Начало Идеи Актуално Политиката на преименуване
Актуално

Политиката на преименуване

4192

Политиката на преименуването е древна като света. Този, който владее словото, създава реалност. Като смениш името, унищожаваш старото и раждаш ново от нищото. Последният патриотичен акт на преименуване у нас беше извършен в Старозагорско, където бяха сменени 838 турско-арабски имена с български. „Сред тях са например местността Чаплака, която вече ще се казва Голото, Халваджи бунар ще е Халваджийски кладенец, Калпазан баир ще бъде Ялов рид, Бейска кория ще бъде Чорбаджийска гора, Ахмед баир – Антонов рид. Карталско дърво ще е вече Орлово дърво, Сърдаревото ще е Пъдаревото.”[i]

При превода за съжаление винаги има загуба на смисъл: едно е Калпазан баир, друго е Ялов рид. С такава подмяна за историята ще остане загадка дали на този баир са се събирали селските калпазани или просто на него нищо никога не е виреело. Вярно, това не е голям въпрос, но за краеведите всеки детайл е важен. Също така понякога се стига до парадокси – заменя се една турска дума с друга турска дума: като „чорбаджия” на мястото на “бей”. Патриотичният ефект от подобна подмяна е скромен, но остава доброто намерение. 

Географски преименувания са ставали в България и преди, и Старозагорско винаги е било лидер. Най-голямото преименуване е национално и се случва през 1934 г.:

От август до декември 1934 г. с девет заповеди на министъра на вътрешните работи и народното здраве (ВРНЗ) Петър Мидилев са променени имената на 1875 населени места в нашата страна.

Големи преименувания на селищата в България има през 1906 г., когато са сменени имената на 347 населени места, предимно в тогавашния Старозагорски окръг, през 1942 г., когато са променени имената на 360 населени места в Южна Добруджа и през 1966 г. когато е уточнено изписването или са променени имената на 211 селища в цялата страна. Но никога преди и след 1934 г. промяната на имената на населените места в България не е толкова мащабна. През годината са сменени названията на 32,6 % от всички селища.[ii]

 След толкова масово покръстване на околната среда човек би помислил, че Кимон Георгиев и „звенарите” са изчерпали патриотичния потенциал на политиката на географско преименуване. Затова комунистическият режим през 80-те години на миналия век започна да преименува не географията, а направо хора, което доведе до трагедията с т.нар. Възродителен процес. В резултат на нея България започна прехода като международен парий, който тежко нарушава правата на човека, и бяха необходими гигантски усилия това отношение на света към нас да се промени.

Дано днешните патриотида са си взели поука от тези събития! Поне засега те се връщат не към политиката на Тодор Живков (хора), а към тази на Кимон Георгиев (селища). Поради това Сидеров, Джамбазки и Каракачанов може да бъдат спокойни, че техните имена няма да бъдат сменени с нещо по-славянско. (Чудно пък как най-големите патриоти се оказаха с турски имена!)   

В сравнение с Кимон Георгиев обаче днес имаме сериозна радикализация на политиката – от селища вече се преминава към местности и географски понятия. Тази радикализация отваря гигантска възможност за сходни актове по цялата страна, след което тя може да се окаже напълно неузнаваема и с непотребни карти.

Политиката на преименуването обаче трябва да бъде систематизирана и принципите ѝ да се изчистят. Засега тя се провежда стихийно и никой не знае какъв ще е крайният резултат и докъде ще стигне тя. Затова следните въпроси трябва се обмислят и патриотите да излязат с решение по тях:

1. Само география или и предметен свят?

По времето на Възродителния процес преименуването на хора върви паралелно с опити за преименуване на предмети. Под ръководството на Георги Джагаров и други комунистически дейци заседават комисии, които сериозно обмислят радикална смяна на имената на храни и предмети от бита. Думата „сарми” например е с определено непатриотичен произход и предложенията са били да бъде заместена с родните думи „гушки” или „свитки”. Аз лично бих предпочел „гушки”, но рискът да изядеш сериозен шамар от сервитьорката, когато си ги поръчаш, е много голям.

Трудностите настрана, патриотите трябва да решат какво правим с предметите – например с халвата. Защото се стига до парадокса, че заменяме Халваджи бунар с Халваджийски кладенец, което дава само 50% патриотичен ефект.

