0
855

Покрай Андерсен

AZahariev

Вчера бях в една софийска детска градина за около час. Хубаво ремонтирана, просторна и радваща очите и съвестта детска градина. От функционалната насоченост на архитектурата разбрах, че е построена през осемдесетте. Големи прозорци, широк достъп на светлината до всяко кътче в помещенията.

Бях отишъл, за да им чета. От Асоциация „Българска книга” ме поканиха – не за пръв път – да се срещна с деца, на които да поговоря за книгите, за важността на четеното на книги, пък и за да им почета нещо. В рамките на кампанията „Поход на книгата”.

Прочетох на децата приказката на Андерсен за царя и новите му дрехи. Банален избор. Предварително бях решил да бъда по-неочакван и необичаен и в собствените си очи, поради което бях замислил да им поднеса някой от разказите на барон Мюнхаузен за неговите пътешествия, за срещите му на чаша токайско с графове и султани. За премеждията с елена с кръста на свети Хуберт между рогата или за скованите полета на Русия. Но, като се позамислих, видяха ми се малко несвоевременни тези истории за хора на шестгодишна възраст.

След като се поразприказвах с аудиторията в детската градина, разбрах, че може би съм сбъркал с тази си преценка. Но беше късно. Вече бях извадил от чантата Андерсеновите приказки в онова старо, великолепно издание на български от 1976-а. Така че нямах време за поправка. А дори бях забравил междувременно, че Ханс Кристиян е роден на втори април и че това е поводът тази да е датата, на която се отбелязва Международният ден на детската книга. Стана ми приятно от съвпадението между моя почти интуитивно направен избор и този факт. Изкуших се да си помисля, че провидението е наредило така.

В последните няколко години дебатите около връзката между изместванията в класическата култура на четенето, статута на книгите и темповете на развитие на книжната индустрия се интензифицираха в България. При което се забеляза и продължава да се наблюдава устойчиво разминаване между изводите, които се правят относно нивата на търсене, от една страна, и нивата на предлагане, от друга. Неотдавна, преди около месец-два, излезе не знам кое вече по ред изследване, установяващо, че българите все по-малко четат книги и че спускането по наклона на тази деградация се ускорява неудържимо. Българите отпадат, макар и не стремглаво, от космоса на четящите литература. Такова е заключението на цитираното проучване. Статистиките говорят почти еднозначно за декаданс в интереса на нацията към четенето.

Паралелно се появяват само че и данни, и то в рамките на същите изследвания, които размазват картината и с това объркват представите. Докато българите се отказват от четенето, съгласно приведените статистики, книгоиздаването в страната върви сигурно и дори устойчиво нагоре. При книгоиздаването се отчита ръст. Казват го цифрите. Излиза, че хората четат все по-малко, но че книгите на пазара стават все повече. Ако наистина е така, то значи стоманеният пазарен принцип е попаднал точно в случая с книгите в капан, който подрива самите му основания. Пазарното търсене страни от книгите, но издателите упорито и с мисионерска отдаденост продължават да приемат ръкописи и преводи, да редактират, да издават и да се надяват на пласиране.

Никой, който е поне мъничко запознат с работите и състоянието на книгоиздателския бизнес в страната, не се съмнява, че неговите проблеми не са малко и че са болезнени. Запознатите знаят и това, че в България действително има издатели, които са приели загубите като неизбежна жертва в името на продължаването, устояването и дори на идеята за просветителство. Не са много тези издатели, но ги има.

И все пак, как да си обясним през призмата на икономическата рационалност едно увеличаващо се производство, ако приемем, че наистина е налице все по-намаляващо търсене на произвежданите от тази индустрия продукти? Как така се появяват толкова много книги на фона на все по-малко читатели?

Отговорът не може да бъде даден в няколко изречения, разбира се. Еднозначен отговор въобще и не е възможно да се даде. Затова са и всичките спорове, дискусии, обсъждания. Но при все това ще предложа една хипотеза, обясняваща донякъде прадокса между растящи продажби и замиращо четене. Ще дръзна да направя това предположение, като съзнавам, че се излагам на опасност, че рискувам да си навлека справедливия гняв на много от българските издатели и книгоразпространители. Най-вече техния.

Мисля, че трябва да вземем предвид една искрено формирана и искрено отстоявана неискреност на отговарящите, които споделят в представителните анкети, че не четат. Имам усещането, че голям процент от „нечетящите” представят себе си за такива по силата на стратегически импулси, които може би понякога и не съзнават. Искам да кажа, че това може и да е форма на съпротива, на самоутвърждаване чрез антисоциални и респективно антикултурни жестове. Съмнява ли се някой в това, че ако в ден днешен попитат някого дали чете, той може и да каже „не”, просто защото знае или поне усеща, че с този си отговор ще саботира нещо, че ще провали и разочарова предявени към него очаквания. През отговора „Не, не чета” анкетираният заявява своето недоволство от обществото, в което живее и в което на четенето се гледа като на застрашена от изчезване ценност. Това предварително знание го има у запитания и то му дава чудесната възможност да направи своя малък бунт, да покаже характер, ако щете, казвайки: „Не, не чета!” Ще рече: „Не съм и не искам да бъда част от вас, четящите.” Под което трябва да се разбира от „вас, включените, участващите, успелите”.

Не по-малко вероятна е и другата, противоположната интерпретация. „Признавайки си”, че не чете, отговарящият всъщност си мисли, че по този начин удовлетворява очакванията на питащия го. Нали затова го и питат – защото се знае, че днес в България вече не се чете. Търсят просто потвърждение, значи. Така с този си отговор, смята анкетираният, се вписвам, включвам се, защото те това и очакват да чуят от мен.

А всъщност българинът чете.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияПрофесия: продуцент на документално кино
Следваща статияМеждувременно… какво прави Рада Букова