С депортирането на Бююк Република България прогони в изгнание правосъдието. Зная само, че демокрацията изисква вината и невинността в случаи като този да се решават от съдебни институции – не от държавни апаратчици.
В политиката има смисъл само дотолкова,
доколкото тя служи на някаква безспорна
духовна истина.
Сент-Екзюпери, „Послание към заложника”
Ето, че онова, което никога не съм допускал, което не съм могъл да си представя и за миг дори, тези дни се случи: Мая Манолова и аз воюваме за една обща обществена кауза – и двама осъждаме с еднаква непримиримост връщането на Абдуллах Бююк на турските власти. Фактът, че изневиделица се видяхме с г-жа Манолова рамо до рамо на един граждански фронт не ни прави политически съмишленици, но илюстрира моята стара теза, че интимният живот и обществено-политическата сфера имат нещо общо: те са еднакво нелогични и непредсказуеми, в тях често се случва неочакваното, немислимото, абсурдното. Формално погледнато, мотивите ни с г-жа Манолова са еднакви, всъщност обаче едва ли е така, всъщност ние си оставаме старите граждански противници от времето на лицемера Орешарски, когато бяхме изправени един срещу друг на жълтите павета. Аз не мога да повярвам, че тогавашният заместник председател на Народното ни събрание и днешен омбудсман води, както твърди, битката в името на човешките права и гражданските свободи – Мая е елитен кадър на една неокомунистическа партия, чиито предшественици години наред са обезпечавали чрез репресии безправие и деспотизъм на родна земя. Така че докато г-жа Манолова застава срещу решението на София по-скоро като политически враг на управляващата коалиция, като безпартиен антикомунист аз воювам от правозащитна позиция. Воювам не на последно място и като политически емигрант, като беглец от терора на нейните идейни предтечи, чието наследство тя брани и в демократични условия. Тъкмо демократизма на тези условия поставя под съмнение споменатото решение на София. С депортирането на Бююк Република България прогони в изгнание правосъдието. Събитията, предхождащи решението на София, онагледяват казаното. През март т. г. Софийският градски съд отказа да екстрадира Абдуллах Бююк в Турция с аргумента, че разследването срещу него е политически мотивирано. Решението е обжалвано, но е потвърдено на втора инстанция. Дотук все още можем да говорим за справедливост – оттук нататък започва отявлената несправедливост. Защото ако режимът в южната ни съседка през изтеклото полугодие се е променил, то е само с това, че е станал още по-деспотичен, още по-едноличен и по-безправен. И ако преди половин година казусът Бююк можеше да бъде решен само по съдебен път, съдебното решение днес е още по-належащо.
Не всеки, който проклина веригите си, е свободен човек – учи един немски класик. Врагът на един деспот не е непременно демократ – той може да се окаже още по-жесток деспот, срещу един деспотизъм може да се воюва не само на път към демокрацията, а и в името на друг, още по-безпощаден деспотизъм. Така че аз не зная доколко виновен и доколко невинен е Абдулла Бююк – след като съдът мълчи по въпроса, кой да ти каже и кого да попиташ, както се казваше в един наш филм. Зная само, че демокрацията изисква вината и невинността в случаи като този да се решават от съдебни институции – не от държавни апаратчици. Зная също, че да предадем в ръцете на един разбеснял се диктатор като Ердоган един негов политически противник по начина, по който ние го направихме, значи да постъпим нехуманно и недемократично. Защото на настоящия етап е доказана пред очите на целия свят само вината на Ердоган, а вината на Бююк не е доказана – още по-малко е доказано, че той може да разчита на един справедлив, съобразен с човешките му права съдебен процес в родината си. Но явно не човешките права и гражданските свободи са грижа на българските власти – става дума за жест на премиера ни към турския президент. А когато правителственият глава на една демократична държава кляка пред един деспот, побеждава деспотизмът – не демокрацията. Подобни жестове, подобна размяна на политически противници са присъщи не на правовите общности, а на авторитарни династични режими, какъвто е турският. С връщането на Бююк нашето правителство не само наруши духа и правилата на родната парламентарна демокрация и на редица подписани от страната ни международни споразумения като Женевската конвенция – с връщането на Бююк българската държава стана съучастник на вилнеещата в Турция държавна престъпност, съучастник на антидемократичния процес, който протича в Турция и който бихме могли да окачествим като превземане на съдебната власт от президентството. Ето защо, перифразирайки култовата реплика на един мой приятел и държавник, мога с чиста съвест да заявя, че денят, в който българските власти предадоха Абдуллах Бююк в ръцете на палачите му, е един лош ден за българската демокрация. Една демокрация, която пред очите ни бе шантажирана и изнудена със заплахата южната ни съседка да отвори границите си и да наводни страната ни с бежанци. Няма съмнение, че днешна Турция е достатъчно безскрупулна, за да го стори, но и пред лицето на тази сериозна опасност една истинска демокрация не би трябвало да отстъпи, да се себепредаде, да предаде и продаде собствените си принципи. На наша страна ние имаме демократичната европейска общност, към която би трябвало да принадлежим – не само ведомствено. С нейна помощ бихме могли да запечатаме границите си. Не, не за да откажем политическо убежище и закрила на жертвите на войната и на наистина политически преследваните в Близкия Изток, а за да предотвратим масовото, безконтролно нахлуване на многохилядните тълпи, за да установим един граничен контрол, какъвто в момента фактически няма и