8
978

Полит-карикатурно

KYanakiev

В разгара на протестите през юни и юли непрекъснато слушахме да ни убеждават, че независимо от „грешката с Делян Пеевски” на това Народно събрание „трябва да се даде шанса да заработи, та да покаже какво може”.

Е, за добро или за зло, след повече от сто дни скандиране, хората в София се измориха, станаха далеч по-малобройни вечер, и въпреки че полицейските кохорти около Парламента и в съседните улици са все така устрашително много, Народното събрание действително „получи възможността да заработи” спокойно. Получи и възможността да покаже „какво може”. При това повече от красноречиво.

Мисля че показаното се изчерпа с две неща: първото е, че това Народно събрание „може” – понякога, с голяма мъка – и да се събере. Така, в изключително занимателна интрига, която вестниците започват да разискват от самото начало на всяка седмица се превърна изчисляването на броя на депутатите, които се очаква да се регистрират в сряда, четвъртък и петък; изследването кои от тях са България, кои в Брюксел (за да тормозят там портиерите на определени партийни централи с оплаквания за техния „неоколониализъм”, а след това и определени ресторантьори с разправии за „сметката”). Изчисляване обаче, което никога не е напълно успешно, и изненадите с „кворума” са основната новина от „получилата възможността да работи” ковачница на законите.

Истинската веселба обаче започва, когато Парламентът успява да покаже второто нещо, което характеризира неговата най-сетне започнала „работа”, а именно – производството на скандали. Защото това Народно събрание наистина се е превърнало в нещо като най-централно разположената в републиката кръчма, сблъсъците и спектаклите в която приковават вниманието на всички. Един ден в тази кръчма обсъждат някакво митично тефтерче с някакви инициали, в друг – колко точно пъти бил летял с правителствения самолет през последните четири години предишният министър-председател. Но най-вече, най-вече се замерят с тарикатски реплики: „Ние сме като стайно цвете, пазете ни” (В. Сидеров); „Фикусът пак не е дошъл на работа” (стайното цвете, де, да не искате да го нарека теменужка)” (Б. Борисов).

От тези тарикатски реплики в парламентарната зала е перманентно заредено с агресия, която периодично се взривява в съвсем истински „наскачания” и „налитания”. Точно те дават обилен материал на медийните наблюдатели на придобилото шанса да заработи Народно събрание. Най-подробно (и наистина сякаш отразяват сбиване в нощен клуб или на стадион) ни се описва как точно са скочили депутатите от „Атака”, как са заградили в кръг депутатка от ГЕРБ, предизвикала юнашкия им отпор, как лидерът им с „два скока” се намерил на трибуната, но председателят Миков „с лявата си ръка” стиснал микрофона и не му дал да говори и т. н. и т. н. След което следват отзиви на „очевидци” от залата: „не ги е срам, да налитат на жена”, „следващият път ще скочим и ние, а ние сме доста повече”… Изобщо работата тече, най-сетне тече. Интересното е, че никой, включително оторизираните журналисти, не обръщат особено внимание на поводите, по които тези „почти сбивания” избухват. Защото те наистина без изключение са „кръчмарски”. Както във всяка кръчма по-нататък, понякога в нея влизат и разни „оригинали”, като онзи например субект, който – богато отразен със снимков материал – бе проникнал в „законодателния храм”, за да вземе автограф върху фланелката си от премиер-министъра Пламен Орешарски (за какво бе отишъл в Парламента Орешарски тогава така и не разбрахме, но как с видимо удивена физиономия, че от него искат нещо различно от оставка, се подписва на фланелката, видяхме документирано от най-различни ракурси).

Да, вече сериозно казано – този Парламент действително е карикатура. Той просто няма капацитет да бъде нещо по-различно от карикатура. И неговите „лидери” не могат да се опишат инак освен карикатурно.

