Начало Идеи Гледна точка Помощ за „Панорама“
Гледна точка

Помощ за „Панорама“

6744

Двамата влязоха в закусвалнята до телевизията. Лицата им бяха бели, без тен, но волеви. Взеха си две паници с шкембе-чорба, сипаха вътре по една лъжица лют червен пипер и седнаха. И започнаха да сърбат. Белите им чела веднага се покриха с едри капки пот.

Така се бяха привели над масата, че кадифените им сака стояха някак неестествено издути на гърба.

– Много го мисля този човек. Направо ми е жал за него.
– Кого?
– Бойко Василев.
– Защо?
– Че как защо? Ти не гледа ли „Панорама”?
– Не.
– Щяха да се избият вътре. Оня от „Хиподил” като стана, щеше да смели на кайма един от хората на Сашо Томов. Бойко Василев два пъти ставаше да ги разтървава. Беше направо трогателен. Вика: Господа, моля ви. Моля ви! Аз нямам друг инструмент, освен да ви моля…
– Трябваше да им гръмне по една…
– Бе ти чуваш ли се? Оня от „Хиподил” знаеш ли какъв е каяк? Разхождаше се из студиото като пет пари в кесия.
– Че Бойко Василев да не е малък.
– Абе остави тази работа. Бойко Василев знае осем езика.
– Нека да знае. Гръмва им по една тупалка и си сядат на местата. Той е домакинът.
– Не става така тази работа. Човекът знае осем езика. Виж аз какво измислих. Значи, слагат колани на всеки стол. Коланите се закопчават с шифър. Шифърът е известен само на Бойко Василев. Идват гостите, сядат и Бойко Василев ги закопчава. И като свърши предаването, ги откопчава и ги пуска. Ами я си представи, че този петък, дето идва, се паднат Волен Сидеров и Костадин Костадинов. Старият гладиатор Волен, дето е тренирал бокс, и Костадин Костадинов, дето гледа по-лошо и от някой, дето носи отвертка в джоба. Нали ще стане мазало. Може и друго. Да викне Бойко Василев две яки полицайчета, по къси така ръкавчета, нали така, да се виждат големите бицепси, татуирани, то е ясно, да застанат разкрачени двамцата в двата края на студиото с ръце, кръстосани отзад на кръста и туйто. Да се знае, че който рипне и тръгне да се дърви, ще има двоен нелсън. А може и трето нещо. Да оградят всяко от местата в студиото със стъклени кабинки. Гостите са вътре, говорят, спорят, но нямат пряк досег. Ръкомахат си в кабинките и туйто.
– А не може ли да покани жени? Само жени. Могат да почнат да си крещят, ама чак да се бият, не вярвам.
– Не става. Нали чу какво каза Кошлуков? Работели с материали на клиента. Когото им пратели от централите на партиите, с него работели. Каквото-такова.

Шкембе-чорбата в паниците свърши. Остана малко само на дъното, където се беше утаил най-едрият и лют червен пипер. Двамата гребнаха още по една лъжица, шумно я изсърбаха и по лицата им потекоха вади.

– Ако нищо не се промени този петък, дето идва, за другия вече ще се намесим. Няма да го оставим човека така. Той знае осем езика – каза единият.
– Ще се намесим – потвърди и другият. Надигнаха се едновременно, избърсаха си устата и ръцете със салфетки и излязоха на улицата. Макар че вече бяха прави, подутините на гърбовете им сега личаха още по-ясно и аха да пръснат саката.

Понякога ангелите носят странни имена. На тези двамата имената им бяха Въздухоплав и Морскодън.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора