Изобщо не е вярно, дори във време на криза, че полезно е само онова, което носи печалба. Книгата на Нучо Ордине е призив, манифест, както той самият го нарича, който си поставя за цел да обърне внимание (посредством мислите на Платон, Аристотел, Овидий, Пико дела Мирандола, Монтен, Данте, Бокачо, Петрарка, Сервантес, Шекспир и др.), как обществото ни, обсебено от притежанието и завладяно от стремеж към печалба, рискува да създаде хора с изсушен дух, лишени от чувства, изпразнени от артистичен порив. Такова общество компрометира възпитанието на децата, училището и университета, потиска изкуствата и креативността, обричайки човечеството на все по-малко човечност, любов и топлота.
Нучо Ордине (малкото му име всъщност е Диаманте) е роден през 1958 г. Той е страстен любител на книгите и литературата, защитник на всички онези „безполезни“ на пръв поглед неща, без които човечеството не би могло да съществува. Преподавател е по литература в университета в Калабрия. Интересите му са в областта на хуманитаристиката и Ренесанса, на които е принесъл в дар „Теория на новелата и на смеха през XVI век“, „Срещи със знанието“, „Три корони за един крал“ и др. Особено внимание Ордине отделя на Джордано Бруно, на когото посвещава три книги, които са преведени на единадесет езика, сред които китайски, японски и руски. Носител е на много почетни награди на Франция, Италия и Русия. Приятел е на Джордж Стайнър, който му посвещава книгата си „Моите ненаписани книги“.
Нучо Ордине, „Ползата от безполезното. Манифест“, изд. „Изток-Запад“, превод от италиански Сава Славчев
Въведение
от Нучо Ордине
Ролята на философията е именно
тази – да разкрие на хората потребността
от безполезното, или казано по друг начин –
да ги научи да правят разлика между
двата смисъла на думата „полезно“.
Пиер Ардо,
„Духовни упражнения и антична философия“
Оксиморонът Ползата от безполезното, използван в заглавието, заслужава пояснение. Парадоксалната полезност, за която говоря, не е същата, в името на която хуманитаристиката, а и цялото онова знание в по-общ смисъл, което не произвежда печалба, е смятано за безполезно. В центъра на моите разсъждения ми се искаше да вложа един друг нюанс, доста по-универсален. В идеята за полезност исках да заложа онова познание, чиято основна стойност е напълно освободена от крайна практична заинтересованост. Има знание само за себе си, което именно поради собствената си незаинтересована и безплатна природа, далеч от всякаква практична или търговска цел, може да има основна роля в укрепването на духа и в културното и гражданското израстване на човечеството. В този смисъл считам за полезно всяко нещо, което може да ни помогне да станем по-добри.
Логиката на печалбата обаче минира в основите онези институции (училища, университети, изследователски центрове, лаборатории, музеи, библиотеки, архиви), както и дисциплините (хуманитарни и точни), чиято стойност би трябвало да съвпада със знанието само за себе си, независимо от неговата способност да произвежда бърза печалба или практически ползи. Разбира се, някои музеи или археологически обекти могат много често да бъдат източници на големи доходи, но тяхното съществуване, противно на това, в което някои хора искат да ни убедят, не може да бъде подчинено на успеха от продадените билети: животът на един музей, на някой археологически обект или на някой архив или библиотека е съкровище, което човечеството трябва да пази на всяка цена.
Ето защо не е вярно, че във време на икономическа криза всичко е позволено. Затова поради същите причини не е вярно, че колебанията на спред[1] могат да оправдаят системното унищожение на всяко нещо, считано за безполезно, унищожавано безмилостно чрез непрестанното намаляване на разходите.
Европа вече заприлича на сцена, на която играят само кредитори и длъжници. Няма политическа среща на върха или висш финансов форум, в който обсесията по бюджети и баланси да не е единствената точка за разглеждане от дневния ред на събитието. Това е водовъртеж, в който легитимните притеснения за връщане на дълга биват довеждани до такава крайност, че водят до диаметрално противоположния резултат. Лекарството на сурова финансова строгост, предписано от някои икономисти, вместо да оздрави болния, го омаломощава още повече. Дори без да се питаме защо фирмите и държавите са се превърнали в длъжници – тази строгост, кой знае защо, изобщо не засяга разпростиращата се корупция и баснословните заплати на бивши политици, мениджъри или банкери и суперконсултанти – рояка от режисьори на океана рецесия; те изобщо не са смутени от факта, че тези, които плащат, са хората от средната класа, най-уязвимите хора, милионите човешки същества, лишени от достойнството си.
