Начало Идеи Актуално Политически стилове 2017: неръкуване vs. хулиганеене
Актуално

Политически стилове 2017: неръкуване vs. хулиганеене

3188

Поредица russica на Деян Кюранов

Български отклик на ставащото и неставащото в Русия ще има тук на всеки две седмици през 2018 година.

Авторът е убеден, че не само тематиката на публичната власт – а изобщо повечето неща в живота – могат да ни станат по-интересни, ако ги видим (и) политологически.

Във всеки случай до идния 18 март това, което ще се пише и говори за Русия по цял свят, е традиционна тема на телевизионната политология: президентските избори. Тъй като ще ги спечели Путин, а Портал „Култура” не е телевизия, нямам намерение 10 седмици поред да предлагам и коментирам една или друга прогностична схема. От друга страна, да издигам кула от политологическа кост, от чиято висота изборите изобщо да не се виждат, също няма да е разумно. Ще предлагам политологически разсъждения, често ретроспективни и винаги „резоньорски” – само че в основния смисъл на raisonner: разбиране чрез разум. Целта е да разберем контекста на поредната предизвестена Путинова победа – както и на всички значими текущи събития.

По традиция – първо една равносметка на 2017 година, не дотам традиционна.

Политически стилове 2017: неръкуване vs. хулиганеене

По най-важната за България външнополитическа ос – Запад-Русия – през 2017 г. се пресрещнаха два стила. Стилът „неръкуване” идва от Запада, стилът „хулиганеене” – от Русия.

Неръкуване e непривична дума за непривично у нас бездействие – защото въпросният жест е просто неподаване на ръка. Демократичният Запад вече не иска да се ръкува с Путинова Русия, колчем я срещне по неизбежност. В този контекст стои парадоксално, че поведенската институция нерукопожатность е измислена именно в Русия. (Може би защото в общество, в което критериите за прилично и неприлично поведение винаги ги е определяла централната власт, гражданинът няма как да покаже собствената си преценка освен чрез подобни жестове.) В Русия „неръкуваем” е човек, който се тика в „доброто общество”, но там не му подават ръка. Това е цивилизован начин да му покажат вратата, която по разни причини не му хлопват пред носа. 

За Запада, след Крим-2014, Путин стана достоен за неръкуване. А с него и целият му режим. В това отношение изминалата 2017 година ще бъде паметна: демократичният свят започва да превръща неръкуването с путинистите от отделни жестове в свой общ морален стил. И това става въпреки шума в системата, генериран от президента Тръмп, който сам е железен кандидат за световно неръкуване.

Защото Тръмп – също парадоксално – е най-яркият представител на Запада, който прокарва руския стил – хулиганеенето. За разлика от спецификата на неръкуването, хулиганеенето е интуитивно ясно: прави го човек, който знае какво е цивилизованото поведение, но съзнателно се държи като хулиганин за „да кяри” нещо си. (Авторът се стреми да описва уличните феномени с адекватни  думички!)

Изминалата година дава много материал за илюстрация и (начало на) анализ. На пръв поглед, сигналите си противоречат.

Британски външен министър отива в Москва. От пет години западен външен министър в Русия не е стъпвал. Сега целта е разговор за глобалните опасности – Северна Кория, Иран и Сирия. От тона на руските реакции е ясно, че режимът е много доволен от пробива в тази изолация, но се опасява, че човек като Борис Джонсън може много да вдигне политическата цена на това „отиване на крака“. Преди посещението Джонсън вече публично е сравнил Русия със Спарта от времето на Пелопонеската война („затворена, гадна, милитаристична и  антидемократична”), а Запада – с Атина („демократична, културна, отворена, цивилизована”); и е добавил, че надеждата, родена от разрушаването на Берлинската стена, „днес се усеща като пълна илюзия“, защото „от края на Студената война Русия не е била толкова враждебна на британските или западните интереси“. Путинова Русия, от една страна, отхвърля сравнението със Спарта (Русия никога не била милитаристична), но същевременно го приема, напомняйки, че именно Спарта побеждава в Пелопонеската война. При самото посещение – на пръв поглед подчертано взаимно приемане: ръкувания (при които ръкуващите се ритуално вече не се гледат), холивудски усмивки, говорене на „ти“. На втори поглед другарските отношения са двусмислени до обратност. Например Лавров казва, че Джонсън няма доказателства за руска намеса в Брекзит, а Джонсън „уточнява“, че нямало доказателства за успешна руска намеса. И т. н., и т. н. Ръкуването е за пред камерите.

Но когато става дума за не-принудени от глобалната сигурност отношения, неръкуването е недвусмислено.

