0
1124

Полета на сближаване

Хроника, пътепис, бележки на изследователя...

Как се пише за фестивал, който преобръща представите за такъв тип събития; в който съпътстващата програма (условно казано) е по-репрезентативна и „стационарна” (изложби), а основната програма (също условно казано) е от временни произведения и пърформанси, които се случват на необичайни места из града – някои пропускаш, други издирваш, трети те намират… или не те намират. С времето условното деление на програмите изчезна. И ако си успял да видиш и преживееш някаква „критична маса” от фестивални събития, те започват да действат в съзвучие: „пъзелът” се подрежда и преподрежда чрез собствените ти впечатления и разговорите за него.

В този смисъл концепцията на Овюл Дурмушоглу (Турция, Германия) – куратор на втория фестивал Sofia Contemporary, наистина проработи. В периода 19 април – 12 май 2013 г. няколко концентрични кръга от участници и публика се оказвахме „Близо, по-близо, заедно”.

Фестивалът започна със събитие от съпътстващата програма – изложбата „Нови гледни точки в китайското съвременно изкуство” във Vivacom Art Hall. Тържественото откриване бе на 15 април в присъствието на българския (служебен) премиер и китайския посланик в страната. След откриването премиерът бе заобиколен от журналисти, но съвсем не заради художественото събитие – беше избухнал скандалът със СРС-тата… Организаторите на фестивала не са можели да предвидят съвпадението с предизборната ситуация. Но в постепенно нагнетяващата се в обществото отровна политическа атмосфера Sofia Contemporary действаше до голяма степен като антидот. И не защото ни пренасяше в някакъв красив и отвлечен свят (макар понякога и това), а защото именно внедрен в драстичното предизборно разделение, фестивалът търсеше полета на сближаване и заедност, опипваше възможности за (общо)човешко настояще и бъдеще.

Като начало чрез отказ от официалност и формалност. Вторият Sofia Contemporary се откри на 19 април в сградна „ниша” до галерия „Васка Емануилова” срещу парка „Заимов”. Непринудената обстановка беше чудесна, но началото на фестивала бе донякъде разочароващо. Отчасти защото очакваният парапланер, влачещ след себе си банер с нарисувана стрелка – работата Future Idea на Камен Стоянов, така и не се появи в небето. (Литнал е в края на фестивала, но го видях само на запис.) Отчасти защото дървото с клони, покрити с розов захарен памук, произвеждан от Искра Благоева в парка отсреща, според мен не постигна заглавието – „Общи блага за колективно добро” (2013), и се възприе като обичайно градинско лакомство за деца и възрастни, достъпно, а и безплатно. (Не видях представянето на работата в други паркове в София – може би там ситуацията е била различна.) В галерия „Васка Емануилова” крехката красота на скулптурите от велпапе и карфици в изложбата „Секстетът на Сийфърт” на Вито Валентинов беше симпатична, но трудна за разглеждане. Естественото желание да се взреш отблизо в работите криеше опасността неволно да закачиш някоя от невидимите корди, които ги крепят. А чувството за вина у зрителя сякаш не влиза в концепцията на художника… В същата галерия в малка зала бе представен скулптурният обект „Домашен арест” (2013) на Ева Котякова (Прага): зрителят е призован да се покачи на малък пиедестал, да пъхне глава в отвора на многостенна дървена фуния, спусната от тавана, и да оглежда книги по лавиците отвътре. При мен не се постигна необходимият клаустрофобичен ефект, просто защото съм ниска и така и не успях да се изолирам от външния свят.

Без особени очаквания се отправих към последното събитие за вечерта – пърформанса Another Perfect Day (2006-) на Ахмет Огют (Амстердам, Берлин, Истанбул) в мазето на стара къща на ул. „Искър”. И точно тук концепцията на фестивала започна да работи. Пърформансът пресъздава спомена на художника от случка в малка уличка в Истанбул: токът в квартала внезапно спира, в тъмнината само фарът на мотор осветява… малка приземна бръснарница. И ето ни в София, скупчени около работещия мотор, на пресекулки надзъртаме в прозорчето на мазето, където обучен майстор (от Женския пазар) сръчно упражнява класическия си занаят. Наблюдавах бръсненето и мислех за миниатюрните градски махленски „оазиси”, които устояват на цивилизацията и могат да понесат нейния крах – те са способни да проявят солидарна изобретателност в момент, когато аз ще се окажа изолирана в индивидуалното си софистицирано безсилие.

