0
1341

Покривът

Откъс от един от най-силните романи на Георги Марков, който излиза в ново луксозно издание на „Сиела“.

„Покривът“ представлява портрет на българското общество от времето на тоталитарния режим. Романът описва наистина случила се трагедия от 60-те години на XX век. Тогава не е бил допуснат за издаване, за първи път излиза едва през 2007 г. Новото издание на „Сиела“ е с предговорите на Светлозар Игов и Цвета Трифонова, корицата е на Дамян Дамянов.

„Покривът“, Георги Марков, „Сиела“, 2020 г., оформление Дамян Дамянов.

ПОКРИВЪТ
или как надстройката се сгромолясва върху базата

Светлозар Игов

Изглежда невероятно, но е факт. Един български роман, написан преди 44 години, едва сега вижда бял свят. Не защото ръкописът му е открит едва сега. Забранен за издаване през 1964 г., той не би могъл да излезе и до 1989 г., докогато и издадените до емигрирането през 1969 г. книги на Георги Марков бяха инкриминирани в родината му. Но от 1989 г. досега изминаха почти две десетилетия, преди романът „Покривът“ да бъде публикуван. Не е издаден още на български и „английският“ му роман.

Достатъчно е да сравним издателската съдба на творчеството на политически емигранти като Чеслав Милош, Александър Солженицин, Милан Кундера, Йозеф Шкворецки, Йосиф Бродски след падането на Берлинската стена в родината им с тази на творчеството на Георги Марков в България, за да видим, че определени среди у нас упорито саботират пълноценното му присъствие в българската литература. Краткотрайната еуфория от „завръщането“ на Георги Марков след 1989 г. угасна до постепенно елиминиране на присъствието му в българската култура. Случи се дори най-позорното – официалните български власти осуетиха разследването по убийството на писателя. Голяма част от писателската общност бързо „охладня“ към новото присъствие на Георги Марков в родината му. А се появиха и писатели, които в мемоарни книги или отделни публикации се включиха в двусмисленото медийно отразяване на „случая Георги Марков“ с нелепи намеци или открити нападки било срещу личния живот на писателя емигрант, било срещу обществената му позиция – и преди, и след емигрирането, било с усъмняване в писателската му значимост, сякаш оправдавайки убийството му. Само една съвсем малка група литератори продължи да отстоява и достойния граждански и морален лик на писателя, и литературното му дело и да назовава открито добре известните му убийци.

Най-големият принос в отстояването на Георги Марков като отстояване на ценностите на демократичното общество и творческата свобода е изследването на журналиста Христо Христов „Убийте Скитник“, което не само разкри неподозирано съхранили се архивни материали за убийството на писателя и изпълнителя на „мократа“ поръчка, но и хвърли обилна светлина върху репресивните действия на българските тайни служби по време на Живковия режим и саботирането на работата по разследването на случая в годините на „демок-рацията“. Определено смятам книгата на Христо Христов за най-забележително постижение не само на българската разследваща журналистика, но и за едно от най-значимите разследвания от този род в световен мащаб. Не защото липсват такива разследвания по света, а защото разследването на Христов е осъществено в една обществена среда с притъпен инстинкт и усет към търсенето на истината.

Ако като житейска съдба и гражданска позиция (той е единственият получил високо литературно признание в България писател, който успява да емигрира, да продължи творчеството си и да изрази публично пред света гражданската си позиция) Георги Марков е уникален, то като писател неговото творчество се вписва изцяло в художествените търсения на българската литература от 60-те години. Това може да се каже и за непубликувания му тогава роман „Покривът“ – ред от поставените в романа проблеми бяха продължени от други писатели, различни от Георги Марков като житейска съдба, творчески натюрел и поетика и степени на официално признание.

Три години след „Покривът“ се появява повестта „Пътища за никъде“ от Богомил Райнов, в която има сходни на двамата главни герои от „Покривът“, въплъщаващи твърдокаменния сталинист догматик и пострадал от сталинистките репресии творчески мислещ човек. И – колкото и странно да изглежда – у Богомил Райнов, за разлика от Георги Марков, победител в двубоя между двамата антагонисти е сталинистът догматик, финалната визия на „Пътища за никъде“ е много по-мрачна, трагична и песимистична от финала на „Покривът“. Богомил Райнов обаче остава в рамките на един личен двубой и камерно-психологически сюжет, не разгръща творбата си до социален роман (какъвто е „Покривът“), единствено заглавието му – „Пътища за никъде“ – е по-откровено песимистично.

