
Eто че се налага да потретя: Робърт Егърс пак не успя да надскочи собствената си летва, вдигната на височината на игралния му дебют „Вещицата“ (2015). Може би е добре някой да му обърне внимание, че изкуството на киното не е само във визията, налага се да се потрудиш и върху историята, особено когато правиш римейк и всички очакват да видят какво ново имаш да кажеш по темата за граф Дракула… Е, може би не всички. Със сигурност има фенове, които ще отидат да гледат „Носферату“, за да се насладят колко зловещо може да изглежда основополагащата вампирска приказка през хорър възприятието на Егърс.
В началото бе
Дракула
на Брам Стокър, издаден в роман през 1897 г. В него един лондонски брокер на недвижими имоти отива в Карпатите, за да продаде английски имот на гореспоменатия румънски граф, който се оказва вампир и се премества в Лондон заедно с ковчега си. Там се влюбва в жената на брокера и е подгонен от ловец на вампири. Ловецът го преследва обратно до замъка му в Трансилвания, където нещата завършват зле за Дракула и успешно за останалите участници…
Почитател на фолклорни предания, ирландският писател Стокър обединява различни дочути истории в текстурата на своя литературен герой, заимствайки образа на влашкия княз Влад Цепеш, наричан Дракула. През годините романът е екранизиран многократно, но може би най-известни са първата официална киноадаптация на Тод Браунинг от 1931 г., и тази на Франсис Форд Копола от 1992 г.
После се появи
Носферату
на Фридрих В. Мурнау, показан на големия екран през 1922 г., който е все същият трансилвански граф, макар и под друго име. Работата е там, че „най-добрият немски режисьор от епохата на нямото кино“ и неговият сценарист не са платили да използват романа на Брам Стокър. По тази или по други причини, действието е пренесено в измисления немски град Висбург, всички имена са променени, корабът на граф Орлок донася в Германия чума, ловец на вампири няма, а съпругата на брокера решава да се жертва за спасяването на града…

Самият термин „носферату“ уж произлизал от архаичен румънски и бил синоним на думата „вампир“, а „Носферату – симфония на ужаса“ е сред пионерите в хорър жанра и едно от емблематичните произведения на киноекспресионизма. По-късно единствено германският режисьор Вернер Херцог дръзва да екранизира Брам Стокър през „нелегалната“ версия на Мурнау и създава „Носферату – призракът на нощта“ (1979). Част от имената от романа са възстановени, начело с граф Дракула, а действието остава в Германия, но е ситуирано в реалния град Висмар. Ловецът на вампири се връща в по-незначителна роля, а на финала брокерът заема мястото на обезвредения граф…
Накрая дойде
Робърт Егърс
и реши да заснеме първия си римейк. След три костюмни филма, вдъхновени от фолклора, митологията и мистицизма, вкусът му към хорър готиката намира логичен пристан в обятията на вампирската легенда. Проектът му повдига въпроса дали все още е възможно да се внесе нещо ново в многократно разказваната базова история, като същевременно се зачитат основите на мита. Неговият „Носферату“ впечатлява с болезнената красота на образи и заобикаляща среда, но остава ограничен от респекта към оригинала, до степен да се придържа стриктно към мрачната естетика на немския експресионизъм (с доминация на черно-бялото, което изначално му допада, както забелязахме във „Фарът“, 2019). Звучейки едновременно ретро и модерно, този римейк затвърждава убеждението, че Егърс е майстор в изграждането на зловеща атмосфера, с помощта на грандиозни декори, умело осветление, което си играе максимално с тъмнината, и сомнамбулния ритъм. А някои от епизодите са наистина ефектни, като пътуването на Томас Хутър до леговището на граф Орлок с мистериозната карета, следвана от вълци, или пристигането в пристанището на кораба, носещ със себе си чумата, която опустошава града…

Приносът
на Робърт Егърс според феновете е в изместването към центъра на повествованието на образа на Елън Хутър – съпругата на брокера, сложната ѝ връзка с граф Орлок, подпечатана с „таен договор“, и произтичащото чувство за вина, че се превръща в причина за страданието на близките си и катастрофалните последици за града и неговите жители. Всъщност намекът за притегателната сила на Злото като израз на потиснатата женска сексуалност вече присъства при Копола. От друга страна, акцентирането върху женския образ (и твърде експресивното изпълнение на Лили-Роуз Деп) донася на този „Носферату“ порядъчна доза истерия и усещането, че в следващия момент ще се озовем на територията на д-р Фройд за неудовлетворени съпруги. А нововъведеният пролог по-скоро предвещава филм за екзорсизъм, отколкото да дава обосновка на последвалите събития или опит да се пречупи интригата през друга призма…
След Носферату 2024 неизкушеният зрител спокойно може да се запита какъв е смисълът да се „реактивира“ многократно използван сюжет, ако нямаш с какво да изненадаш (защото маниерната готика не е изненада при Робърт Егърс), а аз ще трябва да се задоволя с повторение на написаното преди три години по повод „Викингът“, че „случващото се в тази интерпретация на мита не е особено интересно, по-интересното е как е представено“.