Начало Идеи Дебати Политическото явление Пригожин
Дебати

Политическото явление Пригожин

8899

Ако заявката на Пригожин за властта премине в действия, той би станал създател на нов тип руски бунт: бандитски бунт против бандитски режим. Целта е ясна: нова бандитска диктатура; неясно е само чия банда ще излезе по-силна.

От началото на войната против Украйна практически постоянно се появяват разсъждения кога обкръжението на Путин ще го свали. Путин обаче постоянно не го свалят. Вероятно затова, когато дойде първият действителен сигнал за сваляне, той не бе чут.

Проблеми с езика и превода

Този сигнал беше даден в интервюто на Евгений Пригожин от 24 май т.г.[1] Преди да го погледнем съдържателно, една дума за формата му: тя е безпрецедентна за Русия. Няма в руската история случай, когато претендент за престола на главен началник на страната (цар, вожд, диктатор) предварително и публично да обяви такава претенция.

Не е познат и от общата история военен началник с амбицията да стане политически фактор, който да отправя посланията си, нарочно и последователно, чрез публични псувни, вулгаризми и дебелащини. Това е и една от причините да не бъде чут сигналът му, особено на Запад: сериозните претенденти не говорят така. Но в случая е действително уместно да приложим формулата „посланикът е посланието” (огрубявайки Маклуън) или дори че „формата е съдържанието” (огрубявайки Хегел). Формата е вулгарна – и тя задава съдържанието: неуважение. Пригожин „си позволява” – позволява си „да държи език” на самодържеца Путин – в страна, в която е общоприето, че преди да правиш каквото и да било, трябва да получиш именно от Путин позволението да живееш!

Достатъчно е да махнем псувните – и заявката за властта изчезва. Това е очебодно, например в материала на Ройтерс, съобщаващ за въпросното интервю, за жалост, ретранслиран и у нас през БТА: вулгарният руски е преведен на общоприет английски, предаден на безличен български. В резултат съдържанието е така изкривено, че се стига до неволна, предполагам, дезинформация: лозунгът на Пригожин „Шойгу на сапун!”[2] се превръща в „Шойгу на съд”, сякаш Пригожин, познат с бандитското си „правосъдие”, изведнъж е повярвал във върховенството на закона и справедливия съдебен процес! Докато в същото интервю той се хвали:

Безусловно, всяко тежко престъпление (…) – убийство, изнасилване, отвличане и т.н. – е нещо много лошо. И по военновременните закони – при нас [във „Вагнер”[3]] нямаме дезертьорство, нямаме изнасилвания, нямаме мародерство – никакво. Защо? Защото има определен военен кодекс. И този военен кодекс (…) – ние не разстрелваме никого. Никого не кастрираме за изнасилване… на мирни жители. Но – [на виновните] ние им обръщаме внимание (всички подчертавания тук и надолу са мои – Д.К.). И като им обърнеш внимание – те изведнъж – Ах! – и умрат от инфаркт. Умре си! Просто съвпадение. Затова например [по един случай на изнасилване на ученички от демобилизиран „Вагнеровец] – тоя първоначално щеше да принесе в жертва гениталиите си, после да поживее една седмичка, а после, така да се каже, щеше да мине към следващите степени на народния съд. (51:05)[4]

Ето концепцията за „съдопроизводство-по-Пригожин”, но да „обърнем внимание” и ние на три момента в тази реч, които ще разгледаме по-долу: манипулативност, „народност” и садизъм.

Манипулации

Манипулативността е основна структурообразуваща в словесната атака на Пригожин против Путин. Той изрежда вините на режима, но се спира тъкмо преди да каже кой е виновен за тези вини: разчита на слушателя да довърши изречението. И че едно продължение от типа: „Путин, ти се доказа като некадърен, аз се доказах като кадърен – стани да седна аз!” – е мислимо, но само ако е изречено от висотата на водещия танк в бригада, обкръжила Кремъл. Затова на този етап казва (следващото не е цитат, а същината на думите му): „От 1992 г. страната се управлява лошо, от 2012 г. – много лошо, а от началото на войната и страната, и войната се управляват престъпно лошо. В Бахмут аз доказах, че мога да управлявам войната добре – а тук казвам как трябва да се оправи и страната. Наред с това казвам, че съм послушен Путинов слуга”.

