Откъс от новата книга на бившия министър-председател на България, издадена от „Сиела“

Със своите мемоари „Свидетелства за прехода 1989-1999 г.“ Иван Костов (министър-председател в периода 1997–2001 г.) започна да говори за трудния път на модернизиране и европеизиране на България. Три години по-късно продължава разказа си за българския преход като разкрива на читателя как изглежда „Политиката отвътре“.

В новата си книга авторът обяснява на достъпен език защо преходът у нас не завърши с установяването на върховенство на закона. Търси причините за общото разочарование. Прави своя анализ на двигателите на прехода и на силите, които все още успяват да се противопоставят на опитите за демократизация на страната. Иван Костов се позовава на примери от своя опит за правилни политически решения, въвели България сред свободните и развити държави, но и за тези грешки и провали, заради които страната ни да остава в плен на мафията.

„Политиката отвътре“ е цялостен философски възглед върху българската политика от последните 30 години“, така проф. Веселин Методиев определя книгата. „Авторът Иван Костов може за сравнително кратко време да влезе в територията на различни научни области. Това работене по границите на различните науки дава онова качество, което на езика на науката наричаме интердисциплинарност. Тоест, това не е политология, това е нещо по-мащабно…“.

„Политиката отвътре“, Иван Костов, издателство „Сиела“, 2022 г.

1. Какво е преходът?

Преходът от комунизъм към демокрация, от командна към пазарна икономика е много особено политическо усилие както за управляващите го, така и за обществото. Изисква провеждане на радикални реформи до постигане на ключовите цели. Той е фундаментална промяна на обще­ствените отношения. След комунистическата революция се установява си­стема, която е структурно и функционално различна от многопартийната демокрация и капитализма. Затова преходът е демократична и капитали­стическа контрареволюция. Разбира се, не е реставрация на обществени­те отношения отпреди Втората световна война. Целта беше изграждането на тези отношения по модела на западните общества; на нивото, достигна­то в еволюцията им към последното десетилетие на ХХ век.

Политиката в установените демокрации не преобразува изначално обществените отношения. В общия случай тя е модернизиране на инсти­туциите, създаване на по-съвършена обществена организация, стимули­ране на нарастване на благосъстоянието и на технологичното развитие. В този смисъл политиката по време на прехода силно се различава от това, което е тя при развитите демокрации.

Участвах в усилията за смяна на системата в България. Политиче­ският ми опит е едностранчив и неразбираем за тези, които не са живели в преход.

Заварените социални, икономически, политически, културни ус­ловия, както и „народният здрав разум“ оказват определящо влияние върху количеството на усилията и върху темпа на преобразованията. Те въздействаха както върху нас, които се опитвахме да ги осъществим, така и върху тези, които не ги искаха и продължават да не ги желаят. Цял един катастрофирал свят си отиваше и се заменяше с друг. Това бе дра­матичен, а за мнозина – и трагичен процес.

Незавършените реформи не удовлетворяваха мнозинството със сво­ите резултати. Всички имаха по-високи очаквания относно това, което се получаваше. Затова дори привържениците на промяната бързо се на­стройваха едни срещу други. Политическите им партии се разпадаха и враждуваха. Нямаше нужда от кой знае каква съпротива, за да бъдат бло­кирани реформаторските усилия. Ние и сами си пречехме достатъчно. Осъзнаването на това безсилие оставя своите следи в тези записки.

Обществото страда едновременно от катастрофата на комунизма и от бавното, мъчително изграждане на демокрацията и пазарната иконо­мика. Но то не се пита откъде точно произтичат бедите му. Нарочва за виновна единствено политиката. Ще се опитам да споря с това убежде­ние, защото то далеч не е достатъчно, за да обясни случващото се.

В учебниците може да се прочете, че българският комунизъм нало­жи тоталитарен режим и командна икономика. Режимът, който с насилие, с огромни жертви и прахосничество създаде безплодна икономика – не­конкурентна и вредна за хората и за околната среда. За близо половин век не повиши жизнения стандарт, а през 90-те години го разруши. Фа­лира и изпадна в изолация през пролетта на 1990 г. Изправи се на прага на повторен фалит в края на 1996-а. Така похаби половинвековни усилия на нацията. Това изходно обстоятелство за разбиране на сегашното ни положение не се знае; помни се от малцина. Ние сме единствената бивша социалистическа страна, която катастрофира два пъти. И тъй като това не се помни, сега мнозина питат все по-настойчиво защо сме най-бедни в ЕС. Питат се, защото размерите на тези две катастрофи бяха старателно укрити. Това, че комунистите приглушено признаха първата и отчасти втората, бе набързо загърбено. Тази къса памет е една от причините да повтаряме упорито грешките си.