при който в страната ни ще бъдат допускани само онези, които, емигрирайки, спасяват правата, свободите и дори живота си. Установяването на подобен контрол е трудна, но не и невъзможна задача – доколкото той е в интерес и на цяла Европа, можем да разчитаме на подкрепата на Европейския съюз. Съседството с деспотични режими е опасно съседство, една държава, която е неспособна да охранява собствените си граници, е неспособна да опази и държавността, и демокрацията, и народа си. Тази й неспособност не може да бъде компенсирана чрез сделка с деспоти – да отстъпваме пред техните искания, значи да обезценим собствената си демокрация и да споделим злодеянията им. И ако и след десетките хиляди политически арести някой все още се съмнява в тези злодеяния, ще добавя, че по официални признания на Анкара Турция изпитва недостиг на затвори. Което в случая ще рече недостиг на демокрация, на граждански права и свободи. За да компенсира дефицита на затвори, тези дни режимът в Анкара прибягна до съдействието на криминалния контингент – освободи хиляди отявлени престъпници, за да стори място в килиите за политическите арестанти. С това турските власти фиксират собствените си приоритети – те явно гледат на другомислещите си съграждани като на по-опасни врагове, отколкото на крадците, убийците и насилниците. Което ще рече, че последните са им социално близки. Ето най-точният портрет на съотношението между морал и аморал в днешното статукво на южната ни съседка. А че в подхода на режима става дума именно за злодеяния, за смърт и оцеляване, говори и направеното тези дни изявление на осъдения за свободното си слово на почти шест години затвор главен редактор на „Джумхюриет”, че да се довери на днешните турски власти, е все едно да сложи главата си на гилотината. Предимството на българските държавници е, че те могат да се доверят на Ердоган, слагайки на гилотината не собствените си, а чужди глави – тъкмо затова го правят с такава цинична готовност.
Едно не могат да разберат балканските ни държавници – и то е най-същественото. Че човешкият живот, който няма смисъл извън фундаменталните права и свободи, е висша ценност, а не разменна монета за разплащане на междудържавни сделки, че всеки човек си е себестойност, а не държавен инвентар и подръчен материал в нечистите ръце на ведомства и институции, че човек и човечество се съдържат взаимно, че ако е вярна древната юдейска мъдрост, според която онзи, който спасява един човешки живот, спасява цялото човечество, вярно е и обратното: онзи, който погубва един човешки живот, погубва цялото човечество. До това цивилизовано съзнание ортаците Ердоган и Борисов така и не стигнаха, няма и да стигнат – убогото им чиновническо мислене няма да ги изведе от тресавището на бакалските им сметки и сметчици, които позорят и мен като гражданин и гласоподавател на една от страните, подписали тази мизерна сделка. Позорът нараства от обстоятелството, че тази страна е губещата, изнудената, унизената, поставената на колене. Или по-скоро себепоставила се на колене. Защото човек може да бъде само дотолкова унизен, доколкото сам го позволи. Сервилното, слагаческо поведение на държавниците ни в случая е ехо от историческите дебри, генетично присъщо на националния ни манталитет качество. Като българи ние винаги сме предпочитали да се подчиняваме, вместо да воюваме, да предаваме една национална кауза, вместо да я отстояваме. Примерите са толкова многобройни, че ми е обидно да ги цитирам. Обобщава ги родният фолклор, на който не можем да не вярваме: Преклонената главица сабя не я сече. Англичаните, за сметка на това, следват друга поговорка: Високо вдигната глава е недостижима за меча. И двете фолклорни мъдрости служат на една и съща цел: да се опази, да се съхрани човешкият живот. Само пътищата към целта са различни – един недостоен и един достоен път; единият потъпква човешкото достойнство, другият го възвисява. А в случая става дума не само за личното достойнство на г-н Борисов и г-жа Бъчварова – доколкото, както споменах, съм гражданин на държавата, която те и въплъщават, и олицетворяват, и за моето лично достойнство става дума.
Понякога споменът е по-силен от волята. Така е и с мен в момента, неволно спомняйки си как, когато преди кажи-речи половин век избягах по един авантюристичен, по един безумен начин от най-добрия от световете, бях посрещнат в бърлогата на класовия враг. Отношението на западногерманската държава към нас, източноевропейските емигранти, бе отношение като към равностойни и равноправни съграждани и съконтиненталци. Въпреки упоритите настоявания, въпреки заплахите на Москва и София, а зад тези заплахи стояха смъртоносни ядрени оръжия, западните власти не върнаха и един бежанец обратно в лагера на мира и социализма. Не върнаха дори избягалите крадци и убийци сред нас. Не защото злите капиталистически акули обичат крадци и убийци, а защото човешките права в една западноевропейска държава имат непоклатимо върховенство. И защото тази държава знае, че върне ли един престъпник обратно в източноевропейската му родина, там той няма да получи справедлив съдебен процес – ще бъде съден не само за криминалното си деяние, което и на Запад е подсъдно, а и затова, че е напуснал страната си. А напускането на родната страна в никое демократично общество не е престъпление – това е елементарно човешко право. И за да не превърне правото в безправие, Западът предпочиташе, скърцайки със зъби, да обремени собствените си държави с чуждоземни престъпници, вместо да ги предостави в ръцете на родните им палачи. Това аз наричам граждански морал и цивилизовано отношение. От което българската държава може да се поучи. Не за да спести ядове на Абдуллах Бююк – собствената си цивилизованост за да опази…