Пригожин не се страхува от противоречието, напротив, той го изтъква: иска на всички да стане ясно, че тази декларация за послушен слугинаж е нагло лицемерие. Знае, че може да си го позволи: това е Русия, достойнството не се цени, цени се единствено успехът; и ако някой се похвали, че е постигнал успех без неморални средства – значи е слабак и/или глупак. В „борбата с живота” изобщо такъв етикет ще лепнат почти на всеки „моралист”; в битките за власт – на всеки, без изключение. (Затова и в руските битки за власт „моралисти” по начало не участват.)

Истини

Какво отличава въпросното интервю от кое да е изхвърляне в социалните мрежи (нали там всички говорят всичко и никой не обръща внимание на нищо)?

Отличава го сериозността. Защото съдържа:

– повик за бунт,
– изведен чрез логика
– от всеизвестна, но непризната до този момент истина.

Пригожин стилизира интервюто си като послание на боец от първата линия, който не лъже, защото знае, че всяка дума може да бъде последната в живота му. Затова – само истината, истината, както я знаят и споделят „синовете на народа”, превърнати от войната в окопни плъхове.

Той, разбира се, и лъже наред с истината – това е Пригожин. Главната лъжа споменахме – че „не си казва” за властта. Обаче той говори уж безадресно, но реално на Путин, и Путин ще чуе: диктаторите затова се държат отгоре, защото могат да прозрат и много по-завоалирани атаки. Пригожин дебелашки ръси ругатни, а руският народ разбира от ругатни, както не разбира от аргументи. В резултат имаме една прекрасно изработена шантажна манипулация. И благодарение тъкмо на кръчмарския речник, несъобразяващ се с нищо и никого, нехаещ за достойнството на говорещ и слушащ, речник непремерен, с една дума – „несериозен”, Пригожин отправя извънредно сериозно съобщение. В днешна Русия такъв речник има огромен мобилизационен потенциал.

Защото именно с този речник през устата на Пригожин глаголи истината. И лъжите са налице, казахме – но са значително по-малко и са повторение на официалните руски лъжи. А истините вън от Русия се знаят, в Русия много хора също ги знаят – но не ги казват, понякога дори на себе си. Затова тежат политически много повече от лъжите.

Ще изредя главните истини от интервюто. Обобщенията – в болд без кавички – са мои. Най-важните политически оценки на Пригожин вече бяха широко тиражирани; тук подкрепям с цитати онези, които останаха на периферията: именно те косвено разкриват самия Пригожин и ориентират какво може да се очаква от него.

– Русия е виновна за изострянето на отношенията си с Украйна още от разпадането на СССР:

През 1992 година, „когато Украйна стана отделна държава, вместо да продължаваме нашата свързаност, ние не обръщахме много внимание на това как е настроена нашата комуникация. Заради това там влязоха американците, европейците, появи се Юшченко… и цял ред гризачи, лапачи… и грубо казано, лайнари (…) поради което през 2014 г. стана военен преврат[5]. Аз вече много пъти съм казвал, че военният преврат стана, защото [там] седеше – аз така се отнасям към него – пълният дегенерат Янукович, който само си мислеше как да изкара парса”, вследствие от което „започнаха вътрешноелитни разцепления, които доведоха до поевропейчване и негативно отношение към Русия”. (04:45)

– Русия е виновна за войната против Украйна (не за някаква си измислена спецоперация) и тази война е агресивна, не превантивна.
Русия е виновна пред народа си, че в резултат от агресията вместо мирен съсед си сътвори тежко въоръжен враг с военен опит, решителност и световна подкрепа.
Русия е виновна пред народа си, че за 8 години след Крим: не направи Донбас привлекателно място, а го разграби чрез своите „куратори”-мафиоти:

След това, знаем го всички – майданът, после – гонения на руснаците, руснаците отидоха локално, в Донбас, откърти се Крим [тук, разбира се, Пригожин открито си криви душата], и след това ние 8 години стояхме и си бъркахме в носа. Вместо да направим от Донбас земен рай, витрина, и да казваме на всички – на Армения, Грузия, Азербайджан: връщайте се при нас, вижте какво е страхотно, просто ние сме най-готините, да правим свободна икономическа зона, да копаем въглища, да ги продаваме – а въглищата влязоха в схема, такива далавери имаше там… а после туриха там Курченко[6], който просто окраде всичко, каквото можа… и ясно, че имаше определено количество хора – и с пагони, и без пагони, и от администрацията на президента [Путин] получаваха дела си от тоя Курченко – ама Донбас беше разкраден, простите бачкери в задник бяха наврени! Сигурно един от малцината, на когото му пукаше за хората, беше Захарченко[7]. Де се дяна Захарченко? – просто взеха и го ликвидираха. Кой, украинска диверсионна група или някой от своите? Големи въпроси, и сигурно някой ще трябва да отговаря за това. (06:08)

– Русия подготви войната, но не се подготви за войната – затова не осъществи плановете си и понесе тежки загуби.
– Руското военно министерство е некадърно и издига некадърници.
– Руският елит оставя границата на произвола на украинските диверсанти, защото елитът не се интересува от съдбата на народа.

