0
727

Политическият монструм (II)

kyanakiev

 

Макар да е определяна като „десницата” в 42 НС, ГЕРБ също е партия-монструм, защото както по произход, така и по политически капацитет съществува като образувание, тъй да се каже, с три „души”. Първата и най-първоначалната е „душата” й на една популистка партия, избуяла като реактивен ексцес, аналогично на „Атака” през 2005-2006 г. Но докато партията на Сидеров разгърна своята реторика, паразитирайки върху примитивните национални фобии и травматични сантименти (митът за заплашеното от „изконни” и нови врагове етническо тяло, само-сегрегираните и „все по-умножаващи се” роми, „колонизиращите” ни Велики сили, пренебрегвани почти в еднаква степен и от левите и от десните „политици”), то ГЕРБ в началото си се роди като типична партия на анти-партиите. Както левите, така и десните в България – бе идеологията върху която израсна ГЕРБ – се са превърнали в „политическа класа”, в някакви „те”, които егоистично експлоатират „народа” („нас”). И ето, Бойко Борисов поведе едно движение в политиката, което имаше за цел да „измете” тези хора и да даде представителство на „народа”. Миналият път се опитах да покажа, че българският политически живот след 2001 г. даваше вече достатъчно основание за разгръщане на подобна популистка (в най-етимологическия смисъл на тази дума) реторика, защото, след успешната реализация „проекта център”, политиката в България се превърна по неизбежност в състезание по котерийно сговаряне, в комбинации между лявото и най-разнообразните субекти от въпросния „център”, които нямаха каквато и да било визия за управление, а единствено „визии” за обладаване на елементи от властта. Между 2005 и 2009 г. тази „блатно-лява” окупация на страната от БСП, ДПС и НДСВ стана почти непоносима за „полиса”, от който политиката почти напълно се бе откъснала и даде възможност за развиване на една успешна анти-партийна (и дори анти-политическа) реторика, създаде почва за практикуване на, казано парадоксално, антиполитическа политика. И доколкото в онзи период (2005-2009 г.) естествената опозиция на тази ляво-центристка (ляво-блатна) узурпация на политическото бе във вътрешна криза – „класическата десница” бе разделена, и една част от нея (СДС) бе непрестанно „изкушавана” да отделя „деривации”, хлъзгащи се от десния „бряг” в блатото на „центъра” – тя и не можеше да бъде припозната от хората като „сила”, способна да тури край на блатния разгул. Като такава алтернатива бе усетен сурово-безцеремонният, подчертано анти-елитарният, излязъл „от народа”, при това с вече изградено „полицейско-мачовско” лице Бойко Борисов. Никой до този момент не бе съумявал да направи така убедителна за „народа” мантрата, че страната е задушена от „червено-синя мъгла” (произнасяна от слаби политически играчи като Жорж Ганчев, например, тя се прозираше от почти всички като лукав идеологически ход, обслужващ лявото).

Тъй че при раждането си ГЕРБ бе типична партия  на „анти-партийните” (наричани с името „народ”, за да им се придаде по-голям символен ресурс), каквато винаги може да възникне при определена криза на политическата система на структурно ниво. А ние миналия път обяснявахме колко дълбоко – именно структурно–изменение (криза) преживя политическата ни система след раждането на „центъра”, след мутирането на политическото състезание в политическа комбинаторика, след инсталирането на химерата „БСП плюс разнообразни центристки формации” и след деморализацията и „блатното” пояждане на десницата. „Политиците и партиите са гнусна работа, а тези у нас и в момента – особено”. От тази емотивна травма, естествено породила се от все още недоосъзнатата структурна промяна на политическата система у нас, от това двустранно разочарование на двата стари „полярни електората” от епохата на двуполюсния модел („седесарите” се разочароваха от това, че демократичните „сили” са приютявали при себе си безпринципни властолюбци, побягващи от твърдия десен „бряг” към блатото, социалистите се разочароваха от „всеприятието” на партията-майка, която се съюзи дори с потомъка на главата на „морахо-фашизма” и водачите й заприличаха твърде много на „буржоазни бели якички”) – от тази емотивна криза, казвам, анти-дясно и анти-ляво говорещият „полицай-бащица” Бойко Борисов, генерира същински популистки ексцес (с много по-широк потенциал от травматично-ксенофобския ексцес на „Атака”).