Решението на Международния олимпийски комитет за статута на Русия на февруарската Олимпиада-2018 (взето през декември 2017 г.) е, че руските олимпийци ще бъдат допуснати, но не като граждани на Русия, а просто като спортисти; и колчем спечелят, ще издигат флага на олимпизма под звуците на олимпийския химн – а не днешния вариант на флага на имперска Русия под звуците на днешния вариант на химна на Съветския съюз. Защото МОК е разкрил руска държавна програма „допинг за нашите спортисти“, задействана още през 2012 година, с координатори руското Министерство на спорта и руската Федерална служба за безопасност. Освен това МОК забранява на Путиновия министър на руския спорт (както и на един негов заместник) да участва във всички бъдещи олимпиади и уточнява: независимо в какво качество. Руският директор на Олимпиадата в Сочи е изключен от оргкомитета на Зимната олимпиада-2022. Нито един служител на руското Министерство на спорта няма да бъде акредитиран на Олимпиадата-2018. Президентът на руския ОК е изключен от МОК. Акредитацията на руското антидопингово агентство, отнета през 2015 година, няма да бъде възстановена. Плюс – Русия да си плати: да възстанови на МОК похарченото за изследването на руските проби, плюс да внесе 15 милиона долара за глобална антидопингова система.

Посланието е остро: тези са неръкуваеми, а тъй като на една Олимпиада би се наложило да се ръкуваме с тях като с представители на страна с велики спортисти, превантивно им хлопваме вратата. А и тази официална Русия, превърнала спорта в политика, а политиката – в мамене на „врага”, е недопустима на една Олимпиада. Затова не ѝ щем ни знамето, ни химна.

„Ястребите” в Путиновия режим, надявайки се, че са отгатнали желанието на Началника, побързаха да издигнат лозунга: „Русия е унизена – бойкот на Олимпиадата!”. Сред руските олимпийци преобладаваха гласовете „за” участие. Тогава Путин обяви решението си: който иска, да участва. Това е сериозно отстъпление на режима в една символно много важна за Русия област: като не могат вече да черпят самочувствие от космоса, днешните руснаци го черпят от спорта. Малцината несервилни руски политолози обясниха това като разумен избор на по-малкото зло: в навечерието на изборите Путин не иска да лишава електората си от телевизионните удоволствия на Олимпиадата (в Русия днес е очевидно – ако режимът обяви бойкот, няма да има дори частни телевизионни транслации). От друга страна, уволненият като министър на спорта човек с име Мутко веднага е направен вицепремиер: Путин отстъпва пред твърдостта на МОК, но игнорира посланието за неръкуваемост. С което става още по-неръкуваем, примката е самозатягаща се.

Възможно е да се чуе глас: „Ама това е много шум за нищо, някаква си Олимпиада, при това руснаците пак ще бият!” Но тук говорим за жест, за неръкуване – не за шамар или за стрелба. За цивилизовано предупреждение. Защото нецивилизованото, хулиганското, е подходът на Русия. Два примера от м.г.:

12 април, Ню Йорк, ООН, заседание на Съвета за сигурност, Г-н Сафронков, заместник на Постоянния представител на Русия, извиква в посока на седящия там представител на Великобритания: „В мене гледай, не се извръщай, защо се извръщаш, бе?”[1] Руските социални мрежи са в патриотичен възторг. Непатриотичните руски коментари са, че това е опит за кариерно израстване: младият човек просто цèли модната хулиганееща тенденция. Очевидно успешно, след като президентът на Русия, с устата на своя прессекретар, казва, че в думите на този руски дипломат нямало нищо оскърбително.

18 юли, Чечня, Г-н Кадиров, „Глава на чеченската република” (в състава на Руската федерация; „глава” е официалното му звание), казва в интервю за американската телевизия НВО: „Нашата власт е силна, нашата държава е ядрена. Дори напълно да разрушат държавата ни, автоматично нашите ядрени ракети ще полетят. И ще преобърнем целия свят, ще го наместим на задна прашка.” [2] Оценката на Путин, отново през неговия прессекретар, е, че наистина имало „доста твърди разсъждения”, но ако сме ги били вземели в контекст, „там не било казано нищо изключително”.

Именно – това е вече правило, не изключение. А контекстът – ами, говори се пред „някакви американци”. Да обърнем внимание: не става дума доколко военните възможности позволяват на съвременна Русия да указва на Великобритания къде да гледа и да намества света по свое усмотрение (и това е отделна тама), а за новия начин на говорене на представителите на Русия, това хулиганеене urbi et orbi. След революцията болшевиките пращаха за посланици интелигенти и им шиеха фракове, за да подчертаят, че режимът им е цивилизован. Техните днешни наследници явно вече нямат нужда от тази лъжа – и с лична грубиянщина подкрепят политическата нецивилизованост на Путиновия режим. Иначе официална Русия и преди, и след Крим е за мир – като Съветския съюз преди и след Афганистан.