Да, в Белгородската област безогледно влизат диверсионно-разузнаветелни групи (ДРГ) и да, абсолютно – нашата отбрана в никакво отношение не е готова да им противодейства. В нито една нормална цивилизована държава една ДРГ не може и граничната лентичка да пресече – щом държавата има конфликт със съседите, невъзможно е да се пресичат границите. (…) Спокойно си проникват ДРГ и вървят изобщо безнаказано, и качват видеа – с танкове, с БМП-та и БТР-и – къде е гаранцията, че утре няма да дойдат при нас в Москва?! Да тръгнат по Рубльовка[8] – тогава поне някой ще се сепне. А засега, както го разбирам аз – всички сосно са срали на жителите на Белгородска област!” (13:35)

– Руският елит не дава отрочетата си за войната, но безогледно жертва децата на народа.

Тази стъпка [на сина на Песков, който отишъл доброволно да се бие във  „Вагнер”] предизвика презрение сред родителите на тая златна младеж. Те – с ужас! – „Ти какво плямпаш за Децата? Не докосвай Децата!” Психоза имат [тия]! (…) Абе подляри такива, как не ви е срам? Да гепите отрочетата за топките ли (…) за плитките ли – да ги гепите и да ги сложите на място! (…) А сега какво става? Шойгу – зет му друса бузите, имам пред вид седалищните, а щерка му открива кронщатски фортове! Ти твои пари ли си харчила за тия фортове? Похарчи ги, ебах го, за боеприпаси!” (16:50)

Да си дадем сметка, че в горецитираното само по вулгаризмите и неспоменаването на Путин можем да отличим Пригожин от Навални.

Революционната заплаха

Но Пригожин отправя и една неизказана пряко заплаха, каквато Навални не е в положение да отправи: че както е тръгнал, Путин го очаква народен бунт. Заплахата е от позицията на „народната правда” съчетана с „народната сила”: идеята е, че говори онеправданият, но въоръжен народ от окопите.

Изходният пункт е разпалване на народната омраза към „върховете”. За целта на публиката втори път трябва да ѝ бъде напомнено за децата на елита – за да може трамплинът на „вековната злоба на роба” да изстреля емоцията на бунта:

Нали не само елитът има деца. И когато тези елитни деца се мажат с кремове – и го показват [в интернет], а децата на обикновените хора  пристигат в цинк[ови ковчези], разкъсани на парчета – и майката плаче над сина си… или – изпратиха ми това видео, бащата седи до ковчега на сина си и казва: „Владимир Владимирович, аз разбирам дето давате медали на генералите, но на моя син защо не дадохте?” Аз ще обясня защо не са му дали: така е наредена системата. Седи някакъв шут, който трябва да подпише, в администрацията на президента. Но му се иска да го молят. Или аз трябва да го моля, или пък тоя мужик, осемдесетгодишният дядо със загиналия син – той да го моли. И той [шутът от администрацията на президента] не е готов да си изпълнява задълженията само защото е длъжен да ги изпълнява. И затова синът на тоя дядо е разкъсан на парчета месо със земя омесени – а това гадинче [зетят на Шойгу] си врътка дупето по арабските емирати!” (19:30)

Целта на Пригожин е да вкара в публичния дискурс най-забранената в една диктатура дума: революция. Но го прави с минимален натиск, едва ли не нежно, в две стъпчици. Първоначално предупреждава – така, изобщо, – че отговорите му щели да бъдат „леко обтекаеми”, защото „ако кажем всичко право в òчи”, това ще бъде „настройване към революция – а това не ни трябва, ние трябва меко да променяме нашето бюрократично тресавище… нашата бюрократична онкология”[9]. (04:08)

Излиза, че ако си кажем цялата, „необтекаема”, ръбата истина – ще сме длъжни, ако сме морални хора, да вървим към революция!

