Светът, който описва Чарлз Кинг в книгата си Полунощ в Пера палас, е толкова омайващ, колкото и ефимерен.
Midnight at the Pera Palace: The Birth of Modern Istanbul, Чарлз Кинг, W.W.Norton & Company, 2014
Нашите съседи гърците почти никога не си правят труда да наричат Истанбул с автентичното му име Константинопол (Κωνσταντινούπολη). За тях той е просто „и Поли”, т.е. „Градът”. Защо точно „Градът” – знае добре всеки минал през огромното средище край Босфора, което с 14 млн. жители (по официални данни) изпреварва Москва (11 млн.) и Лондон (8 млн.) като номер 1 в Европа (макар, разбира се, голяма част от него да е разположена на малоазийския бряг).
Този същински Вавилон има много и най-различни лица – от небостъргачите в квартал „Маслак” до тесните улички на „Балат” и „Фенер”, където сноват стари и нови мигранти от вътрешността на Анадола. Въпреки това символ на града си остава „Истиклял джадеси” (бул. „Независимост”) – пешеходната артерия, която свързва площад „Таксим” и кв. „Галата”. По нея и околните улици на район „Бейоглу”, изпълнени с магазини и ресторанти, по всяко време на денонощието снове безбройно множество. Тракането в ретростил на трамвая, прокрадващ се през тълпата, се смесва с виковете на продавачи на миди и със звъна на сазовете на улични музиканти, облегнали се на фасадите на елегантни кооперации от времето на Belle époque. За първи път заселени от генуезците през XIII в., „Галата” и „Бейоглу” (или „Пера”) от векове са космополитното сърце на Града, а също така витрина на модернизацията на обществото. (Дори и българската журналистика води своето потекло оттам – в приземието на една от сградите на „Истиклял”, или La Grande Rue de Péra, Александър Екзарх печатал „Цариградски вестник” между 1848 и 1862 г. Мaлко по-надолу е Колежът „Галатасарай”, където са се школували доста именити българи, а също така и консулството на Руската федерация, където още витае духът на Граф Николай Игнатиев. )
Чарлз Кинг, професор в университета „Джорджтаун”, познат у нас с История на Черно море (изд. „Захари Стоянов”, 2006 г.), а също така автор на елегичен обзор върху миналото на Одеса (Odessa: Genius and Death in a City of Dreams, 2011), разказва по особено увлекателен начин за Истанбул на вододела на две епохи – края на Османската империя и началото на наследилата я република. Отправна точка и фон на книгата му е хотел „Пера Палас”, описан в романите на Агата Кристи. Основан от белгийската железопътна компания, създала прочутия „Ориент експрес”, преминал през ръцете на едно от най-влиятелните семейства в днешна Гърция, през годините хотелът приютява ред бележити гости – от Ататюрк до Грета Гарбо, Хемингуей и Йозеф Гьобелс, посрещнат с почести през 1939 г. В „Пера Палас” гостуват висшите военни и чиновници от Съглашението, които поемат управлението на османската столица след поражението през Първата световна война. Има и българска връзка – на 11 март 1941 г. в багажа на британските дипломати, току-що напуснали София, избухва бомба, която взима голям брой жертви и разрушава фоайето на хотела. Заподозрени са българските служби и техните германски съюзници, които вече са превърнали Истанбул в кръстопът на шпионски мрежи и заговори.
За Турската република със столица в Анкара, родена в резултат на Войната за независимост (1919-22 г.), Истанбул дълго време ще остане неестествено, получуждо тяло. В него имперското минало е още живо, а почти половината население остава т.нар. „местни чужденци” (yerli yabancılar) – гърци, арменци, евреи, левантинци и др. Чак погромите през септември 1955 г., провокирани от ситуацията в Кипър, довеждат до разрухата на тези общности. И до ден днешен обаче множество църкви, надписи по фасади на безистени и жилищни сгради напомнят за многоетничното минало. (За съжаление сградата на българското училище в района е рухнала през 1993 г. и днес е паркинг.)
В опита си да реконструира социалната история на града през междувоенния период и при това да я постави в по-широк европейски и глобален контекст, Кинг съживява поредица фрагменти, лица, събития и сюжети, много от които позабравени с годините. Например за армията на барон Пьотр Врангел, евакуирана от Крим в Истанбул в края на 1920 г. Белогвардейската общност се вписва по неповторим начин в културния живот на Истанбул, а руският става нещо като официален език в нощните клубове на „Пера”. По ирония на съдбата през 1929 г. тук се установява като изгнаник някогашният главнокомандващ на Червената армия Лев Троцки.
Книгата показва, че Истанбул не само не черпи от външния свят, но и му дава много от неповторимата си смесица от човешки съдби и културни пластове. В града расте Ахмет Ертегюн, син на турски дипломат, записал името си в историята като продуцент на имена като Арета Франклин, Отис Рединг, Лед Цепелин и ред други колоси на популярната музика. През 1928 г. в Ню Йорк се установява арменското семейство Зилджиян, прочути майстори на чинели още от началото на XVII в. (както подсказва и името им, zil – значи буквално „чинел”). Тяхната марка днес е еталон за джаз- и рокбарабанистите.
Светът, който описва Полунощ в Пера палас, е толкова омайващ, колкото и ефимерен. От 60-те години нататък „Бейоглу” изживява драматичен упадък. Когато Кинг се озовава в квартала за първи път преди двадесетина години, хотелът е тъжен спомен за миналите дни, старите фасади на сградите наоколо са олющени, сред купчините боклук по околните улички (като например прочутата „Софиялъ сокаъ” или ул. „Софиянец”) сноват плъхове. Днес обаче икономическият бум е възродил квартала, пропит с атмосферата на минали хора, събития и страсти. По La Grande Rue гъмжат многоезични тълпи местни и туристи, а обновеният „Пера палас” е луксозен хотел от престижна международна верига. Истанбул е преобразен – старите жители отдавна ги няма, а населението е нараснало поне седемкратно от годините, в които ни пренася книгата. Но Градът съхранява нещо от онзи космополитен дух. За него са се писали и ще се пишат много книги, но малко от тях успяват да съчетаят ерудиция и писателско умение като тази на проф. Кинг.
Д-р Димитър Бечев e специалист по политиката на Балканите и Турция. Преподавател в London School of Economics.