Политическият феномен Централна Европа 1

В последно време и в общоевропейски и в нашенски контекст доста интензивно се заговори за „Централна Европа“ като за особен, еманципиращ се политико-културен свят в рамките на ЕС. За едни поведението на страните от тази Централна Европа в последно време е учудващо, обезпокояващо (и дори разочароващо). От предопределените „отличници“ сред новоприсъединените към Съюза държави Полша, Унгария, Чехия и Словакия се превърнаха в „опозиционерите“ на Брюксел и това предизвика въпроси и недоумения. За други (т.нар. „нови консерватори“ и евроскептици) Централна Европа се очертава като неочаквано появила се надежда за ревизиране на „провалилия се либерален консенсус“ за Евросъюза и за бъдещото му по-подчертано „национализиране“. И двете страни търсят по-дълбоките причини за това неочаквано „еманципиране“ на централно-европейските държави. За да го оценим правилно от днешна гледна точка обаче, нужно е да се задълбочим малко по-подробно в новата история на този регион.

История на възникването

Всъщност, като съвкупност от самостоятелни, национални държави регионът на Централна Европа се оформя едва в началото на ХХ век, след Първата световна война. Преди 1918-19 г. центърът (а и югоизтокът) на Европа принадлежи (почти поравно) на три големи империи – на Австро-Унгарската, на Руската и на бавно склерозиращата Османска империя. Така Унгария е само една от съставляващите голямото Хабсбургско владение, а средновековната кралска корона на Вацлав Чешки е третата измежду наследените от „всекатолическия“ (и величаещ се като император на старата „Свещена римска империя“) Хабсбургски монарх. След ликвидирането на Наполеоновия „ексцес“ през 1815 г. пък поне двукратно разделяната между Австро-Унгария, Прусия и Русия Полша, по волята на „Великите сили“, бива почти изцяло подарена на руския цар. Крайно-западните балкански народи (словенци, хървати) от края на XVIII век, в процеса на започналото след битката при Виена контранастъпление на западния християнски свят срещу Османска Турция, един по един също влизат в империята на Австро-Унгария, а източните (сърби, българи) са лелеян обект за „прибиране“ в империята на православния „Трети Рим“.

Преди Първата световна война следователно Централна Европа, като обособен регион на политико-културната карта на континента, не съществува. Тя се създава в резултат на двата големи исторически катаклизми, които я следват: разчленяването (и ликвидирането) на Австро-Унгария и болшевишката катастрофа на Руската империя, при това с неподценим външен натиск от Запада.

Трябва да кажем обаче, че макар и извършено на базата на (принципно) благородната като мотив програма на американския президент Удроу Уилсън (1913–1921 г.) за едно следвоенно „самоопределение на народите“, създаването на „Централна Европа“ по същество се оказва създаването на една Европа на най-големите жертви на ХХ век. Ние направо можем да заявим, че ХХ век е най-трагичният период от историята на поляците, чехите и словаците, на унгарците и прибалтийците. Всички те са направо „предопределени“ от разстановката на силите на континента за жертви първо на един бъдещ реваншизъм на победената през голямата Европейска война Германия, а след разгрома на Хитлер (още веднъж – само в рамките на едно десетилетие) те стават първите жертви на Сталин, доколкото са разположени на самия път на руското контранастъпление към Берлин.

Въпреки това изглежда, че „архитектите“ на Европа след Първата световна война – страните-победителки от т.нар. Съглашение (или Антантата) не са си давали ясна сметка за току-що казаното: тоест, че със създаването на новите „национални“ държави в една обособена между СССР и Германия „Централна Европа“, те създават по същество една Европа на (бъдещи) жертви. И това е така, защото по същество въпросните „архитекти“ (и най-вече Франция на Клемансо) се ръководят, при създаването на новата „конструкция“, не тъкмо от Уилсъновия принцип за „самоопределение на народите“, а от два доста по-различни принципа. Първият е този на „наказанието“ (на победения съюз на Централните сили – Германия  и Австро-Унгария), а вторият, старият (изработен още в края на XIX век от руския император Александър ІІІ и президентите на Франция след разгромната за нея Франко-Пруска от 1870 г.) принцип за „обграждане“ на Германия от един блок от държави, които да я „притискат“ в центъра на Европа, заплашвайки всяка евентуална германска настъпателна авантюра с отваряне на война „на два фронта“ (от запад и от изток).

Собствено в съгласие с този именно геополитически принцип поначало е създаден фундаментът на Съглашението (или Антантата) – стратегическият съюз между императорска Русия и Франция, гарантиращ на последната, че при нов неин сблъсък с Хохенцолерните руснаците ще им отворят „втори фронт“ от изток, а на Русия даващ гаранцията, че при опит на съюзната с Германия Австро-Унгария да инвазира на територията на оспорваните Балкани, Франция ще я подкрепи във войната ѝ с „Германска Европа“.