И тук изобщо не става дума за глупаво избягване на отговорността по сметката, която не излиза. Но не можем и да игнорираме систематичното разрушаване на всякаква форма на хуманност и на солидарност: банките и кредиторите непрекъснато те обсаждат като Шейлок от „Венецианският търговец“, искат си либрата[2] живо месо от онзи, който не може да си изплати задължението. С такава жестокост много фирми (които десетки години са се радвали на приватизирането на печалбата и на социалното разпределение на загубите) уволняват работници, докато правителството унищожава работни места, образование, социални придобивки за хората в неравностойно положение и здравеопазване. Правото да имаме права – както казва в една своя статия Стефано Родота, позовавайки се на Хана Арент – бива подчинено на волята на пазара с нарастващия риск да изтрие всякаква форма на уважение към човека. Този перверзен икономически механизъм, който превръща хората в стока и пари, роди едно чудовище без милост и родина, което, както е тръгнало, ще лиши бъдните поколения от каквато и да било форма на надежда.
Лицемерните усилия да се предотврати едно излизане на Гърция от Европейския съюз – същите разсъждения се отнасят и за Италия или Испания – са плод на цинична сметка (тогава цената щеше да бъде много по-висока от евентуалното непокриване на задълженията), а не на автентична политическа култура, основана на идеята, че ЕС без Гърция е немислим, защото корените на западното знание са в древната гръцка цивилизация и език. Могат ли натрупаните задължения към банките и финансовите институции като цяло с един замах на гъбата да изтрият най-значимите задължения, които сме натрупали през вековете, към онези, които са ни принесли в дар едно изключително артистично, литературно, музикално, философско, научно и архитектурно наследство?
В този брутален контекст полезността от безполезното познание радикално се противопоставя на доминиращата полезност, която – в името на един чисто икономически интерес – прогресивно убива историческата ни памет, хуманитаристиката, класическите езици, образованието, свободното търсене, въображението, изкуството, критическата мисъл и гражданския хоризонт, който би трябвало да вдъхновява всяка човешка дейност. В света на утилитарното всъщност един чук струва повече от симфония, един нож повече от стихотворение, един английски ключ повече от картина: защото е по-лесно да разбереш ползата от някакъв работен инструмент, докато все по-трудно става да разбереш за какво служат музиката, литературата или изкуството.
Още Русо навремето беше забелязал, че „древните политици говорели непрестанно за нрави и добродетели; днешните говорят само за търговия и печалба“[3]. Нещата, за които говоря, не произвеждат печалба, те биват считани за излишен лукс, за опасна пречка. „Всичко онова, което не е полезно, бива отхвърляно – отбелязва Дидро, – защото времето е прекалено ценно, за да го пилеем в празни спекулации.“
Трябва само да прочетем отново блестящите стихове на Бодлер, за да разберем неудобството на поета албатрос, властелина на небесата, който, веднъж слязъл сред човеците, среща само присмех от публиката, която е привлечена от друго:
И пътникът крилат се тътри тъй неловко!
Прекрасен в полет е, а долу – грозен и изнемощял!
Един му пуска дим в разтворената човка,
друг – имитира го и куца, моряците разсмял.[4]
И не без тъжна ирония Флобер в своя „Речник на шаблоните“ определя поезията като „напълно безполезна“, защото „не е на мода“, а поета като синоним на малоумник и на мечтател. Като че ли за нищо не е послужил последният стих на Хьолдерлин, в който напомня за основополагащата роля на поета:
Но само поетът гради онуй, що остава.[5]
Страниците, които следват, няма никаква претенция да бъдат органичен текст. Те отразяват фрагментарността, която ги е вдъхновила. Затова и подзаглавието „Манифест“ може да се стори на някого надуто и амбициозно, но то е следствие от бунтовническия дух, който съпътстваше писането на книгата. Исках просто да сложа в един отворен съд мисли и цитати, които съм събирал дълги години по времето на моята преподавателска работа: нещо, което направих в пълна свобода, без никакви обвързаности, с ясното съзнание, че съм нахвърлял един непълен, частичен портрет. И както често се случва в изданията „Избрано“ и в антологиите, липсващото се оказва по-значимо от наличното. Осъзнавайки всички тези граници, съм разделил есето си на три части: първата – посветена на ползата от безполезното в литературата; втората – на пагубните последици от желанието за печалба при преподаването, в изследванията и в културните области като цяло; третата съм посветил на някои перли от древността, които препрочетох, доказали илюзорната същност на притежанието и разрушителните му последици върху човешкото достойнство, любовта и истината.
