На 55 години понякога се чудя колко много неща помня и знам; без да мога да се похваля с добра памет. Просто нещата са се натъпкали вече в живота ми като в стар сак, стърчат с острите си ръбове и ми принадлежат – хора, места, червени пера от птици.
В нощи като тази, със седефен гриф и със сребърните гласове на славеите, накацали по струните й, ми се дописват стихове. Но понеже не съм поет, имам един стар номер: зачитам се в стиховете на поети, които харесвам. И става тъй, че сякаш аз съм писал техните стихове. Става тъй, сякаш техните стихове ми принадлежат безусловно. Какво е това? Може би тъкмо това е истинската дефиниция на добрата литература – че не принадлежи само на себе си. Нещо повече – веднага те превръща в съ-автор, зачитайки във висша степен човешкото ти достойнство на не-автор.
В нощи като тази ми се дописват стихове. Но понеже не съм поет, се зачитам в някоя стихосбирка, на поет, когото харесвам.
Тези дни гостувах в дома на едно семейство. И той, и тя са поети. Живеят в малък блок до шумно кръстовище. Апартаментът им е малък, но са го ремонтирали, подредили са го. Имат и малко балконче, което служи за пушалня. Старото сиво блокче е скрито зад високи стари дървета, откъдето, в онзи един-единствен час през денонощието, когато движението на кръстовището утихне и конвоят от тировете спре, се чуват славеите. От балкончето се вижда планината. Дали техният малък апартамент е достатъчно сигурно убежище на поезията? Мисля, че да. И след малко ще разберете защо мисля така. След малко мисля да ви препиша, по стар мой навик, няколко стихотворения от една стихосбирка, с която се сдобих в този малък апартамент, в това малко, но сигурно убежище на поезията.
На 55 години понякога се чудя колко много неща помня и знам; без да мога да се похваля с добра памет. Просто нещата са се натъпкали вече в живота ми като в стар сак, стърчат с острите си ръбове и ми принадлежат безусловно – хора, места, червени пера от птици.
Книги, които харесвам.
А сега, дами и господа, послушайте. Тед Кусър. „Полет в нощта”. Издателство „Фрост”, София, 2011. Превод Благовест Петров.
СИГУРНИ ЗНАЦИ
На Джордж Вон Глахън
Толкова много щурци тази вечер –
като връвта на камбанките на шейна.
„Със сигурност дълга и тежка зима
предстои”, казва съседът ми,
намотавайки на метла
паяжина в градината си.
„Щурци и паяжини”, казва той,
„сигурни знаци. За седемдесет години
(той поглежда над очилата си
да види дали съм още там)
понаучаваш това-онова.»
ФОРТ РОБИНСЪН
Когато посетих Форт Робинсън,
където Изхабеният нож и неговите Северни Кайени
били държани пленени онази ужасна зима,
служителите на парка убиваха свраките.
Двама мъже минаваха от дърво на дърво
с прътове и стълби, бутайки малките птичета
от гнездата им и ги пребиваха до смърт
докато подскачаха в тревата.
Под всяко дърво, където мъжете бяха работили,
имаше втвърдена каша, покрита с пера,
а над всяко дърво кръжеше сврака
полудяла, призоваваща с пълно гърло.
Не излязохме от колата.
Малкият ми син се скри отзад и се разплака
щом потеглихме обратно към каменистите хълмове,
които Кайените са катерили онази зима, бягайки.
ПАНСИОН
Слепият мъж пуска завесите за през нощта
и си ляга, оставяйки светеща крушка
над огледалото в банята. През стената,
чува глухият мъж да минава по коридора
със скърцащите си обувки да види дали има светлина
под вратата на слепия мъж, и всичко е наред.
МЯСТО В КАНЗАС
На Джон Гирлич
Някъде в Канзас един приятел откри
празна каменна къща самичка насред полето.
Над вратата беше гравирана морска котва.
Нямаше никой да попиташ
какво правеше в Канзас тази котва,
никаква вода на мили оттук.
И най-малкият намек за бяло платно
не препречваше хоризонта, въпреки това стоял там с часове.
Ето такива са нещата в Канзас, завинаги.
В ТОЗИ МИГ
В този миг ако погледна назад, надолу по
леденеещата улица на миналото, мога да съзра
уличните лампи, по една за всяка година,
осветяващи малки кръгове време,
в които някой ще пристъпи,
ако примижа, ако опитам достатъчно упорито –
кръговете се смаляват и се смаляват,
отвеждащи до онази едва доловима точка
в началото, като звезда.
Толкова много от тях пусти са сега,
тези кръгове от крайпътни отбивки и трева.
В един от тях, нощната пеперуда на някакво чувство
все още пърха, неизразимо,
леденеещият мрак около нея – необятен.