През 1971 г. се появява още един роман, за който може да се каже, че има нещо сходно в проблематиката си с „Покривът“ – „Лавина“ на Блага Димитрова. И тук има една малка, макар и не строителна, а спортна общност, в която се открояват различни социални типажи, но онова, което свързва романа на Блага Димитрова с този на Марков, е заглавието „Лавина“, което също представя символ – на дебнещата „отгоре“ и сгромолясвайки се върху хората унищожаваща ги опасност. Дали подтикът за символното внушение за грозящата общността гибел иде от Георги Марков – макар че Блага Димитрова единствена прави по-късно споменно признание за съдбата на „Покривът“ през 1964 г. – не е ясно, но търсенето на обобщаваща метафора на заплахата и катастрофата като социално предупреждение е сходно с това на „Покривът“ на Георги Марков, а и вече се разгръща като ясна тенденция в поетиката на заглавията в българската литература, достатъчни са в това отношение само Радичковите заглавия „Свирепо настроение“, „Суматоха“, „Опит за летене“.

Третата творба, продължаваща в известен смисъл повдигнатата в „Покривът“ проблематика, е романът на Васил Попов „Низината“, посветен на съдбата на хората на един „социалистически строеж“, което свързва не само тематично, но и концептуално „Покривът“ с „Низината“. Макар че ред критици и до днес не желаят да го забележат, „Низината“ е фина пародия на производствен роман (каквато е и „Жените на Варшава“), представящ разминаването между официалната пропаганда и действителните мотиви и съдба на строителите.

Тези три творби определено продължават и доразвиват смислови насоки, заложени в „Покривът“. Към тях могат да бъдат добавени още две – „Бариерата“ и „Измерения“ на Павел Вежинов, който след неплодотворния си период в края на 40-те и през 50-те години, от 60-те насетне става все повече духовно разкрепостен, за да постигне във и след „Бариерата“ пълна освободеност на художественото си мислене. В „Бариерата“ също има покрив, от който започва магичният полет, но главният герой е захлупен от него, не успява да се извиси, а момичето полита и трагичният му край е и светла освободеност от пох-лупака, под който живеят другите. А в „Измерения“ не само предчувствието, но и очакването на катастрофата са напълно прозрачни символи за предстоящото сгромолясване на едно общество.

Всички тези творби изглеждат художествено по-успешни от „Покривът“, защото зрялата кристализация на повествователния си стил и жанр Георги Марков постига в следващите „Покривът“ творби през втората половина на 60-те години – „Санаториумът на доктор Господов“, „Портретът на моя двойник“ и „Жените на Варшава“. И ако тук свързвам творбите на други автори от 60-те и 70-те години с „Покривът“, то не е само за да посоча някакво влияние на романа на Марков върху тях (макар че то – съзнавано или не – не е изключено), а за да отбележа как още в „Покривът“ Георги Марков е открил и въвел в българската литература социална проблематика, която други автори продължават да поставят и разгръщат в течение на две десетилетия след него. Това не само компенсира неосъществената все още докрай нова повествователна поетика на „Покривът“, а и откроява пионерското значение на концептуалните търсения в подготовката на новите поетики. Защото „Покривът“ впечатлява именно с концептуалната си зрелост да погледне по нов начин една идеологизирана преди това социална проблематика.

Георги Марков се е опрял в романа си върху действителен случай – падането на покрива на прокатния цех в металургичния завод „Ленин“ в Перник през 1959 г. Изборът на действителна производствена трагедия за основа на романа не е само „алиби“ за достоверността на романовата история. Сама по себе си случилата се в живота трагедия има обобщаващ символен смисъл за сгромолясването на една идеологическа конструкция. Защото Покривът е смислово богат образ не само чрез реалната си материална тежест, предизвикала човешка трагедия, а чрез символните си импликации. Трудови злополуки и производствени катастрофи, разбира се, се случват не само в тоталитарните общества. Те могат да бъдат предизвикани и от жаждата за бърза печалба, могат да бъдат и необременени от социален смисъл трагедии – и природата, и обществото са пълни с „безпричинни“ случайности. Но в романа на Георги Марков трудовата злополука не е просто израз на типичното за социализма форсиране на човешките сили в името не на производството, а на идеологията и превръщането дори на производствените проблеми в идеологически. „Покривът“ е демистификация на идеологизираното разбиране на икономиката не като производствен и технологически проблем, а като идеологическа реализация. През 50-те години пропагандата изисква на строежа да се гледа не като на икономически феномен, а като на „плод на българо-съветската дружба“, „постижение на социалистическото строителство“, „партийна грижа“. Най-богатият смисъл на творбата е в демистифицирането и на други идеологически митове като „работническа класа“, „народ“, „партия“, „интелигенция“. Демистификация, постигната чрез откриването на прости житейски истини – хората работят не в името на възвишени „идеали“, в името на „светлото бъдеще“, а за днешния хляб, работят за пари, за да изучат децата си, да си построят домове, да получат жителство…