Нивата и формите на съжителство в града са тема и на другото произведение на Ахмет Огют – „Загадъчната хоризонталност на един клекшоп” (2013). Видях го в мрачен, студен и ветровит следобед: червена витрина с евтини джунджурии под стъклата, положена върху шахта за въглища в подножието на стара кооперация на бул. „Васил Левски”, близо до ъгъла с ул. „Юри Венелин”. Но вместо от отвора във витрината да се подава продавач, до нея несретно стояха двама младежи – много духало в мазето… И ето тази гледка опъна до скъсване последните нишки, които придържаха този клекшоп към определението „магазин” (shop). Защото напомняше по-скоро за битак. И беше повод да огледам йерархията на магазините на този централен и представителен софийски булевард: наред с по-луксозните и бутиците удивително много са тези, които успяват да се титулуват „магазин” и не се сриват до „клекшоп” само защото осигуряват стълби към мазето. Така или иначе, след ден-два минах с тролей по булеварда – времето беше хубаво, слънчево, девойка стърчеше до кръста от хоризонталния клекшоп и усърдно обслужваше няколко наведени и приклекнали купувачи. От тролея хвърлих поглед и към беседката в полицейската вишка на ъгъла на ул. „Ангел Кънчев” и бул. „Патриарх Евтимий” – произведение на група Destructive Creation от миналогодишния Sofia Contemporary. Функционираше си, осигурявайки спокойно и уютно кътче с цветя на двама младежи – в публичното пространство и само на два метра над боботещия наоколо град.

В един от тези първи дни на фестивала видях „Липсващи цветове” (2010) на Давид Малкович (Загреб): диапрожекция в малка галерия в централната, но тиха уличка „Кърниградска”. Запуснати градски гледки, жилищни сгради, типични социалистически блокове, безлюдни пазари, паркове с тревясали алеи… В центъра на всички кадри стои статив с малък кръг, разделен на четири сектора: жълт, син, червен и зелен. Като повод да търсим и да не откриваме тези цветове в околността. Докато диапозитивите равномерно се сменяха на екрана, си спомних – кой знае защо – че античните скулптури и релефи са били оцветени. Фактът, че боите им са излинели и изчезнали във времето, е формирал начина, по който възприемаме скулптурата: нейната едноцветност или безцветност ни съсредоточава върху формата, обема, пластиката. А как стои този въпрос при архитектурата? По случайност „Кърниградска” е в родния ми квартал: предимно стари сгради в нюанси на сиво, бозаво и бежово. Дори не знаех, че помня как тази „гама” се променяше през десетилетията на социализма, оставайки на практика същата – ту радушно спокойна, ту тревожно залиняваща, ту примирено западаща, олющена, напълно зарязана на места. А после до тези участъци „преходът” роди луксозни съоръжения в метал и стъкло, в неравноделен ритъм тук-там се появиха по-ярки цветови нюанси, прерязващи хоризонтално и вертикално „мъртвите” квартални зони. Така си съжителстват и до днес…

Още в първите дни на фестивала към артистичните изследвания на града и градското живеене се добавиха странни и сякаш парадоксални елементи. Например изложбата на митичния художник Гавазов: основател на постгадуативната школа на Невежия разум и автор на легендарната творба „Коктейл Моллотов”, Гавазов остава трайни следи в авангардна Европа и постмодерна Африка. Неговото творчество и битие, обвити в легенди и мъгла, бяха представени в Дома на културата „Средец”. Освен изложбата с „реалии” от живота му и възпоминателна плоча, указваща, че е живял „тук и там”, научаваме, че ателието му е било в асансьорната шахта на кооперация и съответно неговият пространствено-времеви континуум се е променял според движението на асансьора. Димитър Шопов и Вера Млечевска представиха в лекция пърформанс още няколко смътни, но със сигурност авангардни и основополагащи приноси на Гавазов. Впрочем това стана в току-що освободената от предизборно събрание зала…

А в подземната One Night Stand Gallery на ул. Христо Белчев съвсем реално и документално минало достигна до нас чрез пърформанса „Процесът” на Росела Бискоти (Амстердам). В пространството звучат автентични записи от съдебен процес срещу леви интелектуалци (в частност Антонио Негри) заради връзката им с терористите от Червените бригади през 1970-те; преводачка прави симултанен превод, а срещу нея машинописка печата думите й на стара пишеща машина. Встрани от тях е разположена дървена пейка – всеки може да седне там и да слуша в качеството си едновременно на свидетел и съдебен заседател. Страховит пърформанс: оказваш се хипнотично заслушан в уточняване на понятия като „въстание” и „въоръжена борба”, примесени с философски позиции и исторически аргументи, чуваш смътно познати имена и си спомняш дълга поредица от политически убийства в Италия, докато някой заявява, че бил за „мирна съпротива”, но ситуацията се развила другояче… (Втората част на „Процесът” се проведе в галерия ИСИ-София. И е показателно, че мястото и обстановката изобщо не промениха въздействието му.)