Реших да приложа към разсъжденията си и едно блестящо есе (за съжаление почти непознато) на Абрахам Флекснер от 1937 г., но публикувано през 1939 г. с някои добавки, което за пръв път се публикува на италиански език. Флекснер е от най-авторитетните основатели на Института за академични изследвания в „Принстън“, институт, роден именно с идеята да предложи възможност за едно търсене, освободено от каквато и да е комерсиална цел, вдъхновено единствено от любопитството на създателите му, сред които ми се ще да спомена поне Алберт Айнщайн и Дж. Робърт Опенхаймер. Този изключителен учен педагог ни представя един завладяващ разказ за историята на някои от големите открития, за да ни покаже как едни считани за безполезни теоретични научни открития, безполезни именно защото у тях нямало нищо практично, изведнъж се оказаха безкрайно полезни за някои приложения в различни сфери, като се започне от телекомуникациите и се стигне до енергоснабдяването. Гледната точка на Флекснер ми се стори доста ефикасна за разчистване на пътя от всякакви недоразумения: да се създават противопоставяния между хуманитаристиката и научното знание, както много пъти се е случвало досега, като се почне от петдесетте години на миналия век с небезизвестното есе на Чарлс Пърси Сноу, би довело дебата до неизбежното му потъване в пясъците на стерилната полемика. И най-вече би потвърдило една тотална незаинтересованост от необходимостта от единност на знанието, за да стигнем до така необходимия нов съюз (nouvelle alliance), на който посвети блестящи страници нобелистът Иля Пригожин. За съжаление този нов съюз е все по-застрашен от накъсването и от свръхспециализацията на отделните знания. Флекснер майсторски ни показва, че науката може много да ни научи за ползата от безполезното. И на това, че хуманитаристите заедно с учените са играли и играят огромна роля в битката срещу диктатурата на печалбата, в защита на свободата и на незаинтересованото търсещо знание.
Освен това за разликата между незаинтересованото знание и приложната наука ние знаем още от древността, това е било доста разпространено тогава, като е видно от размишленията на Аристотел и от някои анекдоти, приписвани на големи учени от ранга на Евклид и Архимед. Става дума за много очарователни въпроси, които обаче биха ни отвели твърде далеч. Тук искам само да подчертая жизненоважното значение на тези ценности, които не могат да бъдат теглени и мерени с прецизни инструменти, за да бъдат количествено измерени, а не оценени по качеството си. И в същото време да настоявам за фундаменталния характер на онези инвестиции, които имат по-далечна възвръщаемост, която е непарична.
Знанието само по себе си се явява като пречка пред всемогъщия делириум на парите и меркантилността. Всичко може да се купи, това е вярно: от депутати до съдии, от власт до успех – всяко нещо има своята цена. Без знанието обаче. Цената, която трябва да се плати за знанието, е съвсем различна. Дори непопълнен чек не може да ни позволи да придобием механично онова, което е плод само и единствено на лично усилие и неизчерпаема страст. Никой не може да измине вместо нас този труден път, който ще ни позволи да научим нещо. Без дълбока вътрешна мотивация дори най-престижната диплома, получена с пари, не може да ни донесе истинско знание, както няма и да доведе до някаква метаморфоза на духа.
Още Сократ обяснява на Агатон в „Пир“, като оборва схващането, че знанието може да бъде предадено механично от едно човешко същество на друго, както водата, която се стича по вълнена нишка от един пълен съд към друг:
Хубаво щеше да е, Агатоне, ако мъдростта е такова нещо, че да прелива от по-пълното към по-празното, само като се докоснем, както водата тече по вълнения конец от по-пълната към по-празната чаша.[6]
Има обаче и нещо друго. Само знанието може да се противопостави на пазарните закони.
Аз мога да споделя моето знание с други, без от това да обеднея. Мога да преподавам на някой ученик теорията на относителността или да чета с него страници от Монтен, давайки живот на един чудотворен процес на взаимно обогатяване – между този, който дава, и този, който получава.
Разбира се, в нашия свят доминиран от икономическия човек (homo œconomicus) не е лесно да се разбере ползата от безполезното и най-вече да се разбере безполезността на полезното (колко непотребни вещи ни биват продавани като необходими?). Болно е да констатираме колко хора не подозират растящото опустошение, което задушава духа им, посветили се единствено на печеленето на пари и власт. Болно е да констатираш триумфиращи по медиите и телевизията нови модели на успеха, представяйки предприемачи, способни да построят империя с измами, или политически фигури, останали ненаказани, които унижават парламента, като го карат да гласува закони за определен човек. Болно е да гледаш как мъже и жени са устремени към обетованата земя на печалбата, където всичко, което ги заобикаля – природа, предмети, други човешки същества, – не представлява никакъв интерес. Втренчени в крайната цел, не можем да уловим радостта от малките ежедневни жестове и да открием красотата, която пулсира от живота ни: в залеза, в звездното небе, в нежността на целувка, в пъпката на разцъфнало цвете, в полета на пеперуда, в усмивката на дете. Защото често величието се улавя в простите неща.
