаване на правилата в литературния протокол. Образът на едно евентуално ново поколение предварително е деформиран от ритъма на опубличностяване на текстовете на неговите представители. След компактно явилите си дебюти на поетите от априлското поколение (между втората половина на 50-те и началото на 60-те) дебютите на авторите от всяка следваща генерация се разпиляват във времето на десетилетие и повече. Състояват се своеобразни генерационни дифузии – в няколко съседни години се струпват първите книги на дебютанти от три и повече възрастови групи, а дебютите на автори, родени в една година ги дели повече от десетилетие. Например емблемите на „тихата лирика“ Иван Цанев и Екатерина Йосифова (родени през 1941 г.) дебютират съответно през 1968-а и 1969-а, докато роденият през 1942 г. и очевидно също „тих лирик“ Владимир Попов публикува първата си книга едва през 1979 г.

Впрочем един от централните патоси в посочената статия от Владимир Левчев пронизва именно проблема с многогодишното „отлежаване“ на ръкописите на поетите на 80-те години в държавните издателства на Народната република. Така едни от тях (като самият Владимир Левчев) се сдобиват с ранен дебют, други (като Георги Рупчев) – с навременен, а трети (като Едвин Сугарев и Ани Илков) – с късен.[7] Същевременно обаче, въпреки дифузното случване на това първо поколение на 80-те, то съумява солидарно да удържи своя единен образ почти до средата на 90-те години и по този начин да го укрепи като една от малкото алтернативни колективни идентичности в литературната история на Първата българска република.

Поколенията на 80-те: очертаване на полето

Когато през 1987-а в сп. „Пламък“ Владимир Левчев оповестява новия поколенчески проект в българската поезия, той предлага няколко характеристики на поезията на 80-те, разпознаваеми, според него, в текстовете на новото поколение: „Поетите на 80-те години се стремят към една дълбока образност“, като „всеки от тях по свой начин, но на езика на 80-те години изразява мисленето на 80-те години в една (условно казано) ерудитска и концептуална поезия“.[8]
Вл. Левчев обявява, че „осемедесетте години си имат свое мислене, свое чувствуване, свой език“[9].
Списанието публикува още пет статии, които в своята съвкупност не задълбочават, а по-скоро отклоняват и блокират дебата.
Иван Карадочев не открива „естетико-художествено единомислие“ сред младите автори и чертае вътрешни граници между „две различни поетически времена“ в рамките на поколението, като противопоставя два откъса от стихотворения на Миглена Николчина и Румен Леонидов[10]. Сергей Райков изобщо се усъмнява в продуктивността на понятието „поколение“, но проницателно изтъква ключови характеристики от лирическите стратегии на младите поети от 80-те: фигурата на „играещия човек“, свободен в пародийното отиграване, в ироничното дистанициране и гротесковата деформация“; новия интерес към мита; „патосът на културата като търсена цялост“, открояващ поезията на 80-те години[11]. Светлозар Жеков силно размива поколенческите граници като говори за „поети на 70-те и 80-те години“[12]. Венета Мандева (също дебютантка от 80-те) вероятно се усеща изключена от новата поколенческа общност, затова иронизира имената на „учителите“ на първото поколение на 80-те, споменати от Владимир Левчев: „Константин Павлов и Николай Кънчев са духовни отци, а Биньо Иванов – чичо по бащина линия, боя се, че ще стигнем до библейската формула „Авраам роди Исаака“. Накрая обаче тя съвсем сериозно посочва алтернативна генеалогия чрез имената на Андрей Германов, Първан Стефанов, Орлин Орлинов и Матей Шопкин.[13] Паруш Парушев дава предимство на „усвояването на националната поетична традиция“ пред „чуждата култура“ и споделя опита си на редактор във в. „Пулс“, където „всичко по-експериментално, което си позволим да отпечатаме, среща спонтанна реакция чрез писма, обаждания по телефона и лични срещи в редакцията“. Става дума за отрицателна реакция, разбира се. Като цяло Парушев внимателно възразява на „нетърпимостта към по-различната поетика“, съзряна от него в статията на Вл. Левчев[14].

Дискусията от 1987–1988 г. сигнализира за началото на кристализацията на поколенческия образ на младите поети от 80-те години и отваря темата за постоянното колебание около техния списък.

Можем продължително време да уточняваме списъка с имена на първото поколение на 80-те. Несъответствия между възраст и време на дебют допуска още Владимир Левчев, който нарежда Йордан Велчев (роден през 1949 г. и дебютирал през 1979 г.) при поетите на 80-те години[15].

