Поредица russica на Деян Кюранов

Български отклик на ставащото и неставащото в Русия ще има тук на всеки две седмици през 2018 година.

Авторът е убеден, че не само тематиката на публичната власт – а изобщо повечето неща в живота – могат да ни станат по-интересни, ако ги видим (и) политологически.

Във всеки случай до идния 18 март това, което ще се пише и говори за Русия по цял свят, е традиционна тема на телевизионната политология: президентските избори. Тъй като ще ги спечели Путин, а Портал „Култура” не е телевизия, нямам намерение 10 седмици поред да предлагам и коментирам една или друга прогностична схема. От друга страна, да издигам кула от политологическа кост, от чиято висота изборите изобщо да не се виждат, също няма да е разумно. Ще предлагам политологически разсъждения, често ретроспективни и винаги „резоньорски” – само че в основния смисъл на raisonner: разбиране чрез разум. Целта е да разберем контекста на поредната предизвестена Путинова победа – както и на всички значими текущи събития.

По традиция – първо една равносметка на 2017 година, не дотам традиционна.

Политически стилове 2017: неръкуване vs. хулиганеене

По най-важната за България външнополитическа ос – Запад-Русия – през 2017 г. се пресрещнаха два стила. Стилът „неръкуване” идва от Запада, стилът „хулиганеене” – от Русия.

Неръкуване e непривична дума за непривично у нас бездействие – защото въпросният жест е просто неподаване на ръка. Демократичният Запад вече не иска да се ръкува с Путинова Русия, колчем я срещне по неизбежност. В този контекст стои парадоксално, че поведенската институция нерукопожатность е измислена именно в Русия. (Може би защото в общество, в което критериите за прилично и неприлично поведение винаги ги е определяла централната власт, гражданинът няма как да покаже собствената си преценка освен чрез подобни жестове.) В Русия „неръкуваем” е човек, който се тика в „доброто общество”, но там не му подават ръка. Това е цивилизован начин да му покажат вратата, която по разни причини не му хлопват пред носа. 

За Запада, след Крим-2014, Путин стана достоен за неръкуване. А с него и целият му режим. В това отношение изминалата 2017 година ще бъде паметна: демократичният свят започва да превръща неръкуването с путинистите от отделни жестове в свой общ морален стил. И това става въпреки шума в системата, генериран от президента Тръмп, който сам е железен кандидат за световно неръкуване.

Защото Тръмп – също парадоксално – е най-яркият представител на Запада, който прокарва руския стил – хулиганеенето. За разлика от спецификата на неръкуването, хулиганеенето е интуитивно ясно: прави го човек, който знае какво е цивилизованото поведение, но съзнателно се държи като хулиганин за „да кяри” нещо си. (Авторът се стреми да описва уличните феномени с адекватни  думички!)

Изминалата година дава много материал за илюстрация и (начало на) анализ. На пръв поглед, сигналите си противоречат.

Но когато става дума за не-принудени от глобалната сигурност отношения, неръкуването е недвусмислено.

Решението на Международния олимпийски комитет за статута на Русия на февруарската Олимпиада-2018 (взето през декември 2017 г.) е, че руските олимпийци ще бъдат допуснати, но не като граждани на Русия, а просто като спортисти; и колчем спечелят, ще издигат флага на олимпизма под звуците на олимпийския химн – а не днешния вариант на флага на имперска Русия под звуците на днешния вариант на химна на Съветския съюз. Защото МОК е разкрил руска държавна програма „допинг за нашите спортисти“, задействана още през 2012 година, с координатори руското Министерство на спорта и руската Федерална служба за безопасност. Освен това МОК забранява на Путиновия министър на руския спорт (както и на един негов заместник) да участва във всички бъдещи олимпиади и уточнява: независимо в какво качество. Руският директор на Олимпиадата в Сочи е изключен от оргкомитета на Зимната олимпиада-2022. Нито един служител на руското Министерство на спорта няма да бъде акредитиран на Олимпиадата-2018. Президентът на руския ОК е изключен от МОК. Акредитацията на руското антидопингово агентство, отнета през 2015 година, няма да бъде възстановена. Плюс – Русия да си плати: да възстанови на МОК похарченото за изследването на руските проби, плюс да внесе 15 милиона долара за глобална антидопингова система.