„Ако не се разбере ползата от безполезното и безполезността на полезното, изкуството не може да бъде разбрано“, съвсем правилно отбелязва Йожен Йонеско. И неслучайно преди много години, Какудзо Окакура при описанието на чаения ритуал открива, че удоволствието от откъсването на цвете, което ще бъде поднесено на любимата, е именно моментът, в който човешкият род се е издигнал над животните: „когато разбра как може да се използва безполезното – обяснява японският писател в „Дзен и чаената церемония“, – човекът влезе в царството на изкуството.“ С един куршум два заека, двоен лукс: цветето (предметът) и актът на откъсването (жестът) – и двете неща представляват безполезното, като поставят под съмнение необходимото и печалбата.
Истинските поети добре знаят, че само далеч от сметките и бързането е възможно да се създава поезия: „Да си артист – признава Рилке в един откъс от „Писма на един млад поет“ – означава да не пресмяташ и да не броиш; да чакаш да узрееш, също като дървото, което не дава зор на плодовете си, а си седи спокойно през пролетните бури, без да се притеснява, че лятото няма да дойде.“ Клоните не се огъват под натиска на стремглавата печалба, напротив, понякога, както ни подсказва Сирано на Едмон Ростан в „Сирано дьо Бержерак“, безполезното е необходимо, за да направи нещата по-красиви:
Какво говорите?… Това е безполезно?… Аз го знам!
Но това не е борба с надежда за успех.
Не, това е доста по-красиво, бидейки безполезно![7]
Ние имаме нужда от безполезното така, както за да живеем, имаме нужда от основните жизнени функции. „Поезията – напомня ни Йонеско, – тази нужда да си представяме и да създаваме, е толкова важна, колкото нуждата да дишаме. Да дишаш означава да живееш, а не да бягаш от живота.“ Именно този дъх изразява по думите на Пиетро Барцелона „излишеството живот спрямо самия живот“, като се превръща в „енергия, която се движи невидима и се простира отвъд живота, въпреки че е иманентно присъща на него“. И точно в гънките на онези дейности, наречени излишни, можем да доловим стимула да си представяме един по-добър свят, да поддържаме утопичната представа, че можем да намалим – ако не изцяло да премахнем – ширещата се неправда и тежката неравнопоставеност, която би трябвало да тежи на съвестта ни като воденичен камък. Най-вече в моменти на икономическа криза като този, когато изкушението на утилитаризма и на най-слепия егоизъм изглеждат наша единствена звезда и котва, именно сега имаме нужда от онези дейности, които не служат за нищо, защото само те могат да ни извадят от затвора, да ни спасят от задушаването и да превърнат един монотонен живот, един не-живот, в един динамичен и гъвкав живот, обърнат към любопитното и човешките неща.
Ако биофизикът Пиер Леконт дьо Нуи ни беше поканил да размислим върху факта, че в „скалата на съществата само човекът извършва безполезна дейност“, то двама психотерапевти – Мигел Бенасиаг и Жерар Шмит – ни подсказват, че „ползата от безполезното е ползата от живота, от създаването, от любовта към желанието“, защото „безполезното създава това, което ни е най-полезно, което се създава без пряк път, без печелене на време, отвъд миража, създаден от обществото“. Точно затова Марио Варгас Льоса по повод връчването му на Нобелова награда през 2010 г. подчерта: „И защото един свят без литература би бил свят без желания, без идеали и бунт – един свят на автомати, лишени от онова, което прави човешките същества истинно човешки: способността да се пренесем извън самите себе си в някой друг, в множество други, моделирани от глината на нашите мечти.“
И кой знае дали посредством думите на мисис Ърлин „в модерния живот излишното е всичко“, написани от Оскар Уайлд, вероятно припомняйки си един стих на Волтер, „излишното е най-необходимото нещо“, не е искал да ни намекне именно за излишността на собствения си занаят на писател. На онова „в повече“, на което в никакъв случай не бива да му се дава отрицателен конотат, една „излишност“ или нещо „прекомерно“, изразява точно обратното – това, което е над нужното, което не е задължително, което отива отвъд същинското.
Така че това е същото онова нещо, което се влива в живителната тъкан, която непрекъснато се обновява и както беше споменал Уайлд няколко години преди да напише предговора си на „Портретът на Дориан Грей“, „цялото изкуство е напълно безполезно“ – в смисъл на излишно.
Като се замислим обаче, едно произведение на изкуството не се ражда по собствено желание. Или, с други думи, формулирани блестящо от Йонеско, произведението на изкуството „иска да се роди“ по същия начин, по който „детето иска да се роди“: „Детето не се ражда за обществото, независимо от факта, че му е подчинено. Детето се ражда само за себе си. Така е и с произведението на изкуството, то също се ражда само за себе си, налага се на автора си, претендира за съществуване, без да се съобразява с каквото и да било и без да пита дали обществото го иска или не.“ Това не означава, че обществото не може да „си присвои едно произведение на изкуството“: и въпреки че „може да го използва както реши“, „може да го осъди или да го разруши“, но тъй или иначе „произведението на изкуството може да изпълнява или не една социална функция, без самото то да е социална функция“. И ако, заключава Йонеско, „е съвсем необходимо изкуството да служи за нещо, аз ще кажа, че то трябва да служи на хората и да ги учи, че има дейности, които са ненужни, но е небходимо те да съществуват“.
