Мъничка е книжката, мъничка и тъничка: Оливие Клеман „Христос възкръсна! Размисъл върху християнските празници“ (превод Тони Николов, Фондация „Комунитас“, 2022). Но съдържанието ѝ е огромно, а думите – поразителни. Издадена през 2000 г., в нея френският православен богослов изрича слова, които се отнасят едно към едно с днешните събития, белязани от героизъм и позор, от достойнство и малодушие, от съпричастност и егоизъм. Особено свидетелска е главата за „Разпети петък. Кръстният път“. Свидетелска, защото описва нашето сега с всичките му арогантности и мъченичества, с всичките му снишавания и възправяния. Които на български фон блеснаха ярко с визитата на украинския външен министър Дмитро Кулеба. Блеснаха и някои заслепиха, други обаче прогледнаха. И видяха:
Разпни го! Този вик, удвоен от сляпата страст на тълпата, отеква през цялата история.
Няма какво да се лъжем – в България има субекти, които по същия начин, както тълпите в Йерусалим са обругавали Христос, крещейки „Разпни го!“, обругават и днес мъченическа Украйна с нейните безстрашни бойци и нейните обезкуражени бежанки. Има ли например разлика между тия, към които Пилат се обръща лицем и ги пита: „кого от двамата искате да ви пусна? Те отговориха: Варава. Пилат им каза: а какво да сторя с Иисуса, наричан Христос? Казват му всички: да бъде разпнат! Управителят рече: та какво зло е сторил? Но те още по-силно закрещяха и казаха: да бъде разпнат!“ (Матей 27:21–23). Можем ли да намерим отлика от този вой на тълпата и невнятните и отвратителни думи на българския министър на туризма (хич не ща да му изричам името, скверно ми е), изпискал: „Стига толкова хуманност към бежанците“? Или с ония, дето във Фейсбук слагат ухилени емотикони под снимки на разрушения, издевателства, убийства? Или още към други едни лицемери, дето уж пледират за мир, но скришом в сърцето си приветстват разбойника и реват: „Него пусни! Той нека живее, праведния разпни!“ Едни варавофили, а всъщност путинофили, сляпо острастени и обезчовечени, всеки ден пресичащи границата на хуманността, за да пледират в полза на зверското, чудовищното, сатанинското. Никаква филия няма у тях, никаква любов, а единствено мизос, омраза – мизантропи, ненавиждащи свободата, доблестта, смелостта. А ги мразят, защото те самите са роби, подлеци и страхливци и искат всички да бъдат като тях, че да не се гнусят от себе си, когато се видят в огледалото.
На небивало глумене се подлага Иисус.
На небивало глумене бе подложен и Дмитро Кулеба от нашите първи мъже и жени. Усукват се едни като мокра връв, други пък се изсулиха като лисичка от ръкавичка, без да смеят да го погледнат в очите – гузни, малодушни, страхопъзльовци и страхопъзли. Външната министърка се гъне и гърчи и баш на най-геройския български ден, сложил началото на българския Кръстен път към Голготата на свободата, изтърси величайшата и непростима глупост за малкия български народ. Но малък само в нейните очи, защото тя е малка, нищожна, дребна душица, умряла в кожата си. А председателят на парламентарната комисия за външна политика? Бродещ като Кентърбърийски призрак невнятно где, той не намери ни капчица доблест в просмуканата си от продажни руски опорки същина, за да стисне ръката на украинския първи дипломат. Поне да беше минал трънен венец да сложи на главата на Дмитро Кулеба, че да се узнае веднъж завинаги с кого е искрено – с мъчителите, не с жертвите. Жалка картинка, отвратителна на никаквици с власт; случайни хорица, по ум и съвест куци и сакати, които нагло, без да мигат, зяпат украинеца в очите, повтаряйки подир глумниците: „радвай се, Царю Юдейски!“ (Марко 15:18). И се хилеха, и се кривяха на този, в чието сърце не е останала никаква радост, а единствено скръб и жал за погубваната родина.
Отнемат Му дрехите и си ги поделят, отхвърляйки, пренебрегвайки това осквернено тяло, това прободено тяло.
Мъртвото тяло – беззащитно, обругано. Голо и умряло. Е, украинците ще имат все пак едно предимство – ще са умрели, вярно, но пък ще са защитени с български каски и бронежилетки. Макар че руските орки – алчни мизерници, и тях няма да им оставят, ще ги награбят, както награбиха хладилници и телевизори, печки и компютри, килими и ковьори. Затова тези, които не схващат, че да се отказва военна помощ на Украйна е същото осквернение, каквото е осквернението на Христовото Тяло, са не просто жалки светотатственици, но и най-клети мародери. Кощунствени разбойници: „Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас“ (Лука 23:39). Но другите, другите знаят; знаят и вярват, че всъщност там, в Украйна, битката е за спасението не изключително на нея самата, но и на целия демократичен и свободен свят, в който човешкият живот има стойност, а не се пилее заради вятърничавите амбиции на поредния самозабравил се деспот; и където достойнството на индивида е висша ценност, а не само кирпич за градежа на нечия илюзорна грандомания. Трябва да разберем, длъжни сме да разберем: украинците се бият за нас, за всички честни, демократично мислещи и свободолюбиви люде, следователно е абсолютно необходимо да им помагаме с каквото можем. А онези, които отричат това, които му се противопоставят – те са злодеи и бандити, и корумпирани клеветници.
Пред разпнатата Любов имаме мръсната хипноза на властта.
И тази хипноза е обсебила и фасцинирала толкова много българи, че човек чак се учудва откъде са вдъхнали този крепостен манталитет. Но отговорът е ясен – от руснаците, от тях сме се заразили. Защото за руснаците е очевидно – жалки холопи, чингисоиди, оскотели от материална оскъдица и духовна нищета, залъгващи-се/залъгващи-ги с фантазми за велика (наследена от монголите) империя: това им чувство да се подчиняват на властта е дълбоко залегнало в ресантимантните им подсъзнания, подтиква ги да я следват и обожават, без да задават въпроси – „государь сказал“, „господарят заповяда“. Не на празна почва едно стихотворение на украинската поетеса Анастасия Дмитрук, претворено в песен, „Никогда мы не бъдум братями“ („Никога няма да бъдем братя“), изрича за руснаците: „Воля – слово вам незнакомое, вы все с детства в цепи закованы“ („Свободата за вас е дума непозната, всички вие от деца сте във вериги оковани“). Но българите дори по турско не са били роби, колкото и на някои да им е скъпо това робство – да си спомним как са се чудели и завиждали руските „освободители“, квартирувайки в българските села, на уредените къщи и на плодородните градини. Българският дух е бил горд в ония години, горд и самоуверен – изумявали са от „българското чудо“ на Балканите, но това чудо Ньой го прекършва, а Девети септември го доунищожава с тъпа продажност, доколкото може. Частица обаче от него е останала и тази частица сега е възкресена и гори с любов и преданост към свободата. Да, може да сме още ученици, но сме на духа ученици, на духа, истината и вярата: „духна и им казва: приемете Духа Светаго“ (Йоан 20:22). И днес тази възкресителна частица, която все повече се разгаря, не носи друго име, а едно-единствено – Украйна. И всички, които не го признават, правдата не признават.
За тях са думите на апостол Павел: „а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха“ (Римляни 1:21–22).
Но Оливие Клеман вдъхва надежда: „Христос ще възкръсне от мъртвите. Христос ще възкръсне от мъртвите и всичко тогава ще бъде завинаги живо“.