Посланието е остро: тези са неръкуваеми, а тъй като на една Олимпиада би се наложило да се ръкуваме с тях като с представители на страна с велики спортисти, превантивно им хлопваме вратата. А и тази официална Русия, превърнала спорта в политика, а политиката – в мамене на „врага”, е недопустима на една Олимпиада. Затова не ѝ щем ни знамето, ни химна.

„Ястребите” в Путиновия режим, надявайки се, че са отгатнали желанието на Началника, побързаха да издигнат лозунга: „Русия е унизена – бойкот на Олимпиадата!”. Сред руските олимпийци преобладаваха гласовете „за” участие. Тогава Путин обяви решението си: който иска, да участва. Това е сериозно отстъпление на режима в една символно много важна за Русия област: като не могат вече да черпят самочувствие от космоса, днешните руснаци го черпят от спорта. Малцината несервилни руски политолози обясниха това като разумен избор на по-малкото зло: в навечерието на изборите Путин не иска да лишава електората си от телевизионните удоволствия на Олимпиадата (в Русия днес е очевидно – ако режимът обяви бойкот, няма да има дори частни телевизионни транслации). От друга страна, уволненият като министър на спорта човек с име Мутко веднага е направен вицепремиер: Путин отстъпва пред твърдостта на МОК, но игнорира посланието за неръкуваемост. С което става още по-неръкуваем, примката е самозатягаща се.

Възможно е да се чуе глас: „Ама това е много шум за нищо, някаква си Олимпиада, при това руснаците пак ще бият!” Но тук говорим за жест, за неръкуване – не за шамар или за стрелба. За цивилизовано предупреждение. Защото нецивилизованото, хулиганското, е подходът на Русия. Два примера от м.г.:

12 април, Ню Йорк, ООН, заседание на Съвета за сигурност, Г-н Сафронков, заместник на Постоянния представител на Русия, извиква в посока на седящия там представител на Великобритания: „В мене гледай, не се извръщай, защо се извръщаш, бе?”[1] Руските социални мрежи са в патриотичен възторг. Непатриотичните руски коментари са, че това е опит за кариерно израстване: младият човек просто цèли модната хулиганееща тенденция. Очевидно успешно, след като президентът на Русия, с устата на своя прессекретар, казва, че в думите на този руски дипломат нямало нищо оскърбително.

18 юли, Чечня, Г-н Кадиров, „Глава на чеченската република” (в състава на Руската федерация; „глава” е официалното му звание), казва в интервю за американската телевизия НВО: „Нашата власт е силна, нашата държава е ядрена. Дори напълно да разрушат държавата ни, автоматично нашите ядрени ракети ще полетят. И ще преобърнем целия свят, ще го наместим на задна прашка.” [2] Оценката на Путин, отново през неговия прессекретар, е, че наистина имало „доста твърди разсъждения”, но ако сме ги били вземели в контекст, „там не било казано нищо изключително”.

Именно – това е вече правило, не изключение. А контекстът – ами, говори се пред „някакви американци”. Да обърнем внимание: не става дума доколко военните възможности позволяват на съвременна Русия да указва на Великобритания къде да гледа и да намества света по свое усмотрение (и това е отделна тама), а за новия начин на говорене на представителите на Русия, това хулиганеене urbi et orbi. След революцията болшевиките пращаха за посланици интелигенти и им шиеха фракове, за да подчертаят, че режимът им е цивилизован. Техните днешни наследници явно вече нямат нужда от тази лъжа – и с лична грубиянщина подкрепят политическата нецивилизованост на Путиновия режим. Иначе официална Русия и преди, и след Крим е за мир – като Съветския съюз преди и след Афганистан.

Къде сме ние? Както често става, в разкрачка. И както обикновено, изразена най-открито от г-н Борисов (нашия министър-председател). От миналогодишния лятно-есенен сезон Борисов говори, че щял да използва евросъюзното председателство на България за премахване на санкциите против Русия; същевременно ние сме в НАТО и Русия е заплаха за България. Припява му натовският генерал-майор Радев (нашият президент). Всичко е ясно и всичко е както винаги, очебодно – какъв ти анализ! На байганьовците всякога им се е искало „да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците”. За тази цел обаче първом трябва да се прегърнат русите и немците, че тогава и ние да се гушнем. Ами ако враждуват – както е било откак я има България?