Но ако това бе първото лице (маска) на ГЕРБ при неговото възникване, то второто – изработено почти тутакси след първото бе – субституция на десницата в България. И тук, колкото и да не сме привърженици на задкулисното „режисиране” на политическия процес в страната, ще трябва да кажем, че едно „дирижиране” на „одесняването” на ГЕРБ все пак е абсолютно неотрицаемо. Защото ако през 2007 г. Б. Борисов говореше еднакво безпардонно и срещу десните (Костов бе „Гаргамел”) и срещу левите (откровено хомофобски намеци за Станишев), след тази година огънят му се концентрира изключително наляво. И, колко удивително за добре познатата ни медийна среда, на този огън никой не противодействаше. Нещо повече, детонациите му бяха стократно увеличавани от медийната машина. Бойко Борисов бе опозиция на „Тройната коалиция”, какъвто бе и Иван Костов, но докато последният продължи да бъде държан в „демоничния” си образ, Бойко Борисов систематично биваше титулуван „Генерала” (всякога с главна буква). И – какъв върховен приятелски жест – неговата „интимизация” за народа се изработваше от самите медии. Аз с убеденост твърдя, че образът на мачото с дълбоки бащински инстинкти към безпризорния „народ” (който същевременно е самотник – уж си има жена, но не е женен, уж има някаква дъщеря, но тя отдавна го е напуснала и т. н.), на работохолика (пурата му догаря недопушена в кабинета му на главен секретар на МВР, докато той гони бандити в среднощна София – а в празния му кабинет тихо звучат блусовете на Ленард Коен – цитирам тогавашен вестникарски материал) и т. н. – бе създаден не от народа за Бойко Борисов, а от медиите за народа на Бойко Борисов. Не хората, а медиите го нарекоха „бате Бойко” (после хората го подеха от медиите). Бойко Борисов бе анти-БСП лидера с най-човешко лице от всички анти-БСП лидери от 1989 г. насам. Защото за всички политици на дясното след 1989 г. медиите систематично изграждаха или дистанцирани образи (представя ли си някой Филип Димитров да бъде просто „Филип”) или пък зловещо-карикатурни (Костов бе „Комантирът”, Екатерина Михайлова – „Класната”). За Бойко Борисов (колко нетипично за „десен” политик) имаше и фанфарни (споменатият „Генерала”), и фамилиарни („Бойко”) и патерналистично-хумилиорни („бате”-Бойко). Случайно ли бе това? Само от личните качества на лидера на ГЕРБ ли произлизаше? Убеден съм, че не. Защото както Бойко Борисов, така и ГЕРБ бяха – това си личеше от много неща – такава анти-левица, с която, при кризисна нужда, би могла да се направи дори „голяма коалиция” (БСП плюс ГЕРБ), т. е. чрез него ширналото се надясно от БСП „блато” би могло да присвои самия „десен бряг”. Ще припомня например, че непримиримият критик на Станишев, до идването си на власт през 2009 г., бе открит почитател на Георги Първанов, че даде ясен знак за способността си да реализира такава „голяма коалиция”, когато на президентските избори през 2007 г. не подкрепи кандидата на десницата Неделчо Беронов, не се кандидатира сам и почти директно помогна на същия Първанов да спечели втория си мандат. Накрай, при постоянното повтаряне на историята с „убития от комунистите дядо”, Бойко Борисов никога не престана да изразява публично респекта си към Тодор Живков. Ето защо неговият популистки проект бързо бе тласнат към преформулиране и стана – на едно второ ниво – проект за субституция (подмяна) на дясното. Ще си послужа с една метафора: средите около левицата в България разбраха, след появата на ГЕРБ, че техните битки с дясното на полето между лявата и дясната крепост могат да се печелят и губят, но за една окончателна победа е по-добре някой да бъде инсталиран вътре в крепостта на дясното.

С две думи – ГЕРБ избуя като партия на популисткия ексцес – и от популизма си, от „анти-политическата” си политика придоби потенциал – но бе използван, веднага след избуяването си като проекта „дясна субституция”. Във връзка с последното се сдоби и с третата си „душа” – бе приет в Европейската народна партия (ЕНП) и придоби европейско лустро – снабди се с неколцина не некадърни експерти, дошли от Запад. Все пак не можеше да се манкира „дясно” само на мускули. Печелейки изборите през 2009 г. ГЕРБ бе ексцесивно тяло с популистка мускулатура и присадена дясна душа.

Всичко това обаче бе валидно до тази година. До тази година ГЕРБ продължаваше, все по-остатъчно, да се захранва с властови ресурс от отвратения от политическото „народ”, до тази година субституираше (подменяше, заемаше мястото на) десницата в Парламента и управлението и (благодарение на членството си в ЕНП) поддържаше някои европейски принципи във външната политика (неслучайно най-не”гербаджийският” министър на ГЕРБ бе Николай Младенов). Но какво е ГЕРБ в 42 НС? Ексцесът, който го създаде, е вече прегорял – след четири години власт ГЕРБ е безнадеждно „политическа партия” и колкото и „мъжкарски” да изглежда все още нейният лидер, солидният му врат е опасан вече с една неснемаема „бяла якичка”. Десницата, която той трябваше да субституира – но именно да субституира – я няма в Парламента и той няма там кого да подменя (защото ГЕРБ би могъл само да подменя десницата, не обаче и да бъде десница). Със своите нефункционални вече „души”, ГЕРБ днес е само тяло.

А е известно какво се случва с тяло, което вече не е одушевявано от душа.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияВ търсене на политическия опонент
Следваща статияЗа разликата между френската и немската словесност