За разбуждане на мисълта след празниците

Сигурен съм, че почти всеки е бил спохождан от тази мисъл. Вероятно е бил спохождан от нея под завивката си преди да заспи. Защото въпросната мисъл наистина е някак подчертано „вечерна“ – специфичната безграничност на тъмнината ѝ е особено съзвучна…

„Кога ли е започнало всичко това, целият този свят? Преди милион, преди десет, преди сто милиона години?“… Мисълта се е опитвала да си представи зад тези абстрактни числа шеметната дълбочина на времето; усещала е как изнемогва да подреди едно след друго хилядолетията, бездните от векове надолу в този бездънен кладенец на времето. В един момент е правила експеримента да спре в определен, добре познат ѝ пункт от древността само за да си даде сметка: „Тогава, когато в дълбоката египетска архаика са строяли, да речем, пирамидите, за онези люде, техните строители, вече също е имало „древност“ – при това точно толкова отдалечена и затрупана от пясъците за тях, колкото е отдалечено днес от нас собственото им време… А пък от тази „древност за древните“ назад се е простирала още по-дългата, още по-неизследимата върволица от векове и хилядолетия, за която обикновено употребяваме смътната и съвсем неопределена дума „предистория“.

И все пак, все пак – нали дори тази огромна, чудовищно обширна полоса, за която сега си давам сметка, е само пренебрежимо кратко „последно време“, ако продължа пътуването си назад – вече в същинската бездна на геологическите ери, в които този свят все още не е бил наш и дори не сме му се още присънвали; в който – в продължение на стотици и стотици милиони години са стъпвали динозаври, пълзели са земноводни и протоптици са летели в небето му… И така е било до самата зора когато „дух Божий“ се е носил над безсловесието на първичния океан, а преди това земя не е имало…

Но е имало „преди това“: преди земята, преди самото слънце, преди, преди… И мисълта най-сетне се е уморявала да се връща все по-назад; спомняла си е – вече почти унесена в лекото, безкрайно падане в бездната – че физиците говорят за някакво непредставимо от сетивата начало дори на цялата тази вселена, за някакъв „Голям взрив“, от който всичко в края на  краищата е започнало. И тогава си е прошепвала утешено: да, ето – от там значи всичко е започнало и преди това, преди това вече не е имало нищо…

„Преди това“… Добре, а колко е продължило „нямането на нищо“? Защото нали в този същия миг, в който е започнало „всичко“, същевременно е свършило и едва тогава е свършило „нямането на нищо“! Защото нали пък този „голям“ взрив, щом е именно „взрив“, трябва да е „избухнал“ в един момент, преди който „нищо е нямало“ или – което е пак същото – след определено количество време („мета“- или „прото“-физическо време) на мъртво, нямо, неартикулирано „нищо“, което е царувало до него.

И ето че мисълта е осъзнавала, че продължава да лети надолу в този кладенец и е разбирала най-сетне, че навлизайки в него, тя всъщност винаги лети, винаги само пада и не би могла да не пада все по-надолу и по-надолу. Защото докъдето и да стига в дълбочината му, дълбочината, до която ще е стигнала, винаги ще виси над бездната на онова, което предшества, а то пък над бездната на онова, що него предшества, и т.н., и т.н. без край.

Мисълта никога не може да излезе от времето. Потъвайки в него, при всеки достигнат назад „предел“ тя намира „преди“ и продължава да се връща още по-назад. Тя може да спре и да каже: повече няма да се връщам. Но онова, в което отказва да се връща, все пак е преди онова, до което се е спряла и значи е пак – време…

… Но ето сега и една друга мисъл (която с простата си и ведра яснота подобава по-скоро за ранна утрин на развиделяване).

В студения зрак ти бавно се връщаш към нишката на мисълта си от вчера; светлината на новия ден пак, както безконечно число пъти, е изгряла над този свят. Изгряла е както е изгрявала и тогава, преди векове. Изгряла е над тази земя, която точно така е осветявала и в онези далечни, далечни дни, когато – както ни казват еволюционистите – по лицето ѝ са стъпвали маймуноподобните ни прадеди и която наричат „епоха на плиоцена“.

„Като си помисля само – казвала си е мисълта – че оттогава до ето тази сутрин, в която слънцето се показва на хоризонта, са минали цели 200 хиляди години, а това означава, че са минали милиони дни и във всеки един от тях са минали едни след други часове, минути!…“ Как е успяло да мине това толкова, толкова дълго време? И все пак, ето: минало е, аз мога да осъзная това – току що е минало с изгрева на днешния ден.

