Колко „исторически” е всеки компромис в България се разбира най-добре, когато споразумението по него влезе в сила и стане история.

От развоя на споровете за промени в Конституцията поне на първо четене се разбраха, според мен, няколко неща, които и без това се знаят:

– че идат избори;

– че натискът от Брюксел все още стряска, въпреки че ЕК си има друга болка на главата с огромната бежанска криза;

– че в съдебната система има устойчиви „политически лобита” и постоянни корпулентни брокери;

– че ДПС има подчертан интерес от запазване на статуквото и отново търгува съгласието си;

– че БСП изобщо не е наясно какво върши;

– че АБВ иска да седи на два стола едновременно;

– че Русия в момента е пренасочила вниманието си към Сирия и съответно „Атака“ не е мотивирана да гласува „против”;

Накратко: повече от ясно е, че промени в Конституцията ще има. Въпросът отново опира до няколко технически, но много важни детайла: до разпределението на политическите квоти в двете камари във Висшия съдебен съвет; до опитите на прокуратурата да запази надмощие в съдебната власт (това е „прокурорското менгеме”, ако преобърнем метафората на Георги Първанов); и най-вече до гарантирането всяка камара – на съдии и прокурори – сама да взима своите кадрови и дисциплинарни решения.

Това по техническата част на промените в Конституцията.

А сега няколко думи и по чисто политическата игра.

Мнозинство от 184 гласа на първо четене (и то преди избори!) е наистина необичайно и идва да подскаже нещо. То е или знак за затишие пред буря (след изборите), или за сериозна политическа анемия, която на всяка цена търси удържане на статуквото, особено на фона на сегашната криза в Европа.

И аргументите, общо-взето, клонят към втората хипотеза.

Отдавна не сме виждали политическите сили толкова лаконични и единни и то пред казус като промени в Конституцията, заради които винаги са бликали потоци парламентарна лава.

А сега – нищо.

Все едно, че парламентарно представените сили (с изключение на ДПС) са прекарали отпуската си в Южна Гърция, сиреч в областта Лакония, и там са били осенени от спартанската мъдрост да се подхожда към проблемите кратко, с „да” и „не”, а не с облаци от думи.

Българската парламентарна традиция обаче е друга. В нея най-добре вървят речите в „стил Такев”. Припомням: Михаил Такев (1864-1920) е известен политик от Демократическата партия, бил е вътрешен министър, прочут е с многочасовите си парламентарни речи и агитации из страната, по време на една от които по грешка, вместо него застрелват Алеко Константинов. Но това е друга история. В парламентарните анали Михаил Такев остава с това, че по всички въпроси е бил в състояние да изнесе една 4-часова реч. Тя започвала с хаоса, тоест начевала още преди сътворението на света, след което се стигало до Ноевия ковчег, минавало се през Аристотел и т.н. Никола Мушанов, виден политик от същата партия, твърдял, че може да отгатне колко ще говори Такев, само като чуе началото на речта му. При споменаването на „хаоса” намръщено отсичал – четири часа. Ако чуел думите: „Демостен е казал, че човекът е едно словесно животно…”, кисело прогнозирал: „три часа и половина”. И едва в случай, че речта на Такев започнела със споменаването на думата „акцизи” или „цигари” с ведър поглед се провиквал: „Браво бе, Такев”, с прогнозата –  „половин час”. Наричали последната реч „кратък Такев”.

Учудващо е, че този път и г-н Лютви Местан успя да се вмести в най-краткия формат на „Такевата реч”. А концептите му за хаоса и демокрацията бяха гарнирани с полузаплахи-полупредложения: да се разпусне този парламент и да се свика Велико народно събрание. И то защо – за да се види „цялата реформаторска мощ на ДПС”.

В крайна сметка в парламента се появи Бойко Борисов на път за Брюксел, а гласуването на първо четене на промените в Конституцията мина вяло и без изненада.