Ако оставим настрана многобройните му названия, преходът е раз­рушаване на комунистическия тоталитарен режим. Премахване на всич­ките му рецидиви и осъществяване на цялостна смяна на политическите, икономическите и социалните отношения в страната; изграждането им по западноевропейски образец. Това още не е направено. В този смисъл политиката на прехода наистина е виновна, защото не е постигнала край­ните си цели. Реформите бяха силно забавени, спорадични и непоследо­вателно приложени. Бяха измествани от периоди на реставрация и из­вращаване.

Новото така или иначе, рано или късно, ще се наложи. Но е нало­жително да се подчертае, че бедите ни са следствие на многократните връщания назад. Най-красноречивите доказателства са: първо, опитите за откровена реставрация от 1993–1996 г., които доведоха до втора­та катастрофа и до повторното безпрецедентно обедняване на хората и страната; второ, отклонихме се трагично от целите на прехода след влизането си в Европейския съюз. След 2007 г. сме свидетели как бяха пленени институциите на държавата и бе формирана сегашната ни по­литическа система, която днес не отговаря на демократичните стандарти.

И накрая, преходът не е време, което така или иначе ще отмине. Преходът е път, смътен и неясен за хората, но трябва да се извърви на­чело с политици…

3 Кой е в преход?

След края на тоталитарния режим `народът` влезе в труден и мъчи­телен преход, в края на който трябваше да се превърне в общество, в което мнозинство са гражданите. Когато това стане, преходът веднага ще бъде завършен. Тези, които ще възразят, че нямаме гражданско обще­ство, защото сме бедни, имаме неравенство, средната класа отсъства и е малцинство, следва да знаят следното: може да си беден и да не си от средната класа и въпреки това да си гражданин, ако си свободен и имаш защитени права, ако пред закона си равен с всички останали, включител­но с държавните институции. Да си гражданин, не означава да си богат или поне заможен, а да не продаваш гласа си на избори, да не вярваш на митове и откровени лъжи, да носиш отговорност за собствените си избо­ри и да не товариш други със собствените си неуспехи и провали.

Изглежда просто, но гражданин не се става лесно. Дори е по-трудно, отколкото това е станало при първите демокрации. Причината е, че там третото съсловие е отвоювало правата и свободите си от феодалната ари­стокрация и монархията с борба, водена от градската буржоазия. Ние получихме това, което успяхме да вземем, без борба, като подарък, след като комунистическият лагер загуби Студената война. Нямаше буржоа­зия, нямаше водач, който да има интереси всички да получат равни права и свободи. В Западна Европа са вдигали барикади, за да има парламент, а нашите бунтове и протести винаги бяха срещу парламента.

Не е добре със задна дата да търсим оправдание или вина другаде. Но е добре да разбираме, че преходът е борба на новото със старото и тази борба се води както вътре във властта, така и във всеки от нас. Води се вътре в обществото между неговите различни общности. Днешното общество, в което се превърна `народът` на Народна република Бълга­рия, е вътрешно конфликтно и силно противоречиво. Това общество е конфронтирано, с яростно настроени помежду си общности, до степен да губи своята свързаност и съгласие, да се отчайва и да напуска оте-чеството си. Това общество още от началото на прехода не е `народ` по смисъла на определението на комунистическата доктрина, защото загуби своята стратификация – няма я комунистическата партия на върха, инду­стриалните работници станаха малцинство, селскостопанските работни­ци станаха фермери, а прослойките изведнъж се оказаха на предна линия. Въпреки промените в българското общество до началото на 2022 г. граж­данската общност още е малцинство. Това твърдение се доказва лесно с резултатите от проведените избори.

