Нека започнем този кратък текст с една разпространена преди години в социалните мрежи шега. Не се установи кой е нейният автор, но това е без значение:

ДЕВЕТТЕ ЧУДЕСА НА СОЦИАЛИЗМА 

Всички имаха работа!

Независимо, че всички имаха работа, никой не работеше!

Независимо, че никой не работеше, петилетните планове се преизпълняваха!

Независимо, че плановете се преизпълняваха, в магазините нямаше нищо!

Независимо, че в магазините нямаше нищо, всички имаха всичко!

Независимо, че всички имаха всичко, всички крадяха!

Независимо, че всички крадяха, стигаше за всички!

Независимо, че стигаше за всички, всички бяха недоволни!

Независимо, че всички бяха недоволни, всички гласуваха ЗА!

Като във всеки анекдот и в този има доза правдива находчивост. Разбира се, има и обобщения, преувеличаващи истината, но така или иначе в него се очертават рамките на едно обществено устройство, приличащо на съновидение с нарушени причинно-следствени връзки, което не беше точно сън.

Наскоро светът преживя и друго съноподобно състояние – масовото затваряне под карантина. То също се характеризираше с известно несъответствие – липсваха позиции, базирани на достатъчно достоверна информация, но пък се налагаха крути мерки, които сякаш имаха категорично доказани основания.

Оправданието на карантината беше, че солидарната грижа за всеки човешки живот е най-важна. Оправданието на социализма беше същото. Естествено, двете не могат директно да се сравняват, защото засягат феномени от съвсем различен характер. Но не е и пресилено да се твърди, че се долавя някаква връзка между явленията – и като общо настроение, и като практики.

Време е да кажем нещо и за заглавието на този текст. То, както повечето читатели се досещат, е препратка към приписваната на Бисмарк максима „Политиката е изкуство на възможното”. Само че разглежда развитието на мисълта, стигащо до обратното – до „невъзможното”. Такова развитие почива на наблюдения върху не съвсем далечното минало и настоящето, които ни карат да разсъждаваме в противоположната на оригинала посока.

Но да се върнем набързо към началото на пътя, за да стигнем до споменатите по-горе примери и да видим защо са ни.

Прагматизмът е неизменната съставка на политическите отношения, откакто такива съществуват. Управлението на колективните нагласи, желания и нужди винаги е включвало калкулиране на реални възможности, макар и необходимостта от подкрепа да е изисквала прибягване до демагогия, зад чиято приятна за окото фасада е ставало това, което е можело да стане. Обикновено в интерес на едни и в ущърб на други.

Още през античността били изпробвани различни модели на управление по оста демокрация–автокрация. В единия или в другия случай старите майстори на политическото лидерство успявали да балансират между реалностите и надеждите, съумявали да подчиняват недоволството на приоритети, които придобивали по-високо място в йерархията на ценностите, а където и когато се налагало упражнявали сила, която лекувала чувството за несправедливост с респект.

Невъзможността в действителност да се постигне всеобщо политическо удовлетворение била компенсирана от друг тип социално и индивидуално преживяване. Религията можела да запълва политическите дефицити или направо да подменя политическото участие с перспектива за щастие не на тази земя. А и човекът изглежда бил по-склонен да приема съдбата си.

Но с течение на времето човешкото самочувствие нараствало вследствие на все по-развитата способност да се изследват и употребяват за собствена полза природните ресурси. Хората започнали революционно да разтягат границите на възможното. Дори тези, които били експлоатирани от заможните си господари, без право да се огледат наоколо, усещали, че може да се поиска повече. И правилно.

По-добри условия за работа, по-добро заплащане, здравни и пенсионни грижи, въобще – равенство и благоденствие за всеки. Решението вече непременно трябвало да бъде взето и да се осъществи на тази земя, защото за голяма част от народа религията постепенно, но необратимо, се превръщала в „опиум”. 

На собствена територия и в съответствие с променените реалности, управникът от консервативната господстващата класа, Бисмарк, направил изненадващи стъпки към удовлетворяване на някои от исканията в обединената от него Германия. Изненадващи, доколкото от други, споделящи различна идеология, се очаквало да налеят основите на социалната държава.