Думичката е казана, но манипулативно, по схемата „казвам я, за да не я кажа”, сякаш въвежда тази опасна дама в обществото само за да обяви: „Тази не е с мен!”. Ама и то, да си го кажем, не е общество като общество, а смъртноболно от „бюрократичен” рак! Хубаво, ние сме за меко лечение, химия… Но нали всички знаят, че има и алтернатива – радикалната, хирургичната? Тя е въведена при втората стъпка – вече безапелационно:

Това раздвоение [елит-народ] може да завърши като през 1917 годинас революция – като първо ще се вдигнат войниците, а след това ще се вдигнат и близките им. И е празна работа дето мислят, че са стотици – сега са десетки хиляди роднините на убитите. Сигурно ще станат стотици хиляди. От това не можем да избягаме. И всичко ще свърше с това, че миг – и ще стане Вартоломеева нощ.

Аз ще действам по закона – аз изобщо съм законопослушен човек. Ще моля, ще пиша, ще плащам. А хората – те към това ще се отнесат другояче. Ще грабнат вилите и ще ги вдигнат [Децата на елита] на тия вили. Така ще свърши сладкият живот на Децата!” (20:44)

В цялото интервю на реприз се появяват народни мотиви – като горния. Целеното общо внушение трябва да бъде: „Аз, Пригожин, съм от-народа-за-народа, а за другите, знае се кои – ще дойде Видовден!” Видяхме вече „народната справедливост”, царяща във „Вагнер”, въплъщение на „правото на силата”, когато хората стават безстрашни, защото са много срещу един. В Америка тази традиция вече отмря, викаха ѝ lynching; но в Русия тя живее и здравее, и кандидат-диктаторът Пригожин е институционализирал във войската си (виж по-горе) този изконен народен обичай – викат му самосуд. Ще отбележа този мотив с №1 и ще продължа изброяването.

Народен мотив №2: Справедливост – „Огън по щабовете!“

Пригожин разяснява: трябва на елита да му бъде отмъстено, но не от завист и омраза – а защото е нарушено свещеното за руския народ чувство за справедливост:

Аз препоръчвам на елита: съберете, вашта мама, отрочетата си, пратете ги на войната, и когато тръгнете на погребение, като започнете да ги погребвате – тогава хората ще кажат: „Сега всичко е справедливо”. Ето това е важен момент!” (Пак там)

Обществото винаги изисква справедливост. Каквото и да правиш. И когато виждат глобална несправедливост, те, естествено, реагират. И възникват революционни състояния. Когато има война, справедливостта е особено търсена. И затова всички трябва справедливо да си получат своето. (1:04:55)

Мисля, че [за хората от Министерството на отбраната, виновни за нападенията в Белгородска област] трябва да се измисли, във форма на поощрение, някакъв медал, дето да им го набиват в гъза – вместо да им окачат на гърдите. (…) Тогава ще бъде справедливо. (1:05:50)

След като отказва да говори пряко против Путин, Пригожин се хваща за неговите „назначенци” – началници на войната: те са некадърници, които искат да повлекат в безхаберието и кадърните бойци от Пригожиновата армия „Вагнер”.

Путиновият министър на отбраната Шойгу бил направил така, че в руската армия за „крайъгълен камък” било поставено „чинопочитанието и лизачеството”. Обаче с такова ръководство в тая война „някак си нищо не ни се получава”. Как се оправят такива неща? Ето как:

… принципиално казано – Йосиф Висарионович [Сталин, Пригожин говори на аудитория, за която по-приятелското именуване е по-близко] щеше да си направи изводите, да разстреля 200 души, може би и да обеси някого за собствено удоволствие, за естетическа наслада, така да се каже… обаче при нас засега не са направени никакви изводи. (09:04.)

Шойгу и Ко. правят интриги и не дават на „Вагнер” снаряди. Защо ли?

Заради страха, че когато се разраства една военна структура [т.е. „Вагнер”], тя може да започне да диктува условия. И да дойде, качена на танкове – условно, нали сме хора законопуслушни, – но независимо от това – условно да дойде в Москва. Във военно време винаги трябва да се съобразяваш с личностите – с хората, които имат собствено мнение [т.е. с Пригожин]. (…) Ако системата е построена върху гъзолизачество, нито аз, нито един от моите бойци няма да лижем ничий гъз!” (38:20)

По думите на Пригожин руската армия е „длъжна” да поеме позициите на „Вагнер” в Бахмут – „а ако не могат да ги поемат, то съответните лица са длъжни да се застрелят” (03:48). И:

Ако [след като „Вагнер” предаде Бахмут на руската армия] от Артьомовск бъде даден [на украинските сили] и един квадратен метър, то ние, мисля – отново заради камерата [го казвам], – в рамките на закона, културно, с вратовръзки и сака с окървавени ръкави – ще бъдем длъжни да пристигнем на „Фрунзенска крайбрежна” [седалището на Министерството на отбраната] и за начало да попитаме: „Абе вашта, вие кви ги вършите изобщо?” А после да идем пак да защитаваме нашата родина. Но този разговор е крайно важен. Защото не можеш просто да взимаш хора и да ги хвърляш в месомелачката – и пак да си седиш и да ядеш крем-супа от смръчкулки ли, от кестени ли – каквото там е на мода сега сред рубльовското приятелско кръгче. (49:03)

Но не само военните власти са виновни – виновен е и Путин, отново неназован лично, защото се крие зад паравана на президентската си администрация:

[На въпрос чия е ръката, която насочва руската пропаганда против „Вагнер”:] Има две ръце, като при професионалния онанист. Лявата ръка – това е министерството на отбраната, дясната – администрацията на президента. Защото това са съставните части на дълбоката държава. (54:06)

Народен мотив №3: Частната армия „Вагнер“… е армия на народа!

След революцията от 1917 г. народно-войнишката омраза към „златопагонците”, т.е. царските офицери, е такава, че в Червената армия на Троцки офицерските звания изобщо са премахнати – заедно с пагоните и всякакви други знаци за разлика. След първоначалната анархия на всеобщото равенство и изборност на началниците е въведено първото твърдо разделение – на бойци и командири: от отдельонен до командарм (командващ армия) всички били все командири! И ето – със същото се хвали и Пригожин:

[Депутати от Думата по адрес на „Вагнер” след превземанато на Бахмут] казват: „Да поздравим и войниците, и офицерите”. В ЧВК „Вагнер” няма офицери и войници. Има бойци. Няма звания – има само длъжности: ротен командир, командир на щурмови отряд… (41:07)

Съветското общество беше запазило много от кастовите характеристики на руската монархия, а постсъветското ги засили. Кастовият „расизъм” е такова поведение, че няма как да не се усети, повсеместно и болезнено. Тук Пригожин говори пряко на своите наемници от низините на народа и противопоставя на кастовостта друга руска традиция – „бойното братство”. В случая „братство” не е случайна дума, защото е в контекста на една войнишка семейственост:

[На въпрос защо затворниците предпочитат „Вагнер” пред официалната армия] При нас беше по-сурово – но всичко беше честно. (…) Сурово беше – но бяхме едно семейство. (53:01)

Мисля, че за това можем да се доверим на Пригожин: явно подобни родовообщинни нагласи все още са актуални за руснаците от социалните низини, макар и да са архаични за днешната руска средна класа и елит.

Народен мотив №4: Войната на Русия и Украйна е като селска свада

Сравнението със селото идва в два варианта: първият е, че свадата е между съседни села:

Не ние измислихме тази спецоперация! Но ние козирувахме и казахме: „Щом селото ни попадна в бардак, щом сме тръгнали да се ебаваме със съседите – трябва да се ебаваме докрай”. А се получава: пичовете се бият, пък някои – направо ще се пукнат от хубав живот, до пълен шаш! (18:11)

Тук верността към каузата на собственото село е по-важна от смисъла/безсмислието на самата кауза. Да отбележим обаче, че приемането на военната отговорност е съчетано с отказ от политическа отговорност: „Не ние!”. И това е народна традиция: политиката е за Господаря, войната е за слугите. Но се получава: на едни заповядват да се бият, на други разрешават да не се. Оттук следва: ние сме добри слуги на лош господар!

Тази война – „не от нас измислена” – струва на народа много жертви. Но при по-умен и решителен господар те можеше да бъдат избегнати! С една ядрена бомбардировка жертвите щяха да са само украински:

Честно казано, аз винаги съм бил за ядрената бомба. Но – трябваше да я приложим по-рано. Преди да са ни разгадали, че цялото време ходим и си бъркаме в носа, и времето за взимане на решения се колебае между 5 и 50 години. (1:16:18)

Това си е популизъм. И той минава, защото Пригожин знае – „руският народ” масово се пита: ние имаме ядрена бомба, те нямат – защо не им пуснем една-две, да се уплашат и да престанат? Негласното оправдание на властта: „Защото и други имат бомби, трябва да се съобразяваме…”, не хваща място, защото самата власт отрича такива съображения постоянно в собствената си ура-патриотарска пропаганда в стил: „Русия е голяма и силна, тя не се съобразява с никого, а с нея – всички!”.