В критическия си мемоар от 1994 г. „Забутаното поколение“, където реконструира образа на първото поколение на 80-те, Миглена Николчина е склонна да постави Златомир Златанов, Кирил Мерджански и Ани Илков сред първите автори от следващото поколение – на 90-те[16]. Вярно е, че Мерджански издава първата си книга „Нощен прилив“ едва през 1990 г., че Илков вижда дебюта си „Любов към природата“ след 10 ноември 1989 г., че тримата изпробват езикови модели, станали централни в писането на поезия през последното десетилетие на ХХ век, но това, че са задали начала в текстовите практики на други генерации, не бива да ги изключва от формиращата ги поколенческа и социокултурна среда.

Имената на Федя Филкова, Веселин Сариев и Недялко Славов необяснимо отсъстват от всички списъци на първото поколение на 80-те. А мястото им е точно там. А къде да поставим например Добромир Задгорски (станал известен през лятото на 2007 г. и като агент „Роман“ към VІ-то управление на бившата Държавна сигурност[17]), чийто дебют „Съпротива“ се състоява в знаковата за поколението 1982-а? Той може би също е допринесъл за формирането на цялостния образ на поколението – и чрез стихове, и чрез други жанрове.

Второто поколение на 80-те има друг, още по-кратък литературноисторически път. За него периодът на НРБ приключва твърде рано – преди поколението да успее да въведе свой откроим генерационен дискурс. Едва проявил се в няколко дебюта, образът му се разтваря в поколенческия вакуум от началото на 90-те години.
Ретроспективно обобщени, съставите на двете поколения изглеждат така:
Списъкът на първото поколение на 80-те (дебютанти в началото на десетилетието) съдържа имената на Румен Леонидов, Владимир Левчев, Георги Рупчев, Едвин Сугарев, Миглена Николчина, Данила Стоянова, Илко Димитров, Ани Илков, Кирил Мерджански, Златомир Златанов, Цветан Теофанов, Федя Филкова, Веселин Сариев, Недялко Славов и др.
Второто поколение на 80-те (дебютанти след средата на десетилетието) включва Балчо Балчев, Цанко Лалев, Любомир Русанов, Николай Дойнов, Мирела Иванова, Бойко Ламбовски, Антон Баев, Александър Секулов, Пламен Мавров, Георги Веснаков, Илко Славчев и др.[18]
Поезията на първото поколение демонстрира преобладаващ интерес към традициите на западноевропейски литератури, към античната култура и митологията, към източни религии и философии, към сплитането на времена и гласове в топосите на модерния град (макар градът на 80-те доста да прилича на литературния град на поетите от 40-те години), към представянето на лирически субект с културна идентичност, намираща основания в наднационалното пространство на световното изкуство. Негови „предтечи“ и „учители“ са поетите от нонконформисткото крило на априлското поколение (най-вече Константин Павлов).
Поезията на второто поколение черпи теми и образи предимно от българските лирически традиции, стилизира пространства на малкия провинциален град и селско-природни картини, изгражда лирически субект, чиято разколебана идентичност компенсаторно се реконструрира в семейно-кварталния уют на детството и на лично-родовата история. Негови „предтечи“ и „учители“ са по-скоро поети като Борис Христов и „тихите лирици“ от началото на 70-те.

Синове без бащи

Безспорната фигура, която съсредоточава в писането си много от отделните характеристики и на двете поколения е Георги Рупчев. Още повече, че с първата си стихосбирка „Уморени от чудото“ (1982) той се превръща в безвъпросен авторитет сред поетите на 80-те, получил и институционално, и неформално признание. За дебюта си Георги Рупчев получава наградата „Южна пролет“. Критиката отбелязва книгата сравнително оскъдно, но възторжено. Връстниците му го разпознават като един от най-ярките сред тях.

Всъщност чрез поезията си Георги Рупчев се превръща в своеобразен „говорител“ на поколението. В стихотворенията му личи високият коефициент на поколенческа реторика. От общо 28 стихотворения в „Уморени от чудото“ близо половината (по-точно 13 лирически текста) са написани в първо лице множествено число. Това е някакво особено „ние“ на поколението – „малко пийнали, сухи и хубаво сресани“, с „незащитени тела“, „белязани“ и питащи се „Каква е нашата вина?“, „плахи, пламенни и малко разкаяни, без да има защо“, „объркани“ и, разбира се, „уморени от чудото“. Описанията на колективния (поколенчески) субект в книгата наистина изобилстват.