Персонажният смислов драматизъм на творбата се създава от образите на главните герои Донков и Димшин, чиито житейски съдби са преплетени още преди да се срещнат отново на строежа. Донков е въплъщение на фанатичен комунист, сталинист догматик, организатор и екзекутор в „лова на вещици“. Димшин е бивш партизанин, жертва в лова на вещици, обвинен и репресиран като народен враг. Житейският му опит го освобождава от идеологическите заблуди, прави погледа му реалистичен. Във финала Донков става жертва на собствения си фанатизъм, неговият „героизъм“ е самоубийствен.

Но „финалната“ победа на репресирания от „своите“ комунист Димшин в „Покривът“ не е идеологическо съобразяване с времето, нито наивен оптимизъм (в сравнение например с песимистичния финал на споменатата по-горе творба на Райнов), той е израз на иманентния драматизъм на комунизма, на вътрешния му разпад под натиска на живота и реалността.

Макар и неиздаден в своето време, „Покривът“ е показателен и за концептуалното съзряване на Георги Марков като подготовка за следващите му творби и особено „Репортажите“ (където във „Великият покрив“ са коментирани събитията, провокирали „Покривът“), и за постепеннното и бавно „пробуждане“ на цялата българска литература.

„Покривът“ – дължим изданието на „Сиела“ – е текстологично обработен, редактиран и подготвен за печат от неуморната изследователка на репресираната литература Цвета Трифонова, която е написала и задълбочен предговор и приложила документи за съдбата на забранения български роман на Георги Марков.

ПОСЛЕСЛОВ ОТ 2020 ГОДИНА

От издателство „Сиела“ ме помолиха да напиша предговор към новото, второ издание на романа на Георги Марков „Покривът“. Вместо да пиша нов текст, реших да предложа рецензията, която написах и публикувах за първото издание на „Покривът“ в LiterNet. Но смятам за необходимо да добавя към някогашната рецензия следното:

Забраната за публикуване на романа „Покривът“ през 1964 г. решително опровергава разпространената представа за Георги Марков като литературен любимец на Живковия режим, чиито творчески неприятности започват с театралните постановки на някои от пиесите му. Нищо подобно. Георги Марков дължи творческата си слава на огромния читателски успех на романа „Мъже“, който кара и всесилния партиен вожд да започне флирт с успешния писател. Флирт, който, както знаем, завършва с неуспех.

Второто, което искам да отбележа, е, че в своята рецензия за „Покривът“ неслучайно вписвам непубликувания своевременно роман на Марков в българския литературно-исторически контекст. Смятам въобще за неплодотворно противопоставянето на Георги Марков на съвременните му български писатели. Независимо от това дали са познавали непубликувания му роман и дори дали са съдействали за забраната на публикуването му, цитираните им творби са в известен смисъл импулсирани и от „Покривът“. Неиздаденият роман на Георги Марков съдейства за развитието на антикултовската тема в българската литература, както и за концептуалното художествено преосмисляне на т.нар. производствен роман.

И третото, на което искам да обърна внимание, е свързано с образа на фанатичния догматик Донкин. Епизодът от ученическите години на героя, в който той е подложен на садистично унижение, е изключително важен като психологическа мотивировка на неговия безчовечен фанатизъм. Той показва творческата зрелост на писателя, който знае, че да обясниш нещо, не значи да го оправдаеш.

Из Покривът от Георги Марков
1.
(…)
Кални пътеки водят към бъдещата административна сграда на бъдещия комбинат. Стаи, пълни със светлина и мирис на безир. Надписи „Пази се от боята“, варосани стъпки, терпентинов паркет и тишина. В бъдещият кабинет на бъдещия директор седят ония двамата – малкият, с женственото лице и замислените хубави очи е Илчев, началникът на прозводствения отдел на строежа. Възпълният, със зачервеното лице е Агаев, главният механик, дванайсет златни зъба, вечна усмивка, гальовен глас, изящни маниери на дясната ръка. Тихо шушнат, отдавна започнат разговор, в който изреченията имат телеграфен вид. Лицата и на двамата изразяват неопределено доверие и определено съмнение. Приятен разговор на дипломати, които установяват характера на общия си интерес, както и възможностите на взаимната си подлост…