Това е популизъм двойно, защото Пригожин едновременно стъпва и на обратната позиция: той бил против бомбата в тази война! Защото – отново прави връщане към селската свада, само че сега акцентът е сменен, аналогията е, че Русия и Украйна са не две съседни села, а двама съседи от едно и също село. И поуката от тази по-друга приказка се оказва… съвсем друга:

[В отговор на пряк въпрос за отношението му към евентуален ядрен конфликт:] Ще го кажа така: ние направихме това сбиване. И… какво е ядреният конфликт? Има, значи, двама съседи. И са си разменили ругатни. И отиваш ти у съседа. Можеш да му разбиеш муцуната. Можеш да му потрошиш съдините. Ами… конфликт е, какво ли не става! Обаче, ако съседът ти рече да ходиш да ти го начукат, а ти хванеш брадвата и му я начукаш в главата… това вече е една такава ситуация… странна. Ядрената бомба значи – това е брадва. Не трябва да погваш съседа с брадва! Трябва – честно: или ти да му набиеш няколко юмрука, или да признаеш, че той ти ги е набил на тебе. Трябва на бойното поле да доказваш правотата си, а не да търчиш с брадвата, с ядрената бомба. Това – първо. И второ – всяка ядрена бомба има и обратен ефект. (1:15:20)

Накрая, още един народен мотив – но той е иновация, излиза от досегашния ред. Иновацията е днешната масова народна представа за идеалния Ръководител на Русия: той трябва да бъде институционализиран бандитски главатар. В чисто криминалните (т.е. недържавните) среди има различни термини за такъв типаж (примерно вор в законе, пахан); но криминалният език не е академично регламентиран, тези думи си остават недоопределени и конотативно, и денотативно; затова предпочитам гореказаната конструкция, чиято тромавост се изкупва с точността ѝ, надявам се.

В цялото си интервю Пригожин се старае да ни убеди, че той самият е – това. И същевременно, че Путин, ако ще го преценяваме като институционализиран бандит – е недотамъчен!

– Пригожин е безогледен, важна е само целесъобразността – и ядрената бомба е добра, само дето вече било късно за нея. Всички знаят, че и Путин е безогледен, но Войната доказа, че не може да постига целите си. А Пригожин може – пример: победата на „Вагнер” в Бахмут. (Провалилият се бандитски главатар подлежи на замяна чрез убиване.)

– Пригожин е добър бизнес-организатор – направил е пари „от нищо”, а подир, от парите – силна частна армия. Путин имаше неимоверно повече пари плюс готовите механизми на цяла гигантска държава и не можа една Украйна да завземе и един Навални да убие! (Главатар, който не може да използва целесъобразно наличните ресурси, го сменят – вж. по-горе. Нататък няма всеки път да отпращам към бандитския главатар, мисля, че аналогиите са очебодни.)

– Пригожин не лъже „народа” – казва на наемниците всички условия предварително и ги изпълнява точно. А Путин лъжеше войничетата наборници, че отиват на учение, а ги натресе в Украйна; лъже, че това не било война… какво ли ще излъже утре?

– Пригожин се самопредставя като садист. Спокойно можеше да пропусне подробностите за това, как неговите войскари щели да се гаврят с изнасилвача по наложения от самия Пригожин „военен кодекс”; можеше да ни спести и наблюдението, че Сталин бесел хора „с естетическа наслада”. Очевидно защото садизмът е препоръчителна характеристика на бандитския бос: за народното стадо садизмът на хищника представлява не само сила, той е и белег за изключителност, за избраност, за героичен антиконформизъм!

– Пригожин е добър вожд в тежки ситуации, защото прозорливо разбира онова, което другите не разбират:

Какво трябва за войната: Педерастка война. Воюваме сами със себе си. [А] трябват конкретни цели, задачи, ярко определен противник и ярко определени собствени средства. (1:09:39)

Какво трябва за пропагандата: … има тенденция към ура-патриотизъм. Ура-патриотизмът е страхотно нещо, но за късо време. (…) Този ура-патриотизъм, основан на някакви измислени факти [за руски фронтови подвизи] – по мое мнение също много вреди на сегашния дневен ред. (…) Трябва да се говори за дела, които ние, хората, сме извършили. И да се стремим да ги вършим. Защото ура-патриотизмът заставя хората да се правят на луди и да не правят нищо – зер във всеки случай всичко ще бъде „ура”. (1:06:05)

При това в държавническата си мъдрост Пригожин съумява да види добро дори в Навални и казва една добра дума за него, след като го е изругал за баланс:  

 … Навални беше пълен задник, но беше много полезен. Защото когато някой шеф на корпорация свиваше парите и Навални започваше да врещи за това, то за шефа ставаше опасно да изнася тия пари зад граница. А сега Навални като е в затвора – ами няма Навални, свиваш парите и край, никакви въпроси. Затова трябва да има някакви сдържащи фактори. (1:07:04)