Мнозинството българи не участват в борбата за изграждането и за­щитата на новото. Дори не я забелязват. Не са на протестите и на бари­кадите за установяване на демокрацията. Напротив, повечето защитават и симпатизират с носталгия на миналото. Отричат постигнатия напредък. Не оценяват, че приемането на България в НАТО ни направи част от система за колективна отбрана, която запазва мира, нашата сигурност и свобода. Не приемат, че сме част от евроатлантическата цивилизация, основана на принципите на демокрацията, личната свобода и правата на личността, и че това гарантира нашето благополучие – такова, каквото сме способни да създадем. Това мнозинство не разбра и с какво заслу­жихме членството в Европейския съюз. Още по-малко прие, че членство­то и в двете организации означава и задължения.

Това мнозинство с остатъчно комунистическо съзнание наричам посткомунистическа общност. В нея влизат избирателите на бившата комунистическа (сега социалистическа) партия, партията на Държавна сигурност – Движението за права и свободи, мнозинството от бившата номенклатура на комунистическия режим, значителни части от състави­те на репресивните служби, недоволни и разочаровани от прехода. Тази общност винаги се противопоставя на реформите на прехода. С едно из­ключение през 1997 г., когато бе силно изплашена. Като мнозинство тя диктува на цялото българско общество своето отрицателно отношение към демокрацията и пазарната икономика и това го превръща в постко­мунистическо. Сигурен съм, че колкото и да е мъчителен и бавен, пре­ходът ще завърши, когато тази общност от мнозинство се превърне в малцинство в България. Тази общност не си дава сметка, че извраща­ването на демокрацията и корупцията се случват, когато мафията вземе връх и оглави държавата; счита, че те са рожба на самата демокрация. Не осъзнава, че това, което я сполетява, става с решаващото нейно съучаст­ничество по време на избори.

Тази общност не различава прогреса от регреса, за нея времето е спряло. Тъй като не вижда и не оценява напредъка на страната, тъй като е убедена, че става все по-зле, обвинява самия преход и дори го обявява за криминален. Така напълно се откъсва от реалността, споделя ретро­градни убеждения и страстно се самозаблуждава.

Публикуването на тези текстове е предизвикано от политическата слепота на посткомунистическата общност, от безогледните ѝ обвинения и реваншизъм. Написани са в защита на целите и средствата на рефор­мите. Опитвам се да посоча причините за неуспешната демокрация на България повече от 30 години след падането на член 1 на Конституцията на комунистическия режим.

Нямам възможност още в началото да се спирам на всички характе­ристики на прехода. Ще се връщам многократно на тях, на нашите убеж­дения и заблуди, на неспособността на обществото ни да следва лидерите на промяната и неспособността му да носи отговорност. В началото ще маркирам само отговорите на важните въпроси.

4. Докъде стигнахме след 30 години?

Участието ми в политиката бе вдъхновено от идеите за прехода. Това, което на мнозина у нас изглежда като стихиен и даже криминален процес, се осъществява във всички страни на Източна Европа съобразно едни и същи идеи. Те задаваха рамката на политическите решения.

Предвиждаше се преходът да премине през три етапа: отваряне, пробив и консолидация[1]. Ясни бяха маркерите, които очертаваха пътя, който предстои:

Редовните и честни избори да дават политическа легитимност на властта; политическият елит да държи шансовете за успешната демо­кратизация; изграждането на новата държава да става с изграждането на демокрацията и под въздействието на свободата; наследените икономи­чески, социални и институционални условия да се преодоляват с осво­бождаване на пазарните сили и с приватизация.

Опитите за изпълнение на този замисъл доведоха бившите комуни­стически страни в началото на третото десетилетие на XXI век до много различни състояния:

▪ Управление с една господстваща сила (Dominant–power Politics)[2]. Характеризира се с господството на една клика, фами­лия или едноличен лидер; със слаби/декоративни опозиционни партии; с размита граница между държавата и управляващата формация както при тоталитаризма.

▪ Безпомощен плурализъм (Feckless Pluralism)[3]. Това е нелибе­рална демокрация по Фарид Закария[4], нарича се също „частич­на“, „с ниска интензивност“, „куха“, с хибриден режим. В нея, въпреки че се провеждат избори, гражданите са откъснати от знанието за дейността на онези, които упражняват реална власт, защото липсва или е слабо гражданското общество. Има поли­тическа свобода, редовни избори и формална смяна на властта, но партиите, властите и медиите са под контрола на групировки, рекрутирани от бившия елит на комунистическата партия и на нейните репресивни органи. Те доминират икономически и са сраснати с повечето политически партии.

