Начало Музика Концерти Политиката разрушава, музиката поправя
Концерти

Политиката разрушава, музиката поправя

Цветан Цветанов
06.06.2024
285
„Дафа Трио“, фотография „Джаз Плюс“

Разговор с живеещия в Ротердам сирийски кларинетист Гайт Алмагуут, съосновател на интернационалното „Дафа Трио“, което ще изнесе първия си концерт у нас довечера по покана на фестивала „Джаз Плюс“

Младото трио „Дафа“ е истински диамант на новата европейска сцена – все още в процес на израстване, малко преди да издаде дебютния си албум. Тримата музиканти – хонгконгската пианстка Сиу Тен Чи, испанският перкусионист Ерик Лареа и сирийският кларинетист Гайт Алмагуут – създават заедно музика, в която посоките на света и различните традиции се събират по начина, по който можем да го видим в музиката на лейбъла ЕСМ, с привкус от „Таксим Трио“, от Раби Абу-Халил, от Армен Чакмакян, та дори и от българската музика. Макар да нямат все още издаден албум, тримата виртуози имат свой собствен език на разказване на истории и чувайки дори само едно тяхно произведение – например красивата и меланхолична пиеса „Вътрешно дете“, веднага можем да ги разпознаем и в следващи – като „Кимлик“ (гневна история за репресиите над сирийските бежанци от страна на Ердоган в следизборна Турция през 2019 г.).

Този летен концерт на 6 юни изцяло се вписва в над 20-годишната естетическа линия, прокарана на не твърде благодатната българска клубна и фестивална сцена от „Джаз Плюс“, които никога не са се страхували наред с утвърдените имена (Ришар Галеано, Дино Салуци, Ян Гарбарек, Херардо Нуньес, Рено Гарсия-Фонс, E.S.T., Торд Густавсен, Аня Лехнер, Нюен Ли, Антонио Форчоне) през годините да представят у нас и съвсем млади групи, чието развитие определено си струва да следим оттук нататък. Помните никому неизвестните извън Испания „Лас Мигас“ на първото фестивално издание на „Джаз Плюс“ (2005 г.) и знаем до какви световни сцени и признания достигна Силвия Перес Крус вече като солова артистика в наши дни. И това е само един пример. „Джаз Плюс“ усещат нещата още в зародиш. Така че – заповядайте довечера в 20 часа в клуба в подлеза на НДК – може да се окаже, че след 20 години ще има да разказвате как сте били на първия концерт в България на една от най-значимите групи на европейската импровизирана сцена… А ние разговаряме с кларинетиста Гейт Алмагуут.

Да започнем от това, че идваш от Сирия и че пътят ти до Нидерландия не е бил лек. Рефлектира ли това върху музиката, която създаваш с триото днес – почти десетилетие по-късно?

Истина е, че изкуството на всеки творец е отражение на опита и преживяванията му, нещо като огледало на това, през което си преминал, което си сторил, което си научил… За мен всъщност музиката е нещо, което се появи в живота ми скоро след като войната в моята страна започна и преди да напусна Сирия. Свиренето ми беше повече хоби, но когато се наложи да пътувам през Европа – през страни, чийто език не говорех – кларинетът винаги се оказваше най-добрият „преводач“, най-доброто средство за комуникация с хората. А също и в Нидерландия животът ми на бежанец тук потръгна доста по-лесно, отколкото на други хора, именно защото свирех на музикален инструмент. Да, това да си музикант може да промени живота ти.

Казваш, че късно си започнал да се занимаваш с музика, но изкуството винаги е било важно в твоето семейство…

Да, израснах с баща, който ми казваше: „Предпочитам да станеш артист, а не доктор или инженер“… И това, че аз се интересувах от изкуство, го правеше щастлив – за разлика от родителите на повечето ми прятели и съученици, които ги насърчаваха да станат лекари, адвокати, инженери. В такава среда израснах и желанието ми беше да бъда актьор. Когато станах на 18 обаче, тъкмо завършвах гимназия, започна войната в Сирия. Като по-мързелив ученик нямах много висока диплома и за жалост не издържах изпитите, за да запиша актьорско майсторство… Грозеше ме опасност, тъй като бях точно на тази възраст, да ме вземат в армията и да ме пратят да се бия на фронта. И така всъщност стигнах до музиката. В централна Сирия, в град Хомс, имаше висше музикално училище, което подготвяше учители по музика. Поради наскоро избухналата война, която беше много тежка точно там, нямаше достатъчно желаещи кандидати и приемаха всекиго. Аз пък не исках да се бия в армията и така музиката се оказа единствената отворена за мен врата в онзи момент…

