3
1521

Поколения без гордост и предразсъдъци

„Хрониките на Пембърли”, Ребека Ан Колинс, изд. „Сиела”, 2013 г., превод Зорница Стоянова-Лечева

80Справедливо е да кажем това за наследниците на героите от един от най-четените романи в английската литература – „Гордост и предразсъдъци” на Джейн Остин. Неслучайно в стартиралата през 2003 г. класация на Би Би Си за „най-любим роман на нацията” той заема второ място, и то след „Властелина на пръстените”, а по-късно става и първи „най-обичан” роман. По „Гордост и предразсъдъци” има и впечатляващ брой филмови адаптации. След 200 години живот, книгата на г-ца Остин присъства все така мощно както в академични списъци, така и в личните класации на милиони читатели.

Започвам с всичко това, защото се чудя на смелостта на Ребека Ан Колинс да се захване с непосилната задача да продължи литературния живот на героите от романа. „Хрониките на Пембърли” всъщност е първата от поредица от 10 книги, които разказват живота на наследниците и роднините, на децата и внуците на Елизабет Бенет и мистър Дарси, на Джейн Бенет и мистър Бингли, на техните роднини семейство Гарднър, както и на двойката мистър Колинс и Шарлот Лукас. Разбира се, участват и други познати герои от „Гордост и предразсъдъци”.

Името на авторката на романа абсолютно неслучайно е Колинс. Всъщност това е литературен псевдоним, де факто името на една от дъщерите на смешния мистър Колинс и симпатичната приятелка на Елизабет – Шарлот. А кой стои зад този псевдоним не е ясно. Т.нар. „авторка” има и сайт, изпълнен, между другото, и визуално в стилистиката на романите от XIX век, и там, в сeкция author, са написани няколко изречения за нея – че от 20 годишна е запленена от творчеството на Джейн Остин, че е специализирала история на английската литература от XIX век, че започва работа по поредицата през 1996 г. и тази работа по „собственото” й признание е най-щастливото време в живота й. Има дори и въпроси от читатели, на които Ребека Ан Колинс чинно отговаря. Най-забавният ми се стори: „защо влюбените в романите ви се целуват и прегръщат, но никога не стигат до леглото?”.

Та идеята за анонимност може би е и предпазен ход на автора на продължението на „Гордост и предразсъдъци”, с толкова запалени фенове на романа и членове на клуба „Джейн Остин” при евентуален неуспех „разправата” със сигурност би била жестока.

Разправа няма или поне не се чува за такава. „Хрониките на Пембърли” и останалите от поредицата имат и привърженици, и отрицатели, но никои от тях не са крайни, още по-малко яростни. Мисля, че това се дължи наистина на стриктното следване на езика, на ритъма на писане на Джейн Остин, на вниманието към детайлите, както и на определено доброто познаване на цялостната атмосфера на творбите й. За разлика от „Гордост и предразсъдъци” тук като че ли има доста по-голямо внимание към социалните и икономически промени в Англия от XIX век. Те рефлектират върху живота на семейство Дарси в Пембърли (припомням, това е фамилното имение на мистър Дарси), както и върху живота на семействата Бингли и Гарднър.

Всъщност по-тежката за читателя част е когато започват „разклоненията” на  основните семейства-герои. Раждат им се по две-три деца, братовчеди се женят помежду си, на тях също им се раждат деца и накрая, честно казано, наистина се оплиташ в родословното дърво. Може би и затова авторката прилага кратки бележки „кой кой е”, за да може да ги подредим и евентуално запомним. Другата „тежест” са непрестанните повторения, които т.нар. Ребека Ан Колинс избира, за да акцентира върху определена ситуация в сюжета. Например включването на епистоларния жанр в „Хрониките…”(абсолютно оправдано, тъй като е присъщ на литературата от периода, а и помним от романа майка) тук не доразказва история, не разкрива нищо ново, просто писмата се оказват повторения на повествователния глас. Понякога авторката дори не си служи и с „писма”. Просто избира някакъв момент в разказа и отново „повтаря” случката, разговора, съвършено ненужно при това. Лично за мен най-голямата липса на тази книга е отсъствието на скрития драматизъм, отсъствието на онези силни чувства, които са под повърхността, но ги има и те действат като втори движещ „поток” в „Гордост и предразсъдъци”. Не откривам нито гордост, нито предразсъдъци, нито скрита любов, нито затаена омраза.

При всичко това все пак мисля, че е нужна храброст да се заемеш с продължение на роман на Джейн Остин. Дори и фактът, че почитатели на голямата писателка се радват на тези продължения, четат ги, дава някакъв смисъл на усилията на Ребека Ан Колинс, която и да е тя. А и през летните дни, ако имате мързеливи часове за запълване – спокойно бихте могли да се върнете около 200 години назад с „Хрониките на Пембърли”.

На главната страница: Семейство Бенет, илюстрация от Хю Томсън (1894)

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияЖелезобетонна конструкция
Следваща статияГероят на нашето време