Тези две състояния – управление на една господстваща сила и без­помощен плурализъм – се виждат в Руската федерация и повечето бив­ши съветски републики. Признаците на второто състояние са присъщи в различна степен и на следващото ниво.

▪ Полуконсолидирани (Semi–Consolidated) демокрации, които съчетават демократични и авторитарни елементи. При тях но­вата демокрация е незряла, но е малко вероятно да се върне към авторитаризма без външен шок. Тези неконсолидирани демо­крации страдат от формални избори и от клиентелизъм. В до­клада си за 2020-а – Nations in Transit – Freedom House[5] оценява на това ниво демокрациите в България, Румъния, Хърватия и Полша.

▪ Консолидирани демокрации. За такива се оценяват тези в Есто­ния, Латвия, Литва, Чехия, Словакия и Словения.

Анализът на замисъла и на постигнатото показва, че българският преход не е завършен, защото демокрацията в страната не е консолиди­рана.

5. Защо остава незавършен българският преход?

Внимателното вглеждане в класациите на Freedom House през го­дините показва, че в 2008—2009 г. българската демокрация е била оце­нявана като „консолидирана“. В последните 13 години е изпаднала в ре­грес. Той се прояви в политическата и съдебната система и в много от институциите на държавата. Успоредно с това в последното десетилетие, вместо да се увеличава, гражданската общност, изглежда, не нарастваше. Едва след началото на войната на Русия срещу Украйна изглежда, че за­почва очакваната по-дълбока трансформация на българското общество. Гражданската общност като че ли ще се очертае като по-голяма от пост­комунистическата.

Редица външни оценки доказват, че повече от 30 години след като започна, българският преход остава незавършен. Сред тях са незавидно­то ни място сред 180 държави по отношение на свободата на медиите; липсата на върховенство на закона; предупрежденията на европейските институции, че съдебната ни система е под заплаха.

Както се вижда от постигнатите неубедителни резултати, НАТО и ЕС по геополитически причини са направили отстъпления от своите кри­терии и са ни приели за член, въпреки че не сме завършили своя пре­ход. Според мен целта им е била да ни помогнат, защото са оценявали вътрешните ни сили за недостатъчни.

Ако проследим реализираното от предписанията за прехода, в Бълга­рия отварянето се е случило с падането на Берлинската стена, с първите свободни митинги и сдружавания, със създаването на първите партии и на СДС; пробивът – с отхвърлянето на чл. 1 от комунистическата Конститу­ция за ръководната роля на БКП и първите демократични избори; консо­лидацията не е постигната. На нито един етап на прехода не сме постиг­нали най-важното – върховенството на закона, гарант за основните права и свободи, за справедливостта в обществото, за здравината на институциите.

Защо усилието ни да изградим демокрация не е завършено?

На първо място, заради силната вътрешна съпротива. Като под вътрешна разбирам произтичаща от мнозинството на българското обще­ство. Още на старта на прехода у нас нямаше постигнато съгласие в об­ществото както за политическите цели, така и за средствата, с които те да се постигнат. Начело на тази съпротива първоначално бе Българската комунистическа, преименувана на социалистическа, партия. Тя запази позициите си, като наложи приемането на сегашната Конституция в 1990 г. Почти през цялото време до 2009 г. редом с нея действаше Движението за права и свободи, създадено от репресираната общност на българските турци, но веднага овладяно от специалните служби на комунистическия режим.

У нас преходът започна движен от външни, а не от вътрешни причи­ни. Първоначално те идваха от разпадането на социалистическия лагер и на Съветския съюз; след това от натиска за реформи на международните финансови институции. Сега в много слаба степен идват от ЕС.

Срещу тези външни сили и срещу демократичната общност у нас се формира силна вътрешна съпротива. След като бяха направени най-тежките за обществото реформи и се очертаха примамливите размери на финансовата помощ от ЕС, номенклатурата на бившия комунистиче­ски режим и на неговите специални служби оглави и сега оглавява тази съпротива. За да си осигури безнаказаност във властта, се фокусира сре­щу прилагането на българските и европейските правни норми, торпилира върховенството на закона, овладявайки правоохранителните органи на държавата. Установи контрол върху прокуратурата, тъй като тя носи от­говорност по конституция за прилагането на тези норми от всички лица и институции в държавата. С този контрол гарантира неприкосновеността и устойчивостта на своята властова система. Описаната реалност бе предвидена още в 2007 г. от ЕС и затова бе наложен мониторинг върху българската съдебна власт. За съжаление, той се оказа неефективен. Също така неефективни се оказаха общите прегледи и контролът за спазването на регламентите, директивите и дру­гите нормативни актове на ЕС.