Тогава колко му е – замижаваме и избираме. На два пъти избирахме немците и знаем как завърши това. След това избрахме русите и знаем как завърши и това. Разкрачките на държавните ни мъже през 2017 г. обаче наумяват, че може би не е завършило. Едни икономически санкции като отговор на военна агресия са само форма на неръкуване, но Бай Ганьо за такива тънкости не го е еня. В момента той се е снишил, по примера на г-н (др.) Живков, един доскорошен наш държавник само отпреди трийсетина години. Снишил се е едновременно пред Европа и Русия. И убеждава света: стига с това неръкуване, бе, алъш-веришът страда! Не че Путин го шантажира или го е купил – той, Бай Ганьо, от добро сърце… А че Путин хулиганее и против България (да си припомним македонстващите ученици на Кирил и Методий, Скопие, 24 май м.г.) – ами няма пък ние да му падаме до нивото на тоя Путин! Само ще се снишим. И ще прикрием реалното политическо снишаване с фанфаронски „геополитически” инициативи и европредседателства.

Така че българският политически стил през 2018 г., госпожи и господа, няма да бъде „Неръкуване или хулиганеене – изберете сами!”. Защото тодорживковският стил  „снишаваща се България” вече е избран от нашите избраници. Които доста от нас преизбраха – и по логиката на социологията има да пре-преизбират.

Релевантни социологически данни с кратък коментар:

Според държавния Всеруски център за изучаване на общественото мнение (ВЦИОМ) по обобщени данни за 2017 г. за 73% от руснаците ситуацията в страната е „като цяло много добра”. А според официално обявения за „чужд агент” Левада-център „рейтингът на Путин в в последния месец на 2017 г. си остава, както и преди, над 80%”. Тези данни стигат, за де стане ясно всекиму, че: (а) зад Путин стои мнозинството; (б) то надхвърля малцинството с много бройки. Така че е практически невъзможно тази ситуация да бъде преобърната от каквато и да било изборна кампания или дори от радикални ненадейни събития. За коментар – няколко думи от руския социолог Лев Левинсон: „Както е ставало дума неведнъж, [високият рейтинг на Путин] е създаден от самото общество и характеризира обществото – състоянието на обществото. Обществото продължава да има нужда от символично обединяване и символично потвърждаване на величието на своята държава на световната арена. В поддържането на това величие обществото вижда главното задължение и главната заслуга на президента Путин. Руснаците са готови на всякакъв вариант за потвърждаване на собствената им значимост в очите на другите държави: както казват, „да ни уважават – това е главното”. Когато чуждите лидери прегръщаха нашите и ги наричеха „приятелю”, това беше приятно. След Крим те се отвърнаха от нас.” Цитирам от статията на Левинсон със знаменателното заглавие С кого ли да минем на „ти”. 

––––––––––––

[1] В оригинал: «Посмотри на меня, глаза-то не отводи, что ты глаза отводишь?» Виж напр. https://www.vedomosti.ru/opinion/articles/2017/04/14/685616-ne-otvedi-glaz
[2] В оригинал: „У нас сильное государство и ядерная держава. Если даже наше государство полностью разрушат, автоматически наши ядерные ракеты полетят. И весь мир мы перевернем, раком поставим.” Виж напр. https://www.vedomosti.ru/opinion/quotes/2017/07/18/724207-chechenskie-idut
Читателят разбира, че се стремя максимално да запазя особеностите на граматиката. Що се отнася до лексиката, за незапознатите с уличния български, задна прашка e coitus a tergo. Тъй говорещият Рамзан Кадиров, няма как да е безотговорен човек – той е и член на Висшия съвет на партията на Путин Единна Русия, генерал-майор от Министерството на вътрешните работи на Русия, Герой на Руската федерация. Той е и учен човек – кандидат на икономическите науки, почетен професор на два университета и почетен академик. Виж, нашите държавни мъже изостават, нямаме си сред тях академици и професори – Борисов е всичко на всичко кандидат на науките и само няколоко пъти почетен доктор, а Доган – прост дфн!