Но виж: това, разбира се, не е всичко – казва ми отново мисълта. Дай си сметка, че днес, тъкмо днес – току що  е минало, свършило е да минава едно, още по-неимоверно дълго време, ако поискаш да си представиш, че то е започнало от онзи ден на тая земя, в който по нейното лице са се разхождали динозаврите, за които си спомни снощи. Току що са минали около 180 милиона години оттогава!

Ала и това не е краят на великата сага, в която живееш, в един от дните на която се пробуждаш днес. Защото я си помисли, че днес, тази сутрин са минали – защото и те, и те току що са минали – над 5 милиарда години, от оня миг, в който това небе, розовеещо днес на изток, едва се е било сгъстило, а земята е била хаотична бушуваща магма, малко преди това изтръгнала се от пещта на слънцето. Но ето че и те са минали най-сетне  и се е стигнало до днес!“

Колко е завладяваща е тази мисъл!

И в този миг именно се сещаш за най-важното. Да – сещаш се: 200 хиляди години са могли да минат до тая сутрин от времето, когато неандерталците са се клатушкали с куцата си походка в безпределните лесове на плиоцена. Могли са да минат и ето днес да изминат и 180-те милиона години от времето на динозаврите. Могли са да минат и са минали до днес дори онези, вече едва побиращи се в представата 5 милиарда години от мъгливо-огненото начало на тази планета. Но … нали както снощи осъзна – няма никакво начало! Няма никакво начало и следователно днес – току що – са минали и са се свършили не просто 180 милиона години, не просто 5 милиарда години, не просто 50 пъти по 5 милиарда години и колкото въобще решиш да си помислиш. Ето тази сутрин, ето сега – днес, току що е минала … безкрайност.

И ето: точно тук се спираш. Минала ли е? Безкрайност? Но как това вече е възможно? Защото, че до днес са минали 180 милиона години, може да се утвърди. Ето, текли са, текли са и са минали най-сетне. Може да се утвърди дори това, че до днес са минали 5 милиарда години – че и те са текли неимоверно, неизследимо дълго и са изтекли най-сетне – днес. Но… че днес, ето днес – току що са минали безкрайно много години, ето, това вече не може да се утвърди.

Защото как би могло безкрайното да мине?

Хилядолетното време на предисторията може да мине; грандиозното време на геологическите ери може да мине и ето – тази сутрин аз го вдишвам – минало е. Но без-крайното?

Нека ми се обясни – шепне мисълта – какво ще рече, че са минали безброй години. Че са минали повече от 200 хиляди? Защото безспорно „без-брой“ са повече от 200 хиляди. Повече от 5 милиарда? Защото повече и от 5 милиарда са “без-брой”.

Може, повтарям, да приемем миналостта на всяко число години, колкото и да е огромно (ако е определено), защото всяко определено количество години (или векове, или, ако щете, хилядолетия) може да мине. Но да изминат – да из-минат без-край години… То е все едно да ти кажат – трябвало е да броиш без-крайно, за да стигнеш до определения резултат. Но щом без край трябва да броиш, как ще стигнеш? Как, ако годините нямат брой, ще минат?

Какъв е значи този стряскащ „фокус“, който ни открива мисленето за времето? И по-важното: какъв е в действителност светът, който то мисли? В края на краищата има ли той начало на времето си (както не може да не го помисли мисълта, когато мисли, че цялото време до днес е минало), или пък е без-начален (както пък не може да не го помисли тя, когато мисли самото минало до днес време и не може да спре да потъва в него)? Как е възможно времето безспорно да трябва да съдържа – крайно количество години (дни, часове, мигове), щом до днес те трябва да са могли да минат всичките, и същевременно този „край“ на годините назад (на дните, часовете и т.н.) да не може да се достигне без край (защото просто няма години, часове, мигове, които да не са дошли след предшествали ги години, часове, мигове)?

Къде е обяснението за тази „скандална“ противоречивост на времето в мислещата го мисъл? И краен ли е светът? Или е безкраен?

Нека накрая ви кажа, че в много по-строг вид тези аргументи за това, че светът не може да няма начало на времето си и че, напротив, той не може да има такова начало, са формулирани още през Средновековието от т.нар. схоласти. А в тия „мрачни“, както се твърди години, тогавашните студенти по „свободните изкуства“ в Сорбоната, Оксфорд, Кеймбридж и т.н. – по това време петнадесет-шестнадесетгодишни в порядъка на „упражнение“ е трябвало да разрешат противоречието помежду им. Дали днешните биха могли да го направят? Лично аз съм го опитвал с моите студенти.