Казват, че неговото действие било мотивирано точно от желанието да отнеме предимството на тези други. Да направи така, че да запази традиционния ред, като допусне определени корекции, избягвайки налагането на изцяло нови, най-вероятно утопични по негова преценка, цели и средства за постигането им.  

В духа на собствената си максима той се опитвал да задържи изкуството на политиката в рамките на възможното – такова, каквото то било според критериите на познатата човешка история. И сигурно вярвал, че ще срещне разбиране от представителите на така наречения homo sapiens, защото позицията му изглеждала разумна.

Периодът на управлението му завършил със смесени оценки – от голямо уважение като обединител и радетел на мира не само в Германия, а и в Европа, до непоносимост към неговия „остарял политически стил”. Последното очевидно не променило принципните му нагласи, доколкото на надгробната му плоча била изписана съчинена от самия него епитафия: „Княз Ото фон Бисмарк, верен немски слуга на император Вилхелм I”.

Скоро след смъртта му започва невиждан дотогава политически поход в областта на невъзможното – и от страна на неговите сънародници, и в други части на обновяващия се стар свят. На мястото на усилието за трудно постиган баланс се явяват крайностите в ляво и в дясно, преследващи степен на удовлетворение, която предизвиква границите на реалността.

Идеологическите спекулации вече отказват да се съобразят с традиционната мярка и дават воля на човешкия ексцес, провокират го и му отговарят. Религията е отстъпила на заден план или е направо отречена, но самото политическо е придобило сакрални измерения в движението от теоцентризъм към антропоцентризъм. А пред политиката, въоръжена с утопична идеализация и модерни технологични средства, няма спирачки.

Без спирачки стават катастрофи. Огромни катастрофи. Сблъсъците и масовите кръвопролития, които, разбира се, са се случвали и в предишни периоди (пак по подобни причини), сега поразяват необятни пространства по цялото земно кълбо и дават милиони жертви. Точно опитът да се преодолеят недостатъците, открай време съпътстващи политическата история на човечеството, води до най-тежки поражения и повсеместен упадък.

Психологията и психоанализата дават обяснение как личните нарцистични травми и деменции, поставени във фатално благоприятен исторически контекст, предизвикват събития с глобален пагубен ефект. Оказва се, че потиснатата индивидуална психика лесно прави връзка с потиснатите класи и прекомерните собствени желания се превръщат в масови политически движения, желаещи нереален реванш.

Култовият статус на народните водачи произтича не от дистанцията на неравенството, а от илюзията за равенство. На едно място всички са равни в превъзходството си, което трябва да наложат над света, на друго – всяко превъзходство трябва да бъде изравнено, пак така – по целия свят.    

През двайсети век политиката като изкуство на невъзможното се развихря и проваля с дълготрайни последици, но уроците от тези провали не са научени. Грозното лице на войната е скрито зад серия от компенсиращи заместители, но това е начин на завоалиране, без да се търси разрешение в дълбочина. Ако употребим термина от психоанализата, „принципът на реалността” продължава да изглежда като създадена от някого пречка, която може да бъде премахната.

В желанието си да се постига непостижимото се стига до политически абсурди като този от шегата в началото. Те рухват под натиска на собствената си несъстоятелност, но хората се оглеждат за нов повод да се отдадат на бленуване за безгранично подобрение на обществените порядки и разширение на личните си правомощия.

Дори нещастие от типа на пандемията може да бъде употребено за пропагандиране на по-добрия свят, в който криенето от опасността е достатъчно тя да изчезне, а ползването на блага се полага на всички, без да се предприемат рисковете за тяхното осигуряване. 

Събудени след дълъг сън, хората бързо се огорчават и отново заспиват, като сменят името на приспивателното, но така или иначе гонят един и същ сънотворен резултат, в който непоносимите закони на действителността не важат. При свръхразвитите комуникационни канали политиците веднага чуват гласа на електората и панически се втурват да осигурят варианти на невъзможното, защото иначе губят. Приемането на съдбата си е непростима ретроградност. 

Да, реалността е проблем. В нея свободата е въпрос на осъзнати ограничения, а корекциите на несправедливостта са възможни, когато тя се възприеме като част от по-голямата и обща справедливост на трудния, но истински живот. Не е лесно да се съгласиш с подобни условия, особено ако не разполагаш с отвъдна утеха. Интересно е, докъде може да продължи избягването им, без отново балонът да се спука.