Разбирай – Путин, дори когато се задейства като бандит, бърка целта, защото не мисли държавнически – а държавникът знае да извлече полза и от най-дразнещия го човек![10]

– Пригожин открито се хвали с каторжния си стаж, както и че не е бил наемник нито на държавата, нито на частен работодател: 

 Аз никога не съм работил. За последен път работих в затвора като дървосекач. Цялото останало [време] съм се занимавал с бизнес. (22:52)

Всички знаят какво е олигархичен бизнес в Русия; помни се и опитът на „Вагнер” да завладее за Пригожин една петролна рафинерийка в Сирия („Коноко”, 2018 г.), пазена от американска група – в резултат руснаците са разгромени, около 200 души са убити. Но манипулаторът Пригожин предпочита да излъже пряко, вместо да признае поражение: главатарят няма право на грешка. Затова в интервюто си обявява, че „Вагнер” никога не са губили битка! А от друга страна, той е честен бизнесмен, който никога не би заграбил чужда собственост с насилие – ето пак от интервюто му:

[По повод завладения от „Вагнер” завод за шампанско в Бахмут:] Заводът (…) си има някакви собственици. (…) Това е тяхно. Ако аз взема този завод, това ще бъде наречено мародерщина. (…) Частната собственост – тя е свещена. (1:08:11)

Коректен човек, ако не и великодушен! Но когато се налага, бандитът може да се прави и на „фраер” (непринадлежащ към криминалната общност индивид).

И за венец – Пригожин обяснява перспективите на поправената (от него) Русия, за чието сияние той бил „работил” неафиширано, но неотклонно години наред:

[След евентуалното отбранително стабилизиране на фронта можем] да преминем към активни действия – в Украйна или още някъде. (…) Аз работих в Африка, за да покажа на всички, че Русия има дълга ръка, и Русия може да докача навсякъде, и Русия е велика страна. С което будалках тия чужденци, басни им разправях – че, демек, и армията ни е такава [силна като „Вагнер”]. (1:13:58)

Това е отново впечатляващата народа сериозност – подобна на сериозността на Бай Ганя, когато пита риторично: „Ние тука на шикалки ли си играем, или царство управляваме?” Царство управляват, за жалост. Само дето това недошло още царство на Пригожин е зинало да глътне цялата земя. Засега будалка света, че Путинова Русия го може, но сериозно се надява, че една Пригожинова Русия ще го отможе наистина. Да се присетим, че на новоруски, като ти кажат, че имаш работа със „сериозни хора”, това е предупреждение че наистина могат да те убият.

* * *

От руската история можем да изведем няколко типа бунт против всесилната централна власт:

– селската буна (те са много, примерно, т.нар. пугачовщина) – с неясния идеал вождът да стане цар, който ще бъде добър, защото е селянин;
– елитарният бунт на декабристите – офицери-аристократи, с техния план (така и останал неокончателен – и съвсем неосъществен) да изколят царското семейство и да направят диктаторска република;
– интелигентският преврат (неуспял през 1905 г., успял през 1917 г.) – с идеологията, че като избият лошите (аристократите и буржоата), ще останат само добрите и ще си живеят добре.

Ако заявката на Пригожин за властта премине в действия, той би станал създател на нов тип руски бунт: бандитски бунт против бандитски режим. Целта е ясна: нова бандитска диктатура; неясно е само чия банда ще излезе по-силна. Но че заявка за властта има, се вижда от ставащото след интервюто от 24 май: Пригожин най-ненадейно тръгна да обикаля страната и да споделя на живо „сбити преразкази” на интервюто си, вариращи според аудиториите. Досега е обиколил важните провинциални „столици” Екатеринбург, Владивосток и Новосибирск. Питат го дали това значи, че става политик – отрича. Но той не лъже, а по навика си манипулира: бандитът-политик не е политик, както не е ябълка ябълката, превърната в… екскремент (речта на Пригожин ми влияе, но не чак дотам). И има какво да приказва на хората: интервюто му е цялостна политическа програма за вземане на властта от Путин. Не чрез революция – а чрез шантаж с възможна революция. И двамата са учили що е революция по Ленин и лесно разпознават както нейните „движещи сили” („Човекът с пушката”), така и основните ингредиенти на „революционната ситуация”. Така че Пригожин ще бъде по-убедителен за Путин, отколкото за някой не-ленинист.