Този принцип на „обграждането“ на Германия наистина е дал успех на страните от Антантата (и преди всичко на Франция) в баталията на Първата европейска война. Да, този успех е дошъл след неимоверни усилия и всъщност може би и не би дошъл, ако рухването на Русия, извадена от войната от болшевишката революция, не бе се случило едва в момент, когато и германо-австрийските армии вече са на предела на силите си. Така или иначе след октомври 1917 г. старата, довоенна схема на Антантата – съюз между Франция и Русия срещу Германия и Австро-Унгария е блокирана. Русия изглежда излязла въобще от европейската история – тя е гнездо на грандиозен човекоубийствен (и цивилизационно-убийствен) експеримент и на нея в бъдеще не просто не може да се разчита като съставляваща в един „концерт на силите“, но се налага да се гледа като съвсем нова глобална заплаха. Някой следователно – правят сметка страните-победителки – трябва да я замени в старата парадигма на Съглашението.

И ето, ние трябва да припомним, че след Първата световна война поне една от нововъзникналите страни от Централна Европа е планирана колкото в съгласие с Уилсъновия принцип за „самоопределение на нациите“, толкова и в съгласие с традиционната геополитическа стратегия на Франция и Великобритания. Тази страна е следвоенната Полша. Нека съвременният любознателен читател да направи справка и да установи, че един от най-ревностните радетели за създаването на една „голяма“ Полша след войната е не друг, а френският президент Клемансо. С усилията на своята дипломация той поставя на картата на Европа не просто една национално-суверенна Полша, но и една Полша, която е почти империя. Защото в очертаните на мирните конференции след войната нейни граници влизат не просто земите на присъединеното някога към Руската империя „Варшавско херцогство“, но и: най-западните части на Белорусия, земите на удържаната от болшевишкото настъпление западна Украйна (с Галиция), населена с единоверни с поляците украинци католици и униати. Накрай, точно Франция благосклонно не се противопоставя на вероломното нападение на Полша над новоосвободената малко преди това Литва, от която Полша откъсва (с „плебисцит“) т.нар. „Вилнюска област“ (по-късно – пак чрез „плебисцит“, тази Вилнюска област, заедно с цяла Литва ѝ е отнета и присъединена към СССР по договора Молотов-Рибентроп през 1939–40 г.).

С две думи, най-важната съставляваща на новата Централна Европа – Полша – е много повече планирана като държава-приемник на довоенната геополитическа схема за „притисканата“ от две страни Германия, като „трета“, наред с атлантическата Западна и континенталната „германска“ Европа. Според вижданията на Франция (към които се присъединява и Великобритания), след катастрофата на Русия сега една нова сила – Полша, трябва да започне да изпълнява ролята на източната част от „обръча“, стягащ Германия в центъра на континента. Затова обаче тя трябва да бъде и „голяма“, и „мощна“.

Разбира се, че с конституирането на Полша преди всичко като основен противовес на Германия откъм изток, тя (Полша) се превръща тутакси в главния обект на едно ново реваншистко германско усилие, превръща се – при бъдещ успех на германското оръжие – в предопределената да бъде стъпкана, разрушена, ликвидирана от нея държава. Нещо повече, превръща се (бидейки, по изначалната идея на държавите-победителки вписана в парадигмата на „пръстена“, сдържащ Германия) в най-рисковия евентуален „детонатор“ на възможната нова общоевропейска война. Именно нападението над Полша ще задължи държавите-гаранти за нейната териториална цялост (Франция и Великобритания) да обявят война на Германия – да ѝ отворят фаталния за нея „втори фронт“.

Трябва да се признае, че и междувоенна Полша прави всичко по силите си, за да предизвиква и поддържа реваншистката омраза на Германия към себе си. Така в резултат на едно решение във Версайския договор съдбата на източна Прусия трябва да се реши чрез плебисцит от нейното население (в преобладаващата си част немско, но и значително полско). Референдумът в цялата област дава 60% в полза на принадлежността ѝ към Германия, но Полша си е извоювала още в Париж регионализиране на резултатите от плебисцита. Ето защо в Силезия, където полското население е по-многобройно, резултатите са в полза на поляците и те тутакси присъединяват тази особено богата на промишлени суровини област към новата си държава. Национализмът като (базисен) новоевропейски принцип за конституиране на държавите може и да е основателен, но, както се вижда, той има и своите негативни страни – може да бъде агресивен и империален и съвсем не е задължително да показва тези черти само у нации, жадуващи реванш за предходни загуби.