Няма как да разберем този засилен интерес към (авто)портретирането на генерацията, ако не реконструираме една очевидност за десетилетието на 80-те. И за двете поколения тогава проблемът между „бащи“ и „деца“ е решаваща, конститутивна – екзистенциална и литературна – дилема. В края на 70-те и началото на 80-те години релативизацията на семейните генеалогии в комунистическото общество е стигнала предела на тоталния културен разпад. Дотогава в НРБ са познати два тоталитарни модела на взаимоотношенията „бащи – деца“. Единият е общият социален съветски модел „Павлик Морозов“, според който невръстният и необразован „нов човек“ предава баща си в името на класата. Другият – „Николай и Богомил Райнови“ – е специфичен български културен модел. Според него, образованият и поотраснал син се отказва от баща си чрез активна публична забрава на неговите текстове и идеали. В началото на 80-те години обаче се случва решаващо преобръщане на кода „бащи – деца“ – вече по други причини. „Бащите“ на младите от 80-те принадлежат към консервативния елит на Априлска България. Повечето от тях са „бивши бунтари“ от 60-те, подложили на социално маскиране и рафинирана забрава собственото си несъгласие от времето на своята младост. Както пише в цитираната няколко пъти дотук статия Вл. Левчев, през 80-те „новаторството на 60-те години от много имитации се е превърнало в чиновническо клише“[19].

За младите поколения на 80-те тази социокултурна едипова ситуация има както естетически, така и чисто екзистенциален залог[20]. Разривът (когато не е по естествени биологически причини – като преждевременна смърт например) се случва заради несъгласието на „децата“ със социалните роли на „бащите“ и заради страдащия от постоянен метафизически дефицит официален идеологически език в НРБ, използван охотно от същите тези „бащи“ и ненавиждан или подиграван от „децата“.

В поезията на двете поколения на 80-те личи този значим културен отказ – отказът от бащите. Можем да кажем, че това са в прекия смисъл на думата обезбащени поколения, чиито представители по дефиниция притежават двойствени образи. От една страна, те са „отличници“, вписани в ниските етажи на официалните литературни (и академични) йерархии, имащи достъп с променлив режим до литературните медии, а от друга страна, изповядват на глас несъгласията си, обитават компании, в които без социална цензура говорят, слушат музика, пият, опитват наркотици, правят любов. Практикуват конформизъм, сведен до минимума на професионалните им задължения, и демонстрират нонконформизъм в езиковото си поведение. Двете поколения се различават само според културните пространства, в които търсят компенсанции за своята обезбащеност: първото – предимно в образците на световната литература, второто – в националната история и митология.
В първото стихотворение на първата си книга Георги Рупчев ясно назовава тази ситуация през 80-те:

Ние, седящите там,
като попукани глинени бюстове важни –
поколение:
синове без бащи
и бащи на синчета нераждани…

Беше кратко.

Влезе Мария. Тя каза: „Снощи починал татко.“

Алегорическата смърт на таткото на Мария само потвърждава лишеността на поколението от бащи.
Затова местата на поколението като че ли нямат история – това са топоси на непрестанното появяване и изчезване – Градчето, Панаира, Тресавището, Болничната градина, Ателието, Церемонията, Празникът, Голямата земя, Барът… Лирическите ситуации се разгръщат в точни описания, следващи свой предопределен ход: затворени в себе си картини на бита, любовта, нощния живот, смъртта, неделния обяд и пр. Тук е следващата пресечна точка на двете поколения в поезията на Георги Рупчев – моделът на писане често използва опозицията между затворения свят на малкото битово пространство и безкрая на големия свят, на Невидимите и Далечните места. Лирическият субект въвежда тези напрежения между Малко и Голямо, между Битово и Вечно, за да фокусира вниманието върху драмата на собствената си разтерзаност и разпад, върху тяхната неотменимост, върху отмалата на интелигентското безсилие пред насилието на всекидневието, което изпълва самия въздух.

В този ключ трябва да прочетем промяната в паратекстовете на едно стихотворение на Рупчев. Известното като „Балада за празния бар“ стихотворение от „Уморени от чудото“ по-късно е озаглавено „Чувство за бавно изчезване“ с добавен епиграф – откъс от песента „Хотел “Калифорния“. Така конкретността на топоса и на лирическия сюжет става все по-проблематична, за да отстъпи място на алегорически разклоняващи се смисли, отвеждащи към езикови събития на сложни метафизически равнища. В този текст е събран и уникалният за поезията на НРБ опит на тялото – централна и приносна тема в писането на първото поколение на 80-те години.