Действат и други причини. Една от тях е ширещото се политическо невежество. У нас има някакво простонародно, битово съгласие за цел­та. То може да се изкаже така: „добре е да сме богати като западноев­ропейците“. Не се разбира как е постигнато това богатство в Западна Европа. Не се знае, че то е изградено върху ценности и принципи, които са издържали суровите изпитания на историята; че се дължи на висока производителност, постигната с вековни усилия, напрежения и лишения, както и на демократичните и компетентни институции, контролирани от вота на избирателите.

В разпокъсаната структура на българското общество изпъква общността на българските турци. Не вярвам, че тези хора споделят и подкре­пят реакционната роля на ДПС в българския преход. Никой не може да ме убеди, че тези избиратели искат мафията да е на власт в България. Но овладявайки техния вот, бившата Държавна сигурност още в началото на прехода имплантира в българската политическа система свой сигурен инструмент за манипулации.

Друг силно манипулиран вот е този на неквалифицираните, на из­падналите в бедност и на значителни групи сред българските роми. Мно­го избиратели от тези общности не познават силата на своето гласуване и не се замислят за личната си отговорност. Не са убедени, че властите зависят от тях, и отхвърлят усилията, които трябва да положат.

Като изключим избирателите с остатъчно комунистическо съзнание и тези, посочени по-горе, гражданската общност остава малцинство. А без нея няма как да станем „богати като западноевропейците“ само с тех­ните подаяния (които при това отиват в едни и същи ръце). Ще продължа­ваме да се питаме защо сме най-бедни и няма да си задаваме правилния въпрос: защо сме с най-ниска производителност в Европейския съюз?

Политиците у нас не разбират важното, че демокрацията и пазарната икономика са органично цяло – едното не може да замести другото. Няма демокрация без пазарна икономика и обратно, без демокрация икономи­ката става джунгла, в която господстват монополи и престъпност. Без пазарна икономика няма гражданско общество. Затова двете се градят заедно и едновременно.

Ползата идва от усилието и от компромиса, който трябва да напра­вим по отношение на средствата. Казано по-грубо и с познатите на пост­комунистите термини от миналото, няма демокрация без капитализъм. Развитието на страната е невъзможно без частна инициатива. Не се ре­ализира печалба без поемане на риск. Не се получават високи доходи без успех в конкуренцията. И ако разширим изброяването на трудните условия, няма свобода без самодисциплина, права без отговорност, спра­ведливост без спазване на закона. Светът след прехода е двулик – има бляскава и трудна страна. Няма как да постигнем само блясъка и да из­бегнем трудностите. А посткомунистическото ни общество точно това се опитва да прави.

Общото благо е като градеж на дом. То е общо дело, в което участват всички негови бъдещи обитатели. Движеща сила на градежа е вътрешни­ят ни общ стремеж, друга няма. Ако хората не са убедени – градежът не се получава; не са в състояние да направят план и да го изпълнят; не могат да постигнат съгласие помежду си дори за какво са се събрали и емигрират или започват да хулят. Така едни градят, други сторват об­ратното. И когато другите са мнозинство, градеж няма как да се получи.

[1] Вж. Кародърс, Томас. Краят на парадигмата на прехода. – Разум, кн. 1, 2003, с. 18.22
[2] Според терминологията на Freedom House – Nations in Transit, това са консолидирани и полуконсолидирани авторитарни режими.
[3] Според Freedom House тук попадат преходни управления или хибридни режими: Ал­бания, Северна Македония, Косово, Босна и Херцеговина.
[4] „Демокрацията не води непременно до конституционен либерализъм“. Zakaria, Fareed.The Rise of Illiberal Democracy. Foreign Affairs; Nov/Dec 1997, pp. 27.23
[5] Freedom House. Nations in Transit 2020. Washington DC, 2020.24