Най-лошото обаче в геополитическите визии за „Централна Европа“ (и по-специално за Полша), които имат строителите на „Версайския мир“, е, че към 1918 г. те са безнадеждно остарели и вече политически анахронични. Така традиционната парадигма на френско-британската политика – създаването на една обграждаща от изток Германия „геополитическа сила“ (в съюз със и под опеката на обграждащата я от запад френско-британска сила) a priori е изключила съветска Русия от геополитическите сметки. За Франция и Великобритания след Първата световна война Русия е напълно „излязла“ от театъра на европейската история. Тя вече не може да притиска войнствената Германия откъм Евразия, както пък откъм Атлантика ѝ противодействат Франция и Англия. Ето защо на нейно място трябва да се създаде (и да се пази) една „Централна Европа“ като именно противо-германски противовес. За политическите визии на след-Версайския Запад – нека го кажем – Централна Европа е не „централна“, а източна Европа, представляваща вече другата част от „пръстена“, стягащ най-агресивната от бившите Централни сили държава. Евентуалното отношение на съветска Русия към нея обаче сякаш въобще не се „калкулира“ в политическите сметки. Полша трябва да пази статуквото от Германия и да бъде пазена от Германия. Но нима съветска Русия ще приеме в бъдеще без съпротива изместването от позициите ѝ в Европа? Не се ли превръща за Русия „Централна Европа“ (и най-вече „голяма“ Полша) в субститут на Германия от предишната епоха? Старата геополитическа стратегия на Александър ІІІ – съюзи на Русия на запад „през една“ (държави) – няма ли да я тласне сега към съюз с Германия срещу Полша. И няма ли да се възползва Германия от уязвеността на Русия? Та „Централна Европа“ (Полша) е отнела земи и от двете някога съперничещи си държави.

Уви, едва през 1938 г. (и вече съвсем отчетливо през 1939 г.) Западна Европа осъзнава, че в „пръстен“ към момента се намира не Германия, а именно подкрепяната от нея Централна Европа. Не Германия – ако се реши отново да заяви агресивно апетити да разшири своето „жизнено пространство“ – може да получи „война на два фронта“, а именно Полша може да бъде нападната от две страни, ако в голямото европейско „геополитическо уравнение“ се прибави СССР. Както и става. През 1938 г. Сталин е убеден, че предстоящата война в Европа ще бъде „междуимпериалистическа“ и ще се води на запад. Убеден е, че Хитлер желае реванш срещу Франция и Великобритания и за да го получи, е силно мотивиран да гарантира ненамесата на Съветския съюз в тази „негова“ война. Ето защо той с охота приема договора с диктатора-колега. От своя страна, Хитлер не се лъже (за разлика от западните лидери) в съхранените империални инстинкти на вече комунистическа Русия. Ето защото той пък предлага на Сталин отначало заедно да разгромят „геополитическото недоразумение“ (както го определя още в „Моята борба“), наречено Полша. Всъщност именно безпрецедентният договор между двамата диктатори (известен като договора Молотов-Рибентроп), действал практически между 1938 и 1941 г., позволява на нацистка Германия да разкъса Версайския „пръстен“ около себе си, унищожавайки последователно (а не едновременно, което наистина би Ѝ било трудно) първо източната му, а сетне западната му половина. Оказва се, че вместо (само) с Германия, Европа е заплашена да влезе във война и с нея и с… Русия. Оказва се, че вместо да бъде пазен от изток от новата „Централна Европа“, Западът ще трябва да пази и нея, и себе си от немислимия до 1938 г. съюз на Германия със съветска Русия. Ето защо той е принуден да преглътне (макар и с ужасна неохота) последователното разрушаване на „версайското“ статукво на Изток, което Хитлер и Сталин извършват с цялата наглост, на която са способни (аншлуса на Австрия, Судетския коридор в Чехословакия, нападението на СССР над Финландия, анексирането на прибалтийските държави и най-накрая – разсипването на Полша, силно улеснено за Хитлер от окупацията на източната ѝ част от СССР). Западът започва войната с Хитлер късно – когато Централна Европа вече се е реализирала като „Европа на жертвите“ и от своя страна самият Запад е заплашен да стане жертва на нацисткия фюрер.

Далеч не само игнорирането на Съветския съюз обаче позволява на Хитлер и Сталин да прегазят Централна Европа. В самите съставляващи я страни е заложена дълбинна слабост след Първата световна война. Всички те, а и цялата им съвкупност, стоят „на глинени нозе“. И това е така, защото в много силна степен те са създадени като държави, с които – освен Уилсъновото „самоопределение на нациите“ – е изпълнен и един друг (далеч не благороден) мотив на победителките от войната – с тяхното създаване са наказани други държави (преди всичко Австрия, Унгария и Германия). А това прави всички централно-европейски страни вътрешно уязвими – потенциални политически жертви и на своите многобройни иноетнични (немски и др.) малцинства, „отмъстително“ оставени в техните граници.

Следва