Без да осъзнаем това, е трудно да си обясним един исторически парадокс: в момента, в който варварщината вземе връх, ожесточението на фанатизма се насочва не само срещу човешките същества, но и срещу библиотеките и произведенията на изкуството, срещу паметниците и шедьоврите. Разрушителният бяс се стоварва върху нещата, считани за безполезни: разграбването на императорската библиотека от северните варвари сюнну в Китай, изгарянето на езически ръкописи в Александрия, подбудено от нетърпимостта на епископ Теофил, еретичните книги, потънали в пламъците на Инквизицията, изгорените произведения, считани за бунтовни от нацистите в Берлин, прекрасните статуи на Буда, разрушени от талибаните в Афганистан, или ръкописите от Сахел и статуите на Алфарук в Тимбукту, застрашени от джихадистите. Безполезни и беззащитни неща, мълчаливи и безобидни, но считани за опасни само защото съществуват.
В руините на Европа, разрушена от сляпата ярост на войната, Бенедето Кроче вижда сигнали за нашествието на новите варвари, способни за миг да превърнат на прах дългата история на една голяма цивилизация:
Когато варварският дух се съвземе, той не само задушава и потиска хората, които представляват цивилизацията, но тръгва да руши и произведения, които преди са били за тях инструменти за други произведения; този дух разрушава паметници на красотата, системи от знания и цялото наследство на благородното ни минало, като затваря училища, разпилява събраното в музеи, опожарява библиотеки и архиви…
Примерите от всичко това човек не бива търси в далечната история, има ги и в наши дни, и то до такава степен, че като че ли ужасът от това ни се струва по-поносим.
Но и онзи, който издига стени, както ни припомня Борхес, може лесно да изхвърли книги на кладата, защото и в двата случая става дума за „изгаряне на миналото“:
Преди дни четох, че човекът, който заповядал да се издигне китайската стена, бил първият император – Шъ Хуанди, който наредил да бъдат изгорени всички книги, написани преди него. Фактът, че и двете начинания – издигането на тези 500 или 600 левги[8] от камък, за да ги предпазят от варварите, и това на методичното зачеркване на историята, тоест на миналото – са били плод на една и съща ръка, в един известен смисъл са били атрибути на един и същи човек: този факт хем ми хареса, хем в същото време ме обезпокои.
Величественото изчезва, когато човечеството, паднало в най-долната точка на колелото на Съдбата, стига дъното. Човек става все по-беден точно тогава, когато смята, че е богат:
Ако на всяка крачка лъжеш и мамиш, като гледаш да направиш някоя сделка – предупреждава ни Цицерон в „Парадокси на Стоиците“ – тогава крадеш и отнемаш насилствено, ако крадеш от съдружниците си, ако присвояваш от хазната… тогава кажи ми: това са типични действия, направени от този, който разполага с блага и охолство, или от онзи, който е напълно лишен от тях?
Ненапразно в последните страници на трактата „За възвишеното“ от Псевдо-Лонгин, едно от най-значимите произведения на древността по литературна критика, стигнали до наши дни, авторът открива с яснота причините, които са довели до упадъка на риториката и на знанието в Рим, като по този начин са осуетили раждането на големи писатели до времето след републиканския период: „Користолюбието, от което всички са захванати в своята ненаситност и жажда за наслаждения – това ни прави роби… Любовта към парите е болест, която ни смалява душата“ (XLIV, 6).
Докато гони тези фалшиви идоли, човекът егоист „вече не вдига глава към небето“ и така изсушава „духовното величие“ (XLIV, 8). В този морален упадък, „когато корупцията е арбитър на живота на всеки един от нас“, няма място за нищо възвисено, но върховното – напомня ни отново авторът (XLIV, 8), – за да съществува, има нужда от свобода: „свободата е това, което е достатъчно, за да подхрани чувствата на великите умове, да им даде надежда“(XLIV, 2).
И Джордано Бруно отдава на сребролюбието разрушаването на знанието и на основните ценности, на които се гради цивилизацията: „Мъдростта и справедливостта – пише той в „За безмерното“ – започват да напускат земята тогава, когато мъдрите, организирани в секти, решават да използват доктрината си с цел печалба… И религията, и философията биват обезличени от подобно поведение; държавите, кралствата и империите са потресени, разорени, заклеймени заедно с мъдреците, владетелите и народите.“
Докато Джон Мейнард Кейнс, бащата на макроикономиката, на една конференция от 1928 г. казва, че боговете, на които се основава икономическият живот, са неизбежно гените на злото.
