Изложбата „К” на Коста Тонев (куратор Вера Млечевска) бе показана през януари в появилата се на ново място галерия „Пистолет”. Асоциациите с Йозеф К. не са случайни.
Изложбата „К” представя три произведения на Коста Тонев, създадени между 2007 и 2015 г. Паралелно с работата си на различни теми и в различни изразни средства, Коста Тонев се занимава и със собствената си личност, образ, идентичност, като поставя себе си в позицията на обект, материал и цел на своята художествена дейност. Тази история започва през 2007 г., когато скоро пристигналият да живее и работи във Виена български художник решава да коригира изписването на името си на латиница. Това става по законен и официален начин, с промяна на паспортните данни, а целият процес получава видимост в рамките на произведение – цяла комплексна инсталация. Още на този етап е ясно, че в тези действия има елемент на критика (или самокритика), което впоследствие ще става още по-явно.
Д. Р.: Трябва ли да се съобразяваш с правилата на художествената система? Можеш да подходиш бунтарски, можеш да спазваш правилата, но можеш и да се изплъзнеш с хитри действия. Как се отнася това към твоята работа?
К. Т.: Да и не. Разбира се, можеш да нарушиш правилата, но не съм сигурен, че можеш да се изплъзнеш. Художествената система, както и държавно-административната и всяка друга система, съдържа полета на необособеност. Те не са странични дефекти, а са основният механизъм, чрез който съществуването й е възможно. Можем да го сравним с плъзгащия пъзел (sliding puzzle), в който липсващото квадратче е това, което позволява движението на всички останали квадратчета и съответно обращението в една затворена система. Случаят е същият и в проекта „К.” – въпреки привидната точност на личните документи, те съдържат множество полета на необособеност. Апроприирайки техните процедури за самоописване и присъщото им понятие за самоличност като изразни средства, аз се възползвам именно от „плаващите” данни – тези, които нямат фиксирана рамка. Те подлежат на интерпретация и видоизменения, а това от своя страна ги зарежда с потенциал за художествена намеса.
Разбира се, работите в този проект съдържат известна доза критика, която е иманентна: с други думи, тя не цели освобождаване или „изплъзване” от система (както би било, ако бях запалил документите), а подривни действия, микро-манипулации в рамките на нейните административни формати.
Не мисля, че можем да се освободим от една система, която присъства дори в най-дребните неща от всекидневието и чиято власт е продуктивна, а не дедуктивна. Неслучайно заглавието на проекта („К.”) прави отпратка към Йозеф К. – главния герой от „Процесът” на Франц Кафка. Опитите на К. да се защити пред властите, които го арестуват, са пример за това как дори чувството за индивидуална независимост и съпротива в действителност е интегрирано като неразделна част от дисциплинарната процедура.
При следващата „глава” от историята вече възниква въпросът положителен или отрицателен е знакът, който ще определя коригирането на всяка пречка, която художественият свят слага пред художника. Второто произведение от цикъла възниква от изискването да имаш американска виза, за да покажеш произведението си в Щатите. Коста Тонев (пак под формата на художествена работа) прави всичко да изглежда по правилата и според законите, обаче снимката му за визата показва лицето му огледално – буквално той е „обратното на себе си”.
Д. Р. : Има грубо нарушаване на изискването, което обаче няма как да се забележи. Можем ли да кажем, че това е форма на критика на системата? Или е начин да се разбере измамата, само ако се проследи внимателно съдържанието на работата ти като художник, вместо проверка на валидните документи за самоличност?
К. Т.: Системата на описване, документиране и картотекиране произвежда един редуциран субект. (Тази редукция е в основата на полетата на необособеност, за които споменах.) Проектът изважда това наяве. Всъщност снимката, възпроизведена във визата, напълно отговаря на изискванията. В противен случай тя нямаше да бъде одобрена. Намесата ми в нея става видима единствено в контекста на работата. Тя осигурява един цялостен поглед върху обстоятелствата, в които снимката е създадена. Виждаме, че тя е само дребен детайл в една по-голяма снимка. Ирония е, че в процеса на придържане към правилата отпада точно тази информация, която би изиграла най-решаваща роля в процеса на валидация и съответно установяване на нарушение. Както при плъзгащия пъзел, това, което липсва, се оказва по-важно от това, което присъства.
Най-накрая в галерия „Пистолет” виждаме последната (засега) работа от цикъла, която представя художника, който прави всичко възможно, за да промени своите физически данни, буквално израствайки до средно статистическите за България 175 см.
Д. Р.: Какво щеше да бъде, ако в художествения свят съществуваше вярването, че по-ниските художници са по-успешни художници? Въобще има ли връзка между твоето тяло и теб като художник?
К. Т.: Не би ме учудило, ако подобни вярвания наистина съществуват. В западното общество все още са залегнали представи, които датират от времето, когато (псевдо)учените на XIX век са претендирали, че могат да съдят за здравето, интелигентността и пр. на даден индивид по външни белези като формата на черепа, ръста и други.
В работата ми тялото винаги служи за отправна точка. Аз обичам да работя от частното към общото. Особено в проект като „К.”, който борави с властови механизми, дълбоко вплетени в индивидуалното съществуване, употребата на тялото дори ми се струва неизбежна. Макар и често да присъствам физически в работата си, го правя с известна дистанция. Харесва ми да мисля, че персонифицирам образ, който е фикция. Ако зрителят направи цялостен поглед върху работите ми, ще открие един безвременен образ с непроменлив външен вид, който през годините е бил облечен винаги по един и същ начин. Подобно на Чарли Чаплин, чийто герой е константен в повечето му филми, но същевременно сме наясно, че истинският Чаплин не изглежда по този начин, така и в моя подход изкуството и животът не се препокриват напълно.
Д. Р.: Можем ли да кажем, че това е изложба за самоусъвършенстването, за действията, които извършваме, за да променим нещо в себе си? Или може би изложбата иронизира тези усилия?
К. Т.: Не мисля, че изложбата е свързана със самоусъвършенстването, а най-общо с превръщането. То обаче е символично. Леда Екимова, която ръководи „Пистолет”, отбеляза, че работите в изложбата имат известен документален характер. Това е така, защото считам, че намесата ми като художник се състои в произвеждането на символи или концепции, като име или данни за ръст, които сами по себе си нямат материална субстанция. Документалният подход го подчертава.
–
От началото на 2015 г. галерия „Пистолет” е на нов адрес – София, ж.к. Стрелбище, ул. „Траянови Врата” 20, ет. 2.