2. Големият въпрос – България

Да речем, че патриотичните намерения се концентрират основно върху географията, от която се изхвърлят всички наименования с тюркски и арабски произход. Тук възниква рискът от изхвърляне и на името България, защото има вероятност то да е с тюркси произход и да обозначава „смесен народ”. Тюркският произход на българите беше това, което всички учихме в училище през 80-те години на миналия век, макар че етимологията на България от „булгамак” – смесвам – определено е спорна (а пък си е и направо обидна). Както някои правилно отбелязват, защо пък точно нас ще ни кръстят „смесени”, като всички преселващи се народи са били на нашия хал?[iii]

Днес по-модерна е теорията за иранския произход на името, но това беше преди изострянето на отношенията ни с тази държава по ядреното споразумение и ситуацията в Сирия по-общо. Слабост на тази теория е, че липсват сериозни доказателства за нея, освен звуковото сходство между Балхара и България. Но хубавото е, че според нея вместо от „смесен”, името ни произлиза от „бала” – “висок, велик, главен”.

Така или иначе, ако теорията за тюркския произход все пак се окаже вярна, политиката на преименуване ще се изправи пред голям проблем. Ще излезе, че сме сменили „Куру баглар” с „Лозенец”, а името на цялата държава не е сменено. Вярно е, че славянизацията на „България” също няма да е лесен процес – Сплавия или Смесия са имена, които не всеки би преглътнал. Да не говорим за латинизация на името – например, Хибридия, което ще ни вкара направо в окото на геополитически циклон. 

3. Другият голям въпрос – Балканите

Ако патриотичната политика по географско преименуване остане само на национално ниво, тя ще е определено незавършена. Думата „Балкани”, както Мария Тодорова блестящо показа, бездруго е придобила пейоративно значение. Затова може да бъде смесенена с нещо по-славянско. Бихме могли да поставим смяната на името като условие за приемането на Западните Балкани в ЕС. Но можем да срещнем и опозиция от страна на Гърция. Компромис може да се постигне с тях чрез наименование на региона от рода на Бивша Византия или Европейска Византия. Но пък това ще е твърде голям реверанс към гърците. Изобщо – заплетена работа, която може да създаде напрежения за векове напред.  

4. Партиите

И накрая, пред политиката на преименуването стои и един философски проблем. Дори и да е вярно, че Бог е създал света чрез словото, от това не следва, че и човекът може да създава свят по този начин. Да предположим, че такъв креационизъм е възможен – сменяйки името, сменяте и нещото. Например, кръщавате партия „Обединени патриоти” и тя става патриотична партия. Ако това е възможно, не е ли редно да кръстим по закон всичките български партии „патриотични”, за да сме сигурни, че са патриоти?

Най-лесно би било с ПП „ГЕРБ”, която ще стане Патриотична партия “ГЕРБ”. Без друго “Политическа партия” е тафтология, защото партиите не могат да са неполитически, а пък очевидно не става дума за партия шах в случая. При ДПС и Демократична България ще се прибави по още една буква и ще станат ПДПС и ПДБ, което не е трудно. „БСП за България” може да бъде извинено да не добавя „патриотична” отпред, доколкото си е сложило пояснението отзад. (Макар че с това „за България” може би се има предвид друго – че БСП не е само за Русия.) Най-губещи ще се окажат „Обединените патриоти”, които няма да са вече уникални. Но и те могат да добавят още един предикат и да станат Патриотични обединени патриоти (ПОП).

Двоен дикиш по-здраво хваща. Пардон, двоен шев по-здраво хваща!  

_______________________________

[i] http://geoproblems.eu/wp-content/uploads/2016/01/2014_34/12_pmihaylov_2014_34.pdf

[ii] Пело Михайлов, 80 години от най-масовото селищно преименуване в България, http://geoproblems.eu/wp-content/uploads/2016/01/2014_34/12_pmihaylov_2014_34.pdf

[iii] За етимологията на думата „България” виж Петър Голийски. В кн.: „Зиези, от който са Българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология“. ТАНГРА ТанНакРа ИК София. 2003, стр. 353-354], Рашев [Рашо Рашев, Прабългарите през V-VII век. Второ допълнено издание. Фабер. София. 2004], Степанов [Цветелин Степанов. Власт и авторитет в ранносредновековна България. Издателство Агато, 1999] и Тодоров-Бемберски [Христо Тодоров-Бемберски, Името българи – история и същност. Библиотека Елбекен. ИК Огледало. София. 2004]. Най-дълбоко в темата е навлязъл обаче Румен Даскалов в книгата си „Чудният свят на древните българи”, която горещо препоръчвам.

Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, София, ежегоден гост-преподавател в Централно европейския университет, Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Той има докторати от Централно европейския университет в Будапеща (SJD, Summa cum laude, 1999) и Оксфордския университет (DPhil, 2003). Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации на английски език в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика. Публикувал е и множество статии в българския печат и периодични издания.

Свързани статии

Още от автора