Необходимо зло, което вече стотина години ни принуждава „да се преструваме пред себе си, че злото е добро, а доброто е зло; защото злото е полезно, а доброто не“. Човечеството, както се е смятало, е трябвало да продължи да съществува до 2028 г., като се имат предвид „скъперничеството, лихварството и алчността“ като необходими пороци, „за да ни отведат да видим светлината в края на тунела отвъд икономическата необходимост“. И едва тогава, след като е постигнато едно всеобщо благосъстояние, внуците – заглавието на есето „Икономическите възможности за нашите внуци“ е много красноречиво – щели да разберат, че доброто е винаги за предпочитане пред полезното:
Смятам, че сега сме свободни да се върнем към някои религиозни принципи и ценности и да заявим, че скъперничеството е порок, лихварството е поведение на потискане, а алчността отблъсква: който не мисли за бъдещето, върви по-устремено по пътя на добродетелите и мъдростта. Трябва отново да започнем да поставяме целите преди средствата и доброто преди полезното. Да ценим онзи, който може да ни научи как да улавяме мига и да се наслаждаваме на нещата докрай.
Предвижданията на Кейнс не се сбъднаха. По-голямата част от съвременната икономика обаче продължава да е обърната към производството и консуматорството, презирайки всяко нещо, лишено от пазарно приложение, като така продължава да жертва радостта от изкуствата в полза на печалбата. За нас ценна остава откровената му убеденост: истинският смисъл в живота съвпада с доброто, а не с полезното.
Десетина години по-късно Жорж Батай в книгата си „Границата на полезното“, макар и от друг ракурс, си задава въпроса за необходимостта да си представим една икономика, обърната към антиутилитаризма. За разлика от Кейнс той не си прави илюзии относно благородните цели на утилитаристичните процеси, защото „капитализмът се разграничава съвсем ясно от желанието да подобри човешкото съществуване“. Капитализмът само привидно може да си поставя „за цел подобряването на живота“; тук става дума за една „измамна перспектива“. На практика „съвременното индустриално производство издига средното ниво, без да намалява разслоението между класите; в най-добрия случай може да допринесе за временно подобрение на социалното неравенство“. В тази връзка само суперплюсът, когато не е използван „като функция на производството“, може да бъде употребен „за най-красивите цели на изкуството и за наслада в човешкия живот“. Без тази излишна енергия, далеч от трупането на богатства, би било невъзможно да се освободи животът „от сервилни размишления, които доминират един свят, посветен на нарастване на производството“.
И въпреки това Джордж Стайнър, върл привърженик на класиците и на хуманистичните идеи, „които привилегироват мисловния живот“, ни напомня в същото време най-драматично, че „високата култура и просветената коректност не са били достатъчна бариера за варварството на тоталитаризма“. Много пъти за съжаление ние сме виждали безразличието на мислители и артисти към необмислени решения, дори са били направо морални съучастници на диктатори и режими, които са ги прилагали. Това е вярно. Този сериозен проблем, повдигнат от Стайнър, ми напомня за прекрасния диалог между Марко Поло и Кубилай хан, който затваря „Невидимите градове“ на Итало Калвино – подгонен от притесненията на господаря си, неуморимият пътешественик ни представя една драматична фреска на ада, който ни заобикаля:
Адът на живите не е нещо, което предстои, ако изобщо адът съществува, той е вече тук, това е адът на ежедневието, който образуваме, когато сме заедно. Два начина има, за да не страдаш. Първият е лесен за повечето хора: приемаш ада и ставаш част от него до степен, че повече не го виждаш. Вторият начин е по-рискован, той изисква внимание и непрекъснато усъвършенстване: трябва да се опитваш да разпознаеш кой и какво в ада не е ад, да го подкрепиш и да му направиш място.
Но какво в ада би могло да ни помогне да разберем онова, което не е ад? Трудно е да се отговори категорично на такъв въпрос. Самият Калвино в есето си „Защо да четем класиците“, независимо че признава как „класиците ни помагат да разберем къде сме и как сме стигнали дотук“, ни предупреждава да не си въобразяваме, че „трябва да ги четем, защото те ‘служат’ за нещо“. В същото време обаче авторът твърди, че „да четеш класиците е по-добре, отколкото да не ги четеш“.