По-интересни са „речевите стратегии”, с които се обговаря цялото това политическо снишаване.

Ясна е позицията на ГЕРБ, Реформаторите, ПФ и разните му там (не)зависими депутати.

Ясна е и позицията на БСП – глуха опозиция, предвид на задаващото се в местния вот.

Ала се откроиха поредните обертонове в речта на г-н Местан, които, уж гневно-опозиционни, целяха най-вече да погалят ухото на Бойко Борисов.

А това е основата на всички политически трели на ДПС.

Някога (и то не толкова отдавна) сегашният премиер бе назоваван от ДПС само с трите си имена – Бойко Методиев Борисов. Каква е закачката, така и никой не разбра. Ходеше слух, че това е намек за предстояща процедура на разпит при следователя. Лютви Местан, пак от парламентарната трибуна, го наричаше „момчето от Банкя” и твърдеше, че „генералските му пагони били подарък от г-н Доган, но тези подаръци вече свършили” и т.н. И пак Местан охотно обсъждаше пред камерите „управленския профил” на Борисов, който е с „профила на пожарникар” (за разлика от този на „експерта Орешарски”).

Днес от това няма и помен.

Нещо повече, в интервю за „Панорама” Местан като изкусен политически тълмач разшифрова метафорите на „премиера на България”, най-вече тази за „телените мрежи отпред и ятагана отзад”. При това категорично, и то от името на европейските либерали, се опита „да разграничи Борисов от Орбан” (че кой ги свързва?).

И още, и още…

От парламентарната реч на г-н Местан (в стил „кратък Такев”) пък се открои друго послание – за „ДПС като реформаторска мощ”.

Поканата за танц с ГЕРБ (щом се прогонят „злите реформатори”) е очевидна.

И Лютви Местан, и медийните бухалки на Пеевски само търсят сгоден повод за да произнесат „името Борисово”, водени от уплаха „да не би някой да подвежда премиера…”.

„Кой?” –  също е ясно. В издания, близки до най-успелия млад и корпулентен българските политик, лидерите на реформаторите метафорично се представят не иначе, а като „скрибуцащи политически скакалци, гладни за власт”.

Освен с висотите на тази политическата метафоричност, всичко е съпроводено с такова челобитие и такива медийни метани пред Бойко Борисов, че неволно се сещам за една драма от времето на сталинизма, сполетяла двама изтъкнати съветски режисьори – Александър Зархи и Йосиф Хейфиц, които имали сходен проблем с преклонението си към Вожда при появата на своя филм „Член на правителството” (1939).

Историята е „притча во езицех” в съветското кино. Филмът бил гледан от Политбюро, одобрен лично от Йосиф Висарионович, и всичко като че ли било наред, докато бдителният секретар на Сталин – Поскрьобишев, подсказал, че никъде във филма не се споменава името на Вожда, което е „нередно”.

На режисьорите било предоставено да намерят начин как това да стане, без да изглежда съвсем очевадно (подлизурски), за да не развали заснетия филм.

Тежка задача. Зархи и Хейфиц мислили седмица, две… Все не успявали „спонтанно” и „естествено” да упоменат Вожда. Докато внезапно не ги осенил следния изход. Във филма председателката на колхоза търси решение на селските проблеми, пишейки писмо до „член на Правителството” (без да се казва кой). Допълнително била заснета следната сцена. Председателката пише писмо на газена лампа, въздиша тежко и в един миг буди дъщеря си, ученичка в горните класове.

Въпросът на майката е: „Катенка, с колко „с” се пише Висарионович?” (на руски –  с две „с”).

Питам се, както е тръгнало, дали след някой и друг ден Лютви Местан (срам не срам) няма да вземе и патетично да възкликне при удобен повод: „А с колко „с”, дами и господа, всъщност се пише Борисов?”

Политиката иска жертви.

Нищо, че тези политически лакърдии, на фона на бежанската криза в Европа, са пълни глупости.