Самият Путин засега не реагира публично. Пусна обаче „кучетата” – да не излезе, че неговата Русия е село без кучета: двама чеченци (единият – депутат от Думата на Руската федерация, другият – председател на чеченския парламент) изразиха публично възмущение, че Пригожин не бил „уважителен” към… чеченската военна част „Ахмат”! Отговорът на Пригожин е типично бандитско предизвикателство: „Знаете къде да ме намерите, имате и откритите ми, и тайните телефони – обадете се, да се срещнем и да се разберем като мъже”. Пригожин си подсигурява и „секундант” – командирът на „Вагнер” го защитава публично от чеченските нападки. Така действат съперничещи банди, когато проверяват дали на другите „им стиска” да се явят на стрелка – среща, на която или ще се разберат, или ще се изпозастрелят.

Мисля, че тази реалност изяснява недоизясненото в словесната част от руското политическо явление „Пригожин” – до този момент.

П.П. Давам си сметка, че живеем в силно конспирологизирана среда, затова изрично заявявам, че „Пригожин” не е продукт на някакъв таен план – на Путин, китайците, рептилите… Вярно, че за рептилите не мога да гарантирам.    

–––––––––––––––––

[1] Оригиналът на интервюто е достъпен на https://rutube.ru/video/cdeb735bc0a754c170e39f45a6cd67b1/ Същото интервю е отлично сумирано на руски, в цитати, от Meduza.
[2] Предложеният за сапун Шойгу има най-дългия стаж в управлението на нова Русия – над 30 години на различни важни постове; над 10 години е министър на отбраната; армейски генерал; герой на Руската федерация и носител на типичния за висш руски военен „иконостас” от всякакви други рдени; съосновател на партията на Путин „Единна Русия” и член на ръководството ѝ; един от Путиновите най-приближени слуги. 
[3] „Вагнер” е „частна военна компания” (ЧВК), разраснала се до пълноценна малка армия с тежка техника и въздушни сили. Историята ѝ се прикрива. Една от последните версии е, че е замислена в обкръжението на Путин около 2010 г. с ръководител Пригожин; цел – хибридни опарации по цял свят. Воюва в Сирия (там нейна част е разгромена от американците през 2018 г.) и в много африкански страни. До началото на Войната Пригожин отричаше да има нещо общо с „Вагнер”; оттогава се представя като неин създател и едноличен собственик.
[4] Превеждам тези и всички следващи думи на Пригожин максимално близко до оригинала. Интервюто е на живо и съдържа ред неясноти: запазил съм ги, те са част от стила му. Заскобените цифри показват минутата и секундата от записа.
[5] Това е пример за лъжа: в този пункт Пригожин не опровергава официалната позиция – за разлика от други пунктове, започвайки от употребата на „война” вместо „специална военна операция”, – за което биха могли да го осъдят „за дискредитиране на Въоръжените сили на Руската федерация” по член 20.3.3. от Кодекса за административни нарушения – както осъждат постоянно руснаците, които не са Пригожин. Нататък няма да отбелязвам лъжите, нито неправилните според мен оценки.
[6] Сергей Курченко, украински олигарх, избягал в Русия заедно с Янукович и назначен от Путин за „куратор” на ДНР през 2014 г.; насъбрал към четвърт милиард долара.
[7] Александър Захарченко е първият началник на ДНР, председател на три правителства от 2014 до 2018 г., когато е убит при взрив в кафене в Донецк. Участник в първата група, започнала въоръжена сепаратистка борба през 2013 г.; после – на фронта против Украйна, ранен, произведен генерал-майор. На погребенето му се стичат над 100 хиляди души.
[8] Район, западно от Москва, „спалня” на съветския и постсъветския елит, където съседстват високопоставени чиновници, бандити и бизнесмени.
[9] На просторечив руски „Х има онкология” значи „Х е болен от рак”.
[10] В цялото интервю има и 1 (една) добра дума за Путин (с което Путин се изравнява с Навални): Пригожин го хвали, че е взел решението да бъде окупиран Крим. Обаче контекстът на тази самотна хвалба е пак антипутински: не армията на Путиновия лакей Шойгу, а местни антиукраински групи заедно с руски части от ченгета и свръхспециални поделения били свършили работата в Крим.

Още по темата:
Antirussica, цикъл „Неготовности за войната“ (I)
Русия, цикъл „Неготовности за войната“ (II)
Неготовност на Запада, цикъл „Неготовности за войната“ (III)

Деян Кюранов е доктор по философия, завършил е Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Съосновател на неформалното сдружение „Екогласност“ и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display