Точно тази социална и екзистенциална ситуация „нито–нито“ на младия пишещ човек през 80-те намира най-концентрираното си представяне в поезията на Георги Рупчев. В самия край на десетилетието чрез стартирането на самиздатските списания „Мост“ и „Глас“ солидна част от първото поколение на 80-те години се опитва да промени ситуацията „нито–нито“ в „или–или“. Второто поколение на 80-те от своя страна основава литературната общност „Петък 13“, а по-късно и собствени издателства. И по един парадоксален начин, победата на поколенията – сдобиването с мечтаната от тях активна роля в литературната публичност – слага началото на края на всяка от двете генерационни общности. Защото именно победата (утвърждаването, видимостта, признанието) е модус, който не подхожда на духа на двете поколения на 80-те. Дух, култивиран в практиките на отказа. Но Георги Рупчев и останалите поети на 80-те вече са сторили необходимото, за да може литературната история да разчете и техните откази, и техните съгласия.

[1] Дойнов, Пламен. Когато пишем за поезията на 1996-а – Литературен вестник, бр. 35, бр. 36, бр. 37, бр. 38, 1997.
[2] Пак там.
[3] Вж. тези определения в следните текстове: Недков, Здравко. Млада не само по име – В: Недков, Здравко. Творчески светове, С., 1975, с. 40–44; Спасов, Иван. Проблеми на междинната генерация – В: Спасов, Иван. Пристрастия и полемики, С., 1978; Данчев, Пенчо. Наблюдения над младата ни поезия – В: Данчев, Пенчо. Съвременни проблеми и автори, С., 1973, с. 68–83.
[4] Вж. словото на Живков, което предизвиква одобрителни реакции сред тогавашните млади писатели в: Живков, Тодор. Борбата на народа за свобода, прогрес и социализъм – костната система на българската художествена литература. Слово на другаря Тодор Живков на срещата на секретариата на ЦК на БКП с участниците в Третата национална конференция на младите литературни творци, състояла се на 2 декември 1977 година в резиденция „Бояна“ – Пламък, кн. 3/ 1978, с. 3–15.
[5] Левчев, Владимир. Поети без книги и книги без поети. Едно мнение – Пламък, кн. 10/ 1987, с. 131–139.
[6] Вж. типологизирането на подобни процеси в Русия (тогавашния СССР) в: Левада, Юрий. Поколения ХХ века: возможности исследования – Мониторинг общественого мнения, № 5/ 2001, с. 7–14; Дубин, Борис. Поколение: социологические границы понятия – Мониторинг общественого мнения, № 2/ 2002, с. 11–15.
[7] За илюстрация: Владимир Левчев дебютира с книга още 20-годишен („Аритмии“, 1977), Георги Рупчев – на 25 години („Уморени от чудото“, 1982), а Ани Илков и Едвин Сугарев съответно – на 32 („Любов към природата“, 1989/1990) и на 35-36 години („Калейдоскоп“, 1989/1990).
[8] Левчев, Владимир. Цит. съч.
[9] Пак там.
[10] Карадочев, Иван. Доверие към младата поезия – Пламък, кн. 11/ 1987, с. 104–111.
[11] Райков, Сергей. Мит и стил на нулевата възраст – Пламък, кн. 1/ 1988, с. 137–142.
[12] Жеков, Светлозар. Новото поетическо съзнание – Пламък, кн. 3/ 1988, с. 150–157.
[13] Мандева, Венета. Поети с книги и без книги – Пламък, кн. 4/ 1988, с. 153–156.
[14] Парушев, Паруш. Повече поети – добри и различни – Пламък, кн. 5/ 1988, с. 139–144.
[15] Левчев, Владимир. Цит. съч.
[16] Николчина, Миглена. Забутаното поколение. Теснините на 80-те години – Литературен вестник, бр. 41, 21 – 27.1994.
[17] Вж. Бюлетин 1. Комисия за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. 5 април 2007 – 29 февруари 2008, С., 2008, с. 328.
[18] И двата списъка в случая са достатъчно кратки, за да претендират за цялостност и изчерпателност, но те дават отправна точка за набавяне на още имена и на нови основания за проясняване на поколенческите образи в поезията на 80-те години на ХХ век.
[19] Левчев, Владимир. Цит. съч.
[20] За някои поети от първото поколение на 80-те залогът е наистина подчертано екзистенциален – Владимир Левчев е син на институционализирания водач на „априлското поколение“ Любомир Левчев, а други имат бащи, свързани с по-ниските равнища на комунистическата номенклатура.