Ще трябва да се види например Сергей Станишев: тази маска на арогантност с мъка удържана пред прозираща изпод нея дълбинно-инфантилна страхливост. Тази постоянно таена готовност да побегне след произнесената по-дръзка фраза; прикривана, но неможеща да се скрие неубеденост в собствената самостоятелност. Този човек, белязан с неизтриваща се с годините сянка на „номиниран от истинския шеф”, с един „вечен Първанов” зад гърба си, чието поведение изглежда удивително зависи от жената, която в този момент му е спътница в живота. Защото ако в мандата, в който сам бе министър-председател, тази жена бе бойка пиарка с момчешко поведение, което сякаш бе източник на постоянна фрустрация, днес тя е съпруга с откровено майчинско излъчване, а това очевидно му дава повече кураж. Усеща се направляван меко, но властно от тази „майчица” зад гърба, а това го прави и по-неостъпчив и по-спокоен.

Ще трябва да се види след това и лидерът на втората партия в коалицията, Лютви Местан, с неговото излъчване на паша от епохата на Танзимата (на реформите „а ла франга” в Османската империя), но същевременно и на провинциален даскал, фиксиран върху странното убеждение, че съвършеното владеене на граматическите парадигми е връх на интелектуалния космос и поради това непрестанно досаждащ на посетителите в кръчмата с поправянето на грешките им в местоименията и ударенията.

Ще трябва да се види накрая и най-живописният „герой” – лидерът на „Атака”, Волен Сидеров – ентусиазиран субект, буквално неможещ да излезе от еуфорията, че неочаквано за самия себе си, се е сдобил с властта да бъде слушан и харесван от най-едрогабаритните побойници в квартала, от същите онези, на чиято компания по-рано, макар страшно да му се е искало, не се е и надявал. Сега, имайки ги като постоянно усещане за „разширена телесност” зад гърба си (видяхме го ясно в първите дни на протеста, когато нападаше по среднощните улици на София недостатъчно почтителни към персоната му журналисти), буквално не може да спре да търси с кого да се спречка, пред кого да се изпъчи, в чие лице да завре лицето си без страх, че ще го получи в зъбите. Непоседлив, казвам, еуфорик на преодолените детски комплекси, имащ перманентна нужда от тълпа, сред която да рикошира като нахална топка (и която „батковците” от време на време се принуждават да приберат, за „да си чуят приказката”). Много трудно издържим наистина персонаж, към който обаче, ако имаш търпението да го наблюдаваш по-продължително време, можеш да изпиташ и внезапно съжаление, забелязвайки как в определени мигове на сполитащо го изтощение характерно отпуска долната си устна в някакво особено, опечалено „о”.

Цялото това месиво, както отбелязах, се замеря с обиди, кръчмарски остроумия, отправя си бабаитски широки жестове, под нестихващия шум на словесното свръхпроизводство на г-жа Мая Манолова и на – поне няколкото – нейни клонинга в коафюрата за радост на отразяващите „най-сетне заработилия” Парламент български журналисти.

И изпитва все по-нарастваща радост, че протестите най-сетне се изтощават.

Ако имах възможност, щях да кажа обаче: не се радвайте толкова много, прочее. Защото ако в предишните месеци хората виждаха нарисуваните ваши карикатури, които протестиращите носеха по улиците, днес, след тяхното изчезване, започнаха да виждат вас – техните оригинали. И да се убеждават, че сте далеч по-красноречиви от тях.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияНеототалитарна хиперфагия
Следваща статияБежанците в спиралата
на недоверието