Към този пърформанс странно се „присъедини” читалнята/лаборатория за критическо мислене „Що е общо?”, която се състоя в две вечери в арт пространството TheFridge & Хаспел на бул. „Мадрид”. Тя започна с лекцията на Боян Манчев „Нищо общо. Политика и изкуство в епохата на ликвидацията”. Закъснях и може би затова формулирането на „общото” – като „добро” и „действие” – през лява „призма” ми се видя твърде изплъзващо се и абстрактно. И като че ли теоретичната рамка не удържаше конкретните примери. В последвалия разговор стана дума за подривния характер на съвременното изкуство и (отново) за съпротива. По този повод имаше твърдение, че Марина Абрамович вкарала в МоМА „съпротивата” и това било отвратително – забравяйки, че тя всъщност вкарва там изкуството, което едва ли е толкова осъдително… На следващия ден в читалнята/лаборатория послушах малко за доразвитието на идеите на Маркс, помислих си, че за първи път зубренето по идеологическите дисциплини като студентка в Художествената академия ми свърши някаква работа; заканих се да намеря и прочета текста на Боян Манчев. (Впрочем много от събитията в Sofia Contemporary подтикваха към търсене на повече информация и знания по различни въпроси, което определено е качество на събитието като цяло.)

Междувременно предизборната атмосфера в града се нагнетяваше и неизбежно се отразяваше на фестивала. А в известен смисъл и той ги отразяваше. Не успях да видя на живо пърформанса The Digital Face на Лиз Меджик Лейзър (Ню Йорк) в НДК: тя изследва езика на тялото и пресъздава жестикулациите на политици (в изпълнение на танцьорката Ариел Фрийдман), сред които Барак Обама и Джордж Буш. Специално за участието си в София художничката бе включила и български политици. Гледах видеозаписа – безмълвният език на тялото е наистина много изразителен и разобличителен. А освен това един приятел не само ми разказа, но и буквално ми „изигра” Ангела Меркел и Сергей Станишев, и сравнението бе наистина впечатляващо.

Това се случи в градинката пред „Кристал”, докато гледахме „Плачещи мъже” (2001) на Гюлсун Карамустафа (Истанбул). Всяка вечер между 20 и 22 ч. на големи екрани се прожектираха драматичните преживявания на трима мъже, изоставени от любимите си. Те не просто са чувствителни – те са възрастни, белокоси, напуснати, без опора и перспектива в края на живота си. Гледах ги няколко пъти: великолепно направени филми, чудесни актьори, завладяваща музика – можеш да ги съзерцаваш сякаш до безкрай, било съсредоточено, било разсеяно, бъбрейки с приятели, присядайки на някоя пейка, а ако няма място, се сместваш на пиедестала под насечената глава на Стефан Стамболов. (Никога преди не ми беше минавало през ум дори да доближа този паметник!) Носталгията сякаш постоянно се прокрадва в работите на Гюлсун Карамустафа – художничката е и неуморен изследовател на Истанбул, за което стана дума в разговора с нея в рамките на програмата „Попитай художника”. За който също закъснях.

И при най-добро желание човек не би могъл да види всички събития на фестивала, особено когато живее и работи в града, в който той се провежда. Почти пропуснах няколко програми, и детската сред тях, така и не видях някои произведения – например „Списъкът” (2006-) на Бану Ченетоглу (Истанбул). Той съдържа имената, произхода и причината за смъртта на 17306 бежанци, починали на територията или по границите на Европейския съюз след 1993 г., пише в анотацията. Бил е представен в два влака в Софийското метро – А11 и А12. И въпреки че всекидневно пътувам с метрото – а във времето на фестивала постоянно се взирах в номерата на мотрисите и дори изчаквах по няколко влака, това произведение така и не ме намери…

Но ме заинтригуваха другите, които видях – изложби, акции, пърформанси, лекции, презентации, концерти, и които към средата на Sofia Contemporary започнаха да действат във все по-плътно съзвучие.

(Следва продължение)

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияГЕРБ е в ситуацията на лошия печелещ и лошия губещ
Следваща статияДните за размисъл