Но не успя да завършиш обучението си там? Наложило се е да бягаш от Сирия…

То и не беше някаква велика учебна програма. Изкарах до четвъртата година. Предполагаше се, че трябва да имаме чуждестранни преподаватели, основно от Русия, но поради войната те така и не бяха дошли. Учех се да свиря на фагот, но нямах учител – нямаше дори кой да ми покаже как се държи правилно инструментът. Много голям хаос беше и човек можеше да изучи най-много основите на музиката донякъде… Когато стигнах до четвърти курс обаче, войната навлезе в най-свирепата си фаза и много приятели загинаха. Тогава майка ми каза, че трябва да бягам, че не може да остави нещата така, защото ако остана в Сирия, има голяма опасност да ме изгуби. Особено в Хомс, където непрекъснато имаше атаки от различни военни групировки… Изходът тогава беше да обърна гръб на всичко до този момент и да бягам. Стигнах до Нидерландия, където започнах от нулата (но не с фагот, а с кларинет), завърших бакалавърската си степен и в момента завършвам магистърската.

Тежко е за теб, сигурен съм, но ще те върна към бягството ти от Сирия и историята ти с кларинета.

Тежко е, да, но вече мога да говоря за това. Като всеки сириец, напуснал страната си заради войната, преминах през много неща. Обръщам камерата към стената, виждаш ли… там има един кларинет и снимка на момче. Този мой приятел от студентските години ми донесе кларинета, който виси на стената. Тогава аз още свирех на фагот. Това беше кларинетът на сестра му и той непрекъснато ми повтаряше: „Трябва да пробваш, ти си талантлив“. Аз не харесвах кларинета тогава и не исках да свиря точно на кларинет… После обаче този приятел беше отвлечен и убит във войната… И така кларинетът ми остана от него – взех го и той беше с мен по целия дълъг път от Сирия до Нидерландия. Повреди се, когато лодката ни беше потопена между Турция и Гърция, и вече не свири. Но именно кларинетът ми помогна и по-късно в живота ми тук, в Нидерландия… Това е моята история – днес все пак имам покрив над главата си и се занимавам с музика, докато два милиона души в Газа например страдат без вода и храна, бидейки непрестанна мишена 24 часа на ден. Само звукът на дроновете е достатъчен да те подлуди… Та това, което ме натъжава, не е толкова моята история, колкото реалността, в която живеем днес.

Имаш ли роднини все още в Сирия? Какво е положението там, защото всяка следваща световна трагедия изтрива спомена за предишната.

Да, семейството ми още е в Сирия. А светът вече е забравил за Сирия. И не само за Сирия… Но това е начинът, по който действат медиите. Тук, в Нидерландия, една седмица преди да избухне войната в Украйна целият наратив, всички разговори – и в медиите, и между хората – бяха за коронавируса: „Спазвайте 2 метра дистаниция“, „Не можете да каните хора на концертите си“ и пр. После избухна войната в Украйна… и коронавирусът тотално изчезна, сякаш никога не е съществувал. Докато всички следяхме какво става в Украйна, междувременно дойде 7 октомври… и с израелско-палестинския конфликт сякаш забравихме Украйна. Целият наратив е на мейнстрийм медиите и те влияят не само върху формирането на мнения, но и във всекидневния ни живот, а и на начина, по който създаваме изкуство, музика… Аз музиката също я виждам като нещо политическо – за мен тя не е забавление, а начин да изразя това, което мисля за света днес, а и да разказвам за моята страна, за моя живот, за чувствата, които ме вълнуват. Не гледам на музиката като на професия, с която да изкарвам пари, или като на хоби, с което да задоволя егото си. Музиката разказва истории – не е като просто да седнеш и да изсвириш програмата си. Политиката и музиката са оказали най-голямо влияние върху мен в досегашния ми живот. И това, което политиката е резрушила, музиката е поправила.