„Културата е като любовта – твърди Роб Римен, – тя няма властта да принуждава. Не дава гаранции. Независимо от това именно културата и свободното възпитание ни дават възможността да завоюваме и защитаваме нашето човешко достойнство.“ Затова смятам, че трябва да продължим да се борим и да считаме, че класиците и обучението, усъвършенстването на излишното и на това, което не произвежда печалба, могат да ни помогнат да устоим, да поддържаме запалена надеждата, да виждаме онзи лъч светлина, който ще ни позволи да изминем един достоен път. Сред многото несигурности все пак едно нещо е сигурно: ако оставим да отмре споделеното невъзнаградено, ако се откажем от генериращата мощ на безполезното, ако се вслушваме само в отчайващата песен на сирените, която ни кара да гоним печалбата, тогава ще бъдем единствено в състояние да произведем една болна и безпаметна общност, която, безпътна, ще стигне дотам да изгуби смисъла на собственото си съществуване.
Тогава, когато вече духовното опустошение ни е изсушило, ще ни е трудно да са представим как недоученият хомо сапиенс може да направи човечеството по-хуманно.
Бележка
В настоящото есе са събрани мои размишления, които през последните десет години имах възможност да споделя при различни случаи, сред които конференцията от април 2012 г. във Федералния университет на Рио Гранде до Сул в Порто Алегре, по повод удостояването ми с почетното звание хонорис кауза.
Бих искал да благодаря на моя приятел Ървинг Лавин от Института за академични изследвания в Принстън за това, че ми препоръча есето на Абрахам Флекснер. През юни 2011 г. на една кръгла маса, състояла се в седалището на Италианския институт по философски изследвания в Неапол, Лавин, впечатлен от заглавието на моето изказване – Полезната безполезност на хуманитаристиката – ми подари есето на Флекснер, което не познавах. Това есе е длъжник на незабравими и пламенни безполезни дебати с Джордж Стайнър и Ален Сегон. Без помощта на студентите ми от Университета в Калабрия, както и на други чуждестранни университети, в които преподавах през изминалите години, едва ли бих могъл да разбера много от аспектите на ползата от безполезното. В защита на класиците и на културата Джерардо Марота, председател на Италианския институт по философски изследвания, е посветил целия си живот и средствата си.
Направих настоящия италиански вариант, допълнен с нови параграфи и цитати, по време на престоя си в Берлин през март-юни 2013 г. като гост-преподавател в Института по история на науката „Макс Планк“: голямо благодаря на директора Юрген Рен и на колегите, с които разговарях по темите в книгата.
Благодаря и на редакторите Оливиеро Тоскани и Силвия Трабатони, които работиха по книгата, както и на младите колеги Марко Дондеро, Мария Кристина Фигурили и Дзаира Соренти, които се трудиха по черновите.
Благодаря от сърце на Елизабета Згарби, Марио Андреозе и на Еудженио Лио за техните ценни съвети и за това, че приеха моя труд.
Първа част.
Полезната безполезност на литературата
Гаврош всъщност си беше вкъщи.
О, неочаквана полза от безполезното!
Виктор Юго, „Клетниците“
1. Който не притежава, не съществува
В един автобиографичен разказ Винченцо Падула – революционно настроен духовник от Калабрия в периода между 1819 и 1893 г. – си спомня първия житейски урок още като ученик.
След като е дал незадоволителен отговор на коварния въпрос на баща си „Защо в азбуката на всички езици А е първата буква, а Е е доста след нея?“, ученикът очаква с любопитство обяснението на баща си. „В този калпав свят, който има – е, който няма – не е.“[9] Затова буквата ‘a’ е преди ‘е’. Има и нещо друго обаче: тези, които не притежават, съставляват „в гражданското общество“ масата от „консонантите“, „защото консонират[10] с гласа на богатия и се нагаждат на неговите действия, той е гласната, няма как, без него безгласната не може да звучи“.
В продължение на почти два века представата за едно дихотомно общество, строго разделено на господари и слуги, на богати експлоататори и на много бедни, така както го беше описал Падула, не отговаря на днешната действителност. Остава обаче – в различни и по-усложнени форми на съществуване – едно превъзходство на това да имаш над това да бъдеш, диктатурата на печалбарството и притежанието, която властва над всяка една област на знанието и определя нашите всекидневни действия. Да изглеждаш е по-важно от това да бъдеш: да парадираш с луксозен автомобил, с марков часовник, да заемаш важен пост или длъжност е нещо, което се оценява повече от това да имаш богата култура или да си ерудиран.
2. Познанието, което не носи пари, е безполезно
Неслучайно през последните години хуманитаристиката е считана за безполезна, маргинализирана е не само в училищните програми, но и в графите на държавния бюджет, на частните организации и фондации. Защо да се инвестира в области, които не носят печалба? Защо да се заделят средства за знания, които не носят бързо и конкретно повече пари?