8 КОМЕНТАРИ

  1. Трагичното в случая е неусетното преливане в границата между карикатурност в облика на битуващите политици в Народното събрание и все по-атрофиращото в трупна форма последна останка у тях на някаква демократичност. Ако се посмеем със средновековната латинска поговорка „Всичко е смях, всичко е прах, всичко е нищо“ (Omnia risus, omnia pulvis, et omnia nil sunt), то в горчилката през смеха ще избие в горестен плач в нашия случай… Агонията на тресящото се свинско дебелоглавие на квартета Станишев,Местан,Сидеров,Орешарски не се състои само в демократичното им право да си го устояват „во что бы то ни стало“, както би се изразил на матерен език първият горепосочен в оградената с полицейски кордон ферма. Намаляващите протестни действия вън всъщност са опит за народно лечение с иглотерапия върху трупа на демокрацията, лежащ върху 240 стола в Парламента. Но мъртва дебела свинска кожа, гьон, да си го кажем, не се съживява с карфички. Никаква иглотерапия не пречи в масовото производство на политически трупове в нашето, инак външно красиво, Народно събрание, нашата политическа Морга.
    Красивите фразеологии на едно турско дс-ченге не оправдават никак башибозушката идея да се бият до кръв с палки главите на протестиращите срещу пеевско-беевската му наглост български граждани. Но да насочим Местан-ерудита към крилатите фрази: “ Всяко дело човешко виси на тъничка нишка, сила и мощ мигом рухват“(Omnia sunt hominum tenui pendetia filo/ et subto casu, quae valure, ruunt, Овидий, Писма от Понта, IV, 35 и сл.).
    Аз бих апликирал към срамното политическо падение и упорство на владеещите правото на властта следното свое четиристишие:
    *
    Докрай изкарал жалката си роля,
    на сцената си ще останеш сам,
    а в мрака само твоята Неволя
    ще ръкопляска с дланите едвам.

    • не те знам къв Ждребев си, щото поста ти закрива фамилията.
      Няма значение.
      Пожелавам ти да отидеш с любовника ти в Порт-бу-Саид в Тунис. Що там? Едно, че плажовете са златни, друго, че там е най-големият и в момента света на мозайките.
      И там ще видиш ОРИГИНАЛНА мозайка на Вергилий, правена му приживе, в чийто плащ са вкарани 32 /тридесет и два/ нюанса на червеното…
      Братче, след такова ръко и бого вдъхновено майсторство, ми и де да забахна и да кажа по римски, как там беше, дум спиро, сперма

  2. Господи!!! /не ти, бе, Калине, Господа виках, ти засега със серафимите и хирувимите и останалите 7 ангелски чина се покрий…/
    Господи!!!
    Може и да се получи??? Може и да се престрашим да коментираме под Вашето всевиждащо око? Да, трудно, неуклюже, но искрено.
    Е, отначало сме нешлифовани, като първоговорищия. Тоя, милия, от 8 римски кладенеца вода е изнесъл, да си пробута куплета…
    Аз, критикът, използвах 4 реда да напиша 40 реда коментар…
    И т.н.
    Но все пак, това е опит за диалог? В твоите нозе, о, Аполоне? Ако нямаш време да я водиш тая рубрика и/или ти е скучно, кажи. Но ни карай да те превземаме като храм на лъчите по времето на слепия

  3. Драги stokn, очевидно ти си ходил вече с любовника ти в Порт-бу-Саид в Тунис, та знаеш по-добре колко червени нюанса има в мозайките. Не е лошо да си афишираш фамилията, щом цитираш моята, просташко е инак, така, анонимската, а заедно с това би било добре да се позаинтересуваш от българския език, че и той ти е на нивото като римския…Ако си депутат от ДПС или Атака, БСП или ГЕРБ – може с всякаква граматика, по-лошо впечатление няма да сътвориш.

    • 1/ Искрено моля да ме извините.
      2/ „Оправданието е като задника, всеки го има“, мисля че е англосаксонска поговорка, във „Взвод“ на Стоун я използват.
      3/ Върнах се него ден кофти, опитах се да пиша като късните стоици и – това се получи.
      4/ Все пак ми стана драго, че поне един се обижда на „педи“.
      5/ Бях там с жена ми. Великолепен е. Жалко че „пролетта“ направи страната непосещаема.
      Моля за прошка