Къде сме ние? Както често става, в разкрачка. И както обикновено, изразена най-открито от г-н Борисов (нашия министър-председател). От миналогодишния лятно-есенен сезон Борисов говори, че щял да използва евросъюзното председателство на България за премахване на санкциите против Русия; същевременно ние сме в НАТО и Русия е заплаха за България. Припява му натовският генерал-майор Радев (нашият президент). Всичко е ясно и всичко е както винаги, очебодно – какъв ти анализ! На байганьовците всякога им се е искало „да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците”. За тази цел обаче първом трябва да се прегърнат русите и немците, че тогава и ние да се гушнем. Ами ако враждуват – както е било откак я има България?

Тогава колко му е – замижаваме и избираме. На два пъти избирахме немците и знаем как завърши това. След това избрахме русите и знаем как завърши и това. Разкрачките на държавните ни мъже през 2017 г. обаче наумяват, че може би не е завършило. Едни икономически санкции като отговор на военна агресия са само форма на неръкуване, но Бай Ганьо за такива тънкости не го е еня. В момента той се е снишил, по примера на г-н (др.) Живков, един доскорошен наш държавник само отпреди трийсетина години. Снишил се е едновременно пред Европа и Русия. И убеждава света: стига с това неръкуване, бе, алъш-веришът страда! Не че Путин го шантажира или го е купил – той, Бай Ганьо, от добро сърце… А че Путин хулиганее и против България (да си припомним македонстващите ученици на Кирил и Методий, Скопие, 24 май м.г.) – ами няма пък ние да му падаме до нивото на тоя Путин! Само ще се снишим. И ще прикрием реалното политическо снишаване с фанфаронски „геополитически” инициативи и европредседателства.

Така че българският политически стил през 2018 г., госпожи и господа, няма да бъде „Неръкуване или хулиганеене – изберете сами!”. Защото тодорживковският стил  „снишаваща се България” вече е избран от нашите избраници. Които доста от нас преизбраха – и по логиката на социологията има да пре-преизбират.

Релевантни социологически данни с кратък коментар:

Според държавния Всеруски център за изучаване на общественото мнение (ВЦИОМ) по обобщени данни за 2017 г. за 73% от руснаците ситуацията в страната е „като цяло много добра”. А според официално обявения за „чужд агент” Левада-център „рейтингът на Путин в в последния месец на 2017 г. си остава, както и преди, над 80%”. Тези данни стигат, за де стане ясно всекиму, че: (а) зад Путин стои мнозинството; (б) то надхвърля малцинството с много бройки. Така че е практически невъзможно тази ситуация да бъде преобърната от каквато и да било изборна кампания или дори от радикални ненадейни събития. За коментар – няколко думи от руския социолог Лев Левинсон: „Както е ставало дума неведнъж, [високият рейтинг на Путин] е създаден от самото общество и характеризира обществото – състоянието на обществото. Обществото продължава да има нужда от символично обединяване и символично потвърждаване на величието на своята държава на световната арена. В поддържането на това величие обществото вижда главното задължение и главната заслуга на президента Путин. Руснаците са готови на всякакъв вариант за потвърждаване на собствената им значимост в очите на другите държави: както казват, „да ни уважават – това е главното”. Когато чуждите лидери прегръщаха нашите и ги наричеха „приятелю”, това беше приятно. След Крим те се отвърнаха от нас.” Цитирам от статията на Левинсон със знаменателното заглавие С кого ли да минем на „ти”

––––––––––––

[1] В оригинал: «Посмотри на меня, глаза-то не отводи, что ты глаза отводишь?» Виж напр. https://www.vedomosti.ru/opinion/articles/2017/04/14/685616-ne-otvedi-glaz
[2] В оригинал: „У нас сильное государство и ядерная держава. Если даже наше государство полностью разрушат, автоматически наши ядерные ракеты полетят. И весь мир мы перевернем, раком поставим.” Виж напр. https://www.vedomosti.ru/opinion/quotes/2017/07/18/724207-chechenskie-idut
Читателят разбира, че се стремя максимално да запазя особеностите на граматиката. Що се отнася до лексиката, за незапознатите с уличния български, задна прашка e coitus a tergo. Тъй говорещият Рамзан Кадиров, няма как да е безотговорен човек – той е и член на Висшия съвет на партията на Путин Единна Русия, генерал-майор от Министерството на вътрешните работи на Русия, Герой на Руската федерация. Той е и учен човек – кандидат на икономическите науки, почетен професор на два университета и почетен академик. Виж, нашите държавни мъже изостават, нямаме си сред тях академици и професори – Борисов е всичко на всичко кандидат на науките и само няколоко пъти почетен доктор, а Доган – прост дфн!

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил е Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Съосновател на неформалното сдружение „Екогласност“ и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display