С „Дафа Трио“ се събирате по време на пандемията. Разкажи ни цялата история. Доколкото знам, се познавате от университета…

Трито беше резултат от коронавируса, защото тогава най-после имахме времето да седнем и да свирим заедно. С пианистката Чи от дълго време имахме такава идея, но бяхме заети всеки със своите проекти. Тя пък покани Ерик, с когото се познаваха отпреди. С Ерик сме на една възраст, но той е завършил, когато аз още бях във втори курс, после е бил известно време в Китай и затова не се познавахме. С Чи обаче бяхме в един курс до четвъртата година. А като записах магистърска програма, се насочих към българската музика, изучавайки Иво Папазов. Но това е логично продължение на първите четири години, в които изучавах уърлд мюзик с акцент върху османската музика. В българската музика откривам една особена комбинация между Изтока и Запада, която ми говори, защото много от големите български кларинетисти от онези години са повлияни от близкоизточната музика, но и от техниката на западната класическа музика. Нямам предвид съвременни кларинетисти като Сали Ока, които няблягат на джипси и поп страната на тази музика и свирят в малко по-различен стил, а точно старата школа български майстори кларинетисти, към което принадлежат Иво Папазов и Рамадан Лолов.

A арменският дудук кога и как се появи в твоята музика? Един твърде специфичен инструмент, който свързваме с конкретна ярка култура от региона, но пък той „говори“ на език, разбираем и в Близкия Изток, и на Балканите, и в Кавказкия регион…

Винаги съм обичал звука на арменския дудук, но чак преди около 3–4 години се осмелих да просвиря на него. Винаги съм бил много любопитен към различни духови инструменти, а с арменски дудук не е много скъпо да се сдобиеш, като същевременно този инструмент носи толкова много… душа.

Какво е джазът за теб и каква част от музиката ти се ражда в импровизация?

Зависи как разбираш джаза. Никога не съм изучавал езика на би бопа например, но винаги съм свирил с джаз музиканти. И това е най-близкото до джаза място, до което съм достигал. Понеже в 90% от времето си свиря с джаз музиканти. Едовременно с това не мисля за себе си като за сирийски или арабски кларинетист, или турски, или някакъв друг… Още по-малко пък се възприемам като „майстор“, защото все още се уча, вземайки малко оттук, малко оттам – студент, жаден за музика и знания, това съм аз. И определено не съм джаз музикант. От друга страна, импровизацията е в основата на цялата ми музика и това ме занимава. Но пък импровизацията е основна част и от нашата традиционна музика – таксимите. Не обичам много да свиря написана музика и това е част от естествената съпротива, която имат много сирийски, а и турски музиканти. Те казват: „Защо трябва да го свиря така, както е написано? Написаното изразява чувствата и динамиката на самия композитор. А аз съм друг човек с други чувства и динамика“… Дори в сирийската традиционна музика, когато различните музиканти свирят в унисон, всеки го прави по своя си начин. И това е основното за мен – да вложиш себе си в музиката, която свириш, в историята, която разказваш с инструмент. Ние не сме роботи, не сме машини. И точно това ми е чуждо в по-класическите формати – много класически музиканти се фокусират върху чистотата на звука, върху перфектността – и концентрацията им върху постигането на това понякога е толкова силна, че се измества фокусът, което променя смисъла на музиката. Истината сигурно е някъде по средата – да имаш уменията на класическия музикант и свободата на джаз музиканта. За Чи например е голямо предизвикателство да свири с мен, защото по този начин намира нови пътища да приложи уменията си, създавайки съвсем нови цветове, които са различни и от класиката, и от джаза.

Какво е Ротердам за теб като място за създаване на музика?

Мултикултурно място, където се срещат всякакви хора от всякакви националности и култури, с различен бекграунд и вярвания, които обаче могат да се разбират и да творят заедно. Това е добър пример, който можем да дадем на света въобще – как можем да живеем заедно и в разбирателство.

Цветан Цветанов
06.06.2024

Свързани статии

Още от автора