Начало Идеи Политическото шоу
Идеи

Политическото шоу

3688

Неизбежна става аналогията между поредицата от парламентарни избори и шоу програмите, които имат своите периодични издания – сезонни сериали и реалити формати. Политиката често е сравнявана със сценична или екранна изява, но в нашия случай от последните две години се получи… като две капки вода.

Така наречените народни представители наистина конкурират участниците в Капките, Survivor, Игри на волята, Гласът на България, Hell’s Kitchen, Ергенът или в най-добрия случай – героите от политическите гротески с по няколко сезона. Родните политици не вършат друго – те ни забавляват.

Забавляват ни срещу заплащане, а ние сме склонни да си плащаме, защото за какво друго да си даде парите човек – нали изкараното с усилен труд трябва да се превърне в забавление, иначе усилието е безсмислено. А няма нищо по-забавно от разиграването на сюжети, в които се оглеждат нашите размисли и страсти.

И като казахме страсти, последната изборна серия се случи тъкмо преди Страстната седмица. Шоуто в парламента стартира на Велика сряда, на Разпети петък интригата с преговорите тръгна да се заплита, около Великден действието продължи зад кадър, за да се разгърне отново пред очите ни след това.

Съвпадението с големия религиозен празник произвежда разнопосочни ефекти. От една страна, сякаш нарочно продуцентът/президентът е планирал така, за да е още по-интересно, но от друга – на фона на същинските въпроси за живота, смъртта и безсмъртието дребнавата политическа игра олеква съвсем.

Да, тя започва с основание да изглежда като нещо по същество незначително, което може да ни занимава само с развлекателния си характер. Разбира се, доброто развлечение включва тежка запалянковщина – вдигане на кръвно, екзалтация или дълбоко разочарование, псувни или спонтанни изблици на радост.

Необходимите условия са на лице – имаме сблъсъци на отбори, като състезанията помежду им са изпълнени с най-различни перипетии, имаме предателства, унижения, криминални и еротични линии, морални колизии, талантливи или бездарни имитации на геройство, имаме изненадващи обрати.

Скандалите продават – това го знае всеки производител на съдържание, което се предлага на пазара. Търси се разправията, в която потребителите да задоволят от дистанция собствената си кръвожадност, която по разбираеми причини трудно намира отдушник в личната им ежедневна рутина. В нея се налага да е по-кротко.

И понеже начало на последното шоу даде един як скандал, все още изглежда валидна прогнозата, че потенциалът му за висок тираж е солиден. Защото дори да се отчита известно разсейване на зрителското внимание, скандалният капацитет не е изчерпан и с умело дърпане на конците пак може да избухне.

Но сигурно е време да се помисли и за по-нататък. Не би трябвало да се чака интересът да изтлее и чак тогава да се пишат новите сценарии. Избирателната активност е показателна за движението на рейтинга – неговата низходяща посока явява нуждата от освежаване. Може би смяна на част от персонажите, нова драма.

Важно е да се прецени как да бъдат употребени предстоящите местни избори – колко от настоящата енергия да прелее в тях като продължение. Ако е много, няма ли вече да е скучно, няма ли да се пропилее възможността за неочаквани атрактивни ходове и действително масово възраждане на вълнението?

Ето че в разговора се появи възраждане… И може би това е моментът, в който иронията трябва да мине на заден план и да се каже, че докато забавата си върви, се случват и недотам забавни работи. Защото ако за едни развлечението срещу заплащане е достатъчен мотив за участие, други имат по-различна амбиция.

Привлечени като епизодични персонажи, депутатите от „Възраждане“ започват да изпълняват все по-големи роли и да напускат отредените им по пиеса очертания. Те не просто се превръщат в централни фигури, а направо сменят жанра – от играчка става плачка, а комедиантите наоколо гледат с озадачени лица.

Част от публиката също е озадачена и дори разгневена. Тя настоява развлечението да си остане развлечение – почтени и непочтени да се карат, да менят местата си, да пропадат и да изплуват в рамките на художествената драматургия, а иначе животът с важните му теми да си тече и всеки да се оправя, както сам реши.

Но заявката на „Възраждане“ е друга и тя засяга точно живота, който някои смятат за гарантиран, уповавайки се на възгледи като този за края на историята – либералната демокрация е установена веднъж завинаги, в нейния контекст могат да възникват събития, но не и генерални промени на курса. Тоест – няма страшно.

Само че страшно има и скорошните примери по-далече или съвсем близо до нас са достатъчно красноречиви. Красноречива е и нарастващата подкрепа за партия, уж участник в шоуто, която не желае то да продължи, а само го ползва като жалка картинка, с която онагледява колко е зле положението.

Оказва се, че тази демонстрация намира все по-широк отклик у хората, защото мнозина не се ползват от лукса да се развличат с политиката, докато всъщност самостоятелно управляват собствените си дела. Те търсят представителство, което ще закрие шоуто и ще коригира живота, за да върне загубеното му достойнство.

Да им се обяснява, че този, който обещава подобни корекции, е фашизоидна/комунистическа карикатура е нецелесъобразно, при положение че, както се разбра, останалите партии не предлагат качество, по-високо от това в Ергенът. В този ред на мисли – техният принос за издигането на „Възраждане“ е безспорен.

Споменахме, че особено покрай Великден политическото занимание започва да изглежда несъстоятелно, защото остава встрани от големите вечни въпроси. Но ако се примирим с неговата декоративна форма и сметнем, че животът ни и без друго се случва извън нея, то нека не се учудваме на някои последствия.

Липсата на сериозност в политиката, превръщането ѝ в шоу отваря вратата за опасни внушения, които запълват изпразненото от смисъл пространство. Заслепението, с което участниците в постановката играят ролите си в очакване на хонорарите, им пречи да виждат какво реално се случва. А то е много тревожно.

Стоян Радев завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа по режисура за драматичен театър на проф. Красимир Спасов през 1998 г. Сред по-известните му спектакли са „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, „Караконджул“ по Николай Хайтов, „Опит за летене“ от Йордан Радичков, „Ничия земя“ по филма на Данис Танович (Народен театър „Иван Вазов“), „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби (МГТ „Зад канала“), „Куклен дом“ от Хенрик Ибсен, „Жена без значение“ от Оскар Уайлд (Театър „Българска армия“), „Палачи“ от Мартин Макдона, „Развратникът“ от Ерик-Еманюел Шмит (Театър „София“), „Братя Карамазови“ по Достоевски (ДТ Пловдив), „Соларис“ по Станислав Лем (ТР „Сфумато“) и др. Има награда „Аскеер“ за най-добър режисьор, както и многобройни номинации за „Икар“ и „Аскеер“ в същата категория. Заснел е няколко документални филма и шест серии от тв сериала „Четвърта власт“, отличен с наградата за най-добър сериал от Българската филмова академия и от Асоциацията на европейските обществени телевизии CIRCOM.

Свързани статии