Разглеждана в този контекст на желание за количествено претегляне и оразмеряване, литературата заедно с други хуманитарни дисциплини, освободени от непосредствена утилитарна цел, може да добие една основна, важна задача: именно нейната имунизираност от комерсиалност може сама по себе си да е форма на резистентност към егоистичното на деня, като противоотрова на варварската полза, която стигна дотам, че разяжда нашите социални връзки и отношенията ни с най-близките. Самото съществуване на литературата ни кара да се съсредоточим върху безвъзмездното и незаинтересованото, ценности, които днес се движат срещу течението и са демоде.
3. Що е водата? Анекдот на Фостър Уолъс
В началото на всяка академична година обичам да чета на завършващите студенти от колежа „Кениън“ в САЩ едно обръщение на Дейвид Фостър Уолъс, самоубил се на 46 години, произнесено на 21 май 2005 г. В това обръщение са много добре илюстрирани ролята и функциите на културата:
Две млади рибки си плуват и насреща им се задава една по-стара риба, която им кима и казва: „Добрутро, момчета. Как е водата?“ Двете млади рибки продължават да плуват, а след малко едната поглежда другата и пита: „Какво, по дяволите, е вода?“
Тълкуването на този анекдот ни го дава самият автор: „Смисълът на рибешката история е просто, че най-очевидните и най-важните факти от действителността често са тези, за които най-трудно се говори.“ Ние, също като двете малки рибки, изобщо не си даваме сметка за това какво всъщност е водата, в която всеки ден прекарваме съществуването си. Не осъзнаваме, че литературата и хуманитарното знание, културата и образованието съставляват онази идеална околоплодна течност, в която идеите за демокрация, свобода, справедливост, лаичност, равенство, право да критикуваш, търпимост, солидарност и общо благо могат да видят бял свят и да съществуват.
4. Златните рибки на полковник Буендия
Моля да ми позволите да се спра за миг на един роман, който накара много поколения четящи хора да мечтаят. Говоря за „Сто години самота“[11] на Маркес. Може би в бляскавата лудост на Аурелиано Буендия е възможно да намерим плодоносната безполезност на литературата. Заключен в тайната си лаборатория, полковникът революционер изработва златни рибки, които продава срещу златни монети, които после разтопява, за да прави отново златни рибки. Омагьосан кръг, който не бива пощаден от критиките на Урсула и от обезпокоения поглед на майката, разтревожена за сина си:
Със страшния си практически усет тя не можеше да проумее сделките на полковника, който разменяше рибките за златни пари, а после превръщаше златните пари в рибки, и така последователно, тъй че колкото повече продаваше, толкова повече трябваше да работи, за да задоволява един влудяващ омагьосан кръг. Всъщност не го интересуваше търговията, а работата.
Освен това самият полковник признава, че „неговите единствени щастливи мигове след отколешния подиробед, когато баща му го заведе да види леда, бяха протекли в златарската работилница, където времето му минаваше в сглобяване на златни рибки“:
Трябваше да предизвика 32 войни и трябваше да наруши всичките си договори със смъртта, и да се въргаля като свиня из бунището на славата, за да открие почти с 40 години закъснение предимствата на простодушието.
Вероятно именно на тази семплост, продиктувана единствено от чистата радост и нехаеща за някаква възможна печалба, се дължи креативния акт, който дава живот на това, което наричаме литература. Един свободен акт, лишен от конкретна цел. Акт, способен да убегне на всякаква търговска логика. Безполезен, защото няма монетно изражение. Но необходим, защото със собственото си съществуване изразява алтернативна ценност на законите за печалба.
[1] Спред (spread) – финансов термин, определящ разликата между курс купува и курс продава на ценни книжа. (Всички бележки под линия са на преводача.)
[2] Мярка за тегло по времето на Ренесанса, равна в Италия на около 300 грама.
[3] Цитатите, за които не е отбелязан източник, са преведени от италиански от Сава Славчев.
[4] Ce voyageur ailé, comme il est gauche et veule!
Lui, naguère si beau, qu’il est comique et laid!
L’un agace son bec avec un brûle-gueule,
L’autre mime, en boitant, l’infirme qui volait!
[5] Was bleibet aber, stiften die Dichter.
[6] Платон. „Пир“, изд. „Изток-Запад“, 2015, превод от старогръцки Георги Гочев.
[7] Que dites-vous?… C’est inutile?… Je le sais!
Mais on ne se bat pas dans l’espoir du succès!
Non! non, c’est bien plus beau lorsque c’est inutile!
[8] Мярка за дължина, която в различните страни e имала различна стойност: една морска левга е била равна средно на пет километра и половина.
[9] На италиански глаголът ‘имам’ в трето лице единствено число сегашно време се произнася ‘a’, пише се ‘ha’, но се произнася само ‘a’ от латинския глагол хабер – haber – имам.
[10] Съзвучават, от con – с/със, и suonare – свиря, звуча.
[11] Габриел Гарсия Маркес. „Сто години самота“, изд. „Oтечествен фронт“, 1978, превод Румен Стоянов.
