Тази неделя отново слушахме Евангелието за бесовете. Свикнали сме да придаваме на този евангелски епизод предимно политическа конотация, може би заради Достоевски, който е назовал така един от най-гениалните си романи, като му е поставил за епиграф точно този откъс от Евангелието. В действителност духовният смисъл на трагичния евангелски разказ е много по-широк от политическия. Но не изключва и тази интерпретация. Ние живеем в този свят, доминиран от политиката и тя при всички обстоятелства ни засяга пряко. Както се казва в популярния израз: дори да не се интересуваш от политика, тя се интересува от теб. Антисистемните играчи, които отхвърлят системата, всъщност правят политика по друг начин.
Иисус среща в Гергесинската страна двама човека, хванати от бяс. Те са свирепи и другите хора се страхуват дори да доближават до тях.
Днес ние не знаем какво е да си „хванат от бяс“. За подобни състояния използваме съвременна медицинска диагностика и терминология. Но духовните отци казват, че бесът е нещо различно от психическите болести. Бесовете започват разговор с Иисус, молят Го да им позволи да влязат в стадото свини, Той им разрешава, след което стадото се издавя в езерото. В Евангелието сцената е описана като реална, докато днес ние възприемаме бесноватото състояние като метафора. Като метафора я използва и Достоевски.
Но дори възприета по този начин, последствията от метафоричните бесове са не по-малко трагични. Неслучайно през целия комунистически период романът „Бесове“ не е публикуван като отделно издание. Фактически е бил забранен. Явно партийната цензура добре е разбирала, че описаните протагонисти и събития имат реални съответствия.
Когато пандемията от Ковид 19 започна да придобива широки мащаби, в обществото започнаха да се открояват белези от това неудържимо паническо сурване на стадото, в което влизат бесовете. Докато в Китай епидемията се разрастваше и започнаха да се прилагат строги рестрикции, в останалия свят все още гледахме на случващото се като на китайски проблем, който е далеч от нас, не ни засяга и само по-любопитните четяха подробности. Аз бях от тези любопитни, търсех информация, четях, но не можех да допусна, че е възможно вирусът да ни засегне в същия мащаб, както в Китай. Дори когато Италия беше поразена в застрашителни темпове и мащаби, не можехме да допуснем, че същото може да се случи и с нас. Италианците, които днес протестират, тогава започнаха да изнасят концерти от балконите, по телевизиите гледахме с възторг и други подобни любопитни прояви, беше трогателно, но оставаше далечно.
Не след дълго неумолимият вирус дойде и у нас. Първо започна да се появява информация по области. Все още си мислехме, че няма да обхване цялата страна. Когато след няколко седмици я обхвана, пък си мислехме, че няма да е за дълго. Приехме строгите ограничения без съпротива – ще поживеем месец-два вкъщи, няма да ходим на работа, не е чак такъв проблем, ако месец-два не ходим на ресторант и на кино, ако носим маска. Държавните институции реагираха навреме, смъртността не беше висока. Не можеше да се пътува между градовете, мнозина правеха опити да се промъкват, защото нали у нас именно промъкването през закона те прави успешен. Научили сме хиляди начини как се прави това.
Ала вирусът се оказа по-упорит от нас, по-устойчив, по-находчив, по-силен. Никое от средствата за борба с него не се оказа успешно. Не се очертаваше близка перспектива да се върнем към нормален живот. Рейтингите на Бойко Борисов и ген. Мутафчийски, които бяха скочили до небесата, катастрофално се сринаха. Започнаха стихийни антивирусни протести. Неорганизирани, но всенародни. По това време се появиха първите масови, макар и неорганизирани прояви на отрицанието на вируса и на всичко покрай вируса. Тогава някои хора си дадоха сметка, че това неорганизирано, но мощно всенародно движение може да бъде организирано и използвано. Вирусът и пандемията се политизираха.
Да, това именно искам да кажа, че без стихийните протести срещу Ковид 19, политическите протести щяха да бъдат малобройни, краткотрайни и неуспешни. За да станат политическите протести успешни, трябваше да се използват настроенията срещу пандемията, а настроенията трябваше да се контролират и направляват. Тяхната енергия не трябваше да се пилее, а да се прелее. Да не се похабява, а да се използва. Повечето, тоест почти всички партии от протеста имаха ясно оформен и подчертан антиковид профил. Телевизиите им облъчваха с антиковид пропаганда. В интерес на истината единствено партиите от бъдещата коалиция „Демократична България“ не яхнаха тази вълна. Така политизираният вирус помогна множеството да бъде овладяно и насочено да се сурне в желаната посока.
Отделен въпрос е накъде беше насочено. Нямам основания да твърдя, че е насочено към дълбините на гибелта. Не само нямам основания, но и виждам достатъчно основания за протест. Горчивият ми привкус е от използваните средства. Защото винаги съм се ръководила от принципа, че целта не оправдава средствата.
Напрежението нарастваше в световен мащаб, обхващаше все по-големи групи хора, те все повече се радикализираха, позициите на едните и на другите ставаха все по-крайни, светът се разделяше на два противоположни и противостоящи лагера – единият отричаше вируса и твърдеше, че всичко е конспирация и пландемия, а другият изпадаше в страх и паника и настояваше за все по-строги ограничителни мерки в името на здравето и живота. Двата лагера изтъкваха все по-полярни аргументи в подкрепа на своите позиции и сред аргументите все повече навлизаше фейк, пропаганда, политизация, манипулация и дезинформация.
На приливи и отливи протестите в цял свят продължават и до днес. В цял свят протестиращите обвиняват правителствата, че не се справят с болестта, но още по-силни са обвиненията, че отнемат свободата на гражданите. През последните седмици в цяла Европа се засилват протестите срещу въвеждането на зелените паспорти, изискването на ваксинационна карта се определя като отнемане на свободата. В Япония протестираха против Олимпийските игри. Протестите се провеждат с ярост, несъизмерима със свободите, които защитават. От своя страна органите на реда също използват рядко прилагани средства и улиците приличат на бойни полета, с тежко въоръжени полицаи, с множество водни оръдия, обвити в задушлив дим. Една и съща картина се наблюдава в множество страни с многогодишни демократични традиции. Като че ли демокрацията вече е изчерпана, като че ли вече е ненужна и безсилна. Сякаш светът търси нова форма на обществен договор, но няма никаква представа каква да е тя и засега всичко се свежда до гневно отрицание и хаос.
Тоталното отрицание винаги поражда хаос и винаги е заредено с мъст. От неовладения и безконтролен деструктивизъм именно се поражда алюзията с бесовската картина. Романът на Достоевски е пророчески именно защото той е видял през тази картина и описал събитията, които ще се случат половин век по-късно. Когато човек е наблюдателен и обективен, може да предвиди бъдещи събития. Антиутопичната визия на Оруел е дори още по-конкретна. Впрочем въпреки че в неговия роман не се споменава за бесове, не е трудно да определим персонажите му като бесовски креатури.
Демокрацията е гъвкава форма на управление на обществото. Съвременната демокрация, макар да произхожда от древногръцката и да носи нейното име, има много малко общо с нея. А и през последните години търпи забележима еволюция. Днес дизайнът ѝ се променя през събитията от политизираната пандемия. Основната ѝ характеристика се запазва – да регулира връзката между властта и суверена, който избира властта. Основният ѝ проблем е когато след изборите тази връзка се наруши. Именно тогава идва времето на бесовете.