В един момент влиза третият, който се нарича Патраков, бивш офицер, сега завеждащ личния състав на строежа и най-приближен човек на Донков.
– Видяхте ли какво става! – извиква възторжено той и единствен изявява искреност, която другите двама наричат глупост. – Донков хич не си поплюва! Чудя се само защо трябва да играе на дипломация с Димшин. В края на краищата няма цял живот да го търпим!
– Никой не знае кой стои зад гърба на Димшин – казва меко Агаев.
– Който и да е, все едно! Ако не беше началникът, и досега щяхме да се туткаме с първата ферма. Инженерски усуквания!
Агаев разглежда любознателно лицата на двамата си приятели. Този Патраков е нещастен глупак, от ония квадратни умове, които нямат съществуване на самостоятелни човешки личности, а винаги са придатък към някого си, просто те са родени да служат някому. А Илчев? Той си крои по своите мерки. Тия очи с нежно подъл поглед всеки миг могат да се преклонят, да поласкаят, в следващата секунда да се отрекат, да предадат, без дори да изменят израза си. Защото зад тях стои добре направлявана амбиция. Илчев е тук и върви с Донков, защото се надява, че рано или късно ще бият дузпата на Димшин и той ще стане главен инженер. Цялата му дейност сега се състои в това като началник на производството да разстройва работата на Димшин, да пречи, да проваля, да спъва, което Илчев върши със завиден успех. Донков е казал, че Димшин трябва да бъде компрометиран на всяка крачка, за да си отиде по-скоро. И Агаев се чуди какви ли страхотни нерви трябва да има този нещастник, за да стои вече цял месец тук и да издържа на всички игри.
– Аз смятам, че сега вече Димшин ще хвръкне – продължава Патраков, – пък и да ви кажа право, не може току-така, без нищо, да виси в затвора седем години! Все си е имала крушка опашчица. Началникът ще направи предложението още утре! Даже довечера, след банкета. Не му трябва такъв главен инженер!
Патраков очевидно иска да съобщи новина. Двамата винаги са го пренебрегвали, нека сега за секунда се усетят зависими от него. Агаев го е смущавал със загадъчността си и особената близост до Донков. Патраков не може да понася хора, които след като познава цяла година, все едно за пръв път вижда. За него всички хора са с определени неизменни характери (и затова нашето отношение към тях трябва да бъде определено и неизменно), точно както в литературата сериозните критици за по-лесно разделиха героите на положителни и отрицателни. Така за бившия офицер положителни хора са онези, които той обича, и отрицателни – онези, които мрази. Но ето че Агаев не влиза в тази класификация, просто не се побира и Патраков недоумява. Докато за Илчев той е съвсем наясно. Умен, съобразителен ръководител, честен, последователен член на партията, който милее за строителството, и е неоправдана жертва на някакви комбинации, Патраков би желал да прилича на Илчев, дори му подражава.
– И любовницата си води по строежите! – казва той с върл пуританизъм. – Това пък не бях виждал!
Другите двама знаят, че това не е съвсем така, но никой не възразява. Щом Патраков мрази Димшин, нека си го мрази…
Звънят по телефона и обаждат на началника на личния състав, че на портала са пристигнали септемврийчета за тазвечерното тържество по случай завършването на покрива.
– Това са септемврийчетата, дето си ги ПОРЪЧАХМЕ! – казва той на двамата и бърза, за да организира работата.
Илчев се усмихва скептично:
– Аз го познавам най-отдавна и казвам, че няма да си отиде. Димшин за нищо на света няма да отстъпи, ако все още е същият.
– Ще видим… – Агаев иска да го обнадежди.

Шест часът и шест минути. Жълтата светлина достига своето тържество. Ония, които гледат право в слънцето, получават кокоша слепота. Всички пейзажи са готови за илюстровани картички. Екипът на кинохрониката, поканен специално от Донков, разполага около покрива своите прожектори. Група туристи се възхищават на строежа: „Виж ти какви неща имало на нашата земя!“. Един писател, гост с краткотрайна командировка за свързване с живота, вече съчинява своя очерк, в който жълтата светлина е наречена златен поток, а Харизана – герой на монтажа.
– Готово! – извиква Моната и скача от оберлихта.
Всички се изправят. Това е първият и единствен момент, когато всички върху покрива са прави.
– Давайте знамето! – командва Харизана, грабва червения плат, закрепен на груба летва, размахва го.
Отдолу се чуват викове. Работниците по отсрещните постройки прекратяват работата и се обръщат към тях.
– Елате тук! – вика Харизана на цялата бригада. – Ура, момчета! Ура, майка му стара, ура!
– Ура-а-а-а! – викат хората от покрива. Най-силно вика Киро Невястата, после Калоян, после Асен и Петър, цялото „Второ българско царство“ вика.