0
2740

Понякога отказът на орден е най-големият орден

Фотография Дневник

Трябва да признаем, че отдавна сме свикнали с публичните гафове на министъра на културата Вежди Рашидов. Вече трудно нещо може да ни учуди в неговото поведение, както и в думите, които той безразборно хвърля в медийното пространство.

Честно казано, изпитваме основателни съмнения дали главният мултак на републиката за 1996 г. мисли, преди да се изказва. Спорен и въпросът дали той мисли, след като се изказва. Както и това дали мисли изобщо? Но да оставим въпросите…

Поводът за този текст, естествено, е отказът на Стефан Цанев да получи ордена „Златен век“ за осемдесетгодишния си юбилей. Авторът на постановките „Процесът срещу богомилите” и „Духът на поета”, с които на 10 и 11 януари ще бъде почетена годишнината му, отказва да приеме най-високото отличие на Министерството на културата с аргумента, че през ноември то бе връчено на последния шеф на Шести отдел в Шесто управление на бившата Държавна сигурност Димитър Иванов, по прякор Гестапото. В писмото си до министъра на културата Цанев пише, че за него въпросното награждаване „означава официално оневиняване на тази репресивна институция и същевременно е подигравка с паметта и страданията на нейните жертви“.

Отговорът на Вежди Рашидов не закъсня. Той е в неговия типичен безпардонен стил, като в същото време е белязан от усещането за потупване по рамото, за снизходителност, за отраканост. За това, че въпреки всичко сме наши хора и не бива така рязко да се изказваме. В неговото писмо се прокрадва усещането, с което неотдавна беше белязан и скандалът на същия министър без култура с водещия Георги Ангелов, че журналистите в държавните медии и хората на културата трябва да са във възторг от всеки акт на подаяние от страна на Министерството на културата. Сякаш на въпросното министерство не му е работата да се грижи за артистите. Сякаш то не би трябвало да защитава интересите им, вместо наперено да раздава подаяния, за които след това да изисква всеотдайна и безкритична преданост. Но нека направим разбор на въпросното писмо.

Първо, дразни обръщението. Стефан Цанев се обръща към Вежди Рашидов с фразите „До министъра в оставка”, „г-н Вежди Рашидов” и „г-н министър”. А как започва писмото на министъра, станал известен с това, че докато парламентарната му група бойкотира работата на парламента по време на протестите от 2013 г., той се отбива до същия този парламент, но само за да си купи алкохол? Писмото на същия този „човек на културата” започва със свойското и напълно нетактично за случая: „Скъпи Стефане”. Докато Стефан Цанев се обръща към министъра на културата, Вежди Рашидов се обръща към приятеля, колегата, без да си даде сметка, че това е неуместно. Защото Стефан Цанев не се обръща към скулптора, с когото са се виждали нееднократно. Но както и да е… След това Вежди Рашидов си позволява да говори за „вътрешни терзания”, които изпитвал поетът, като с въпросното словосъчетание си служи с най-голямото клише, че поетът не спира да се „терзае”, да се раздира в душевни драми и т.н.

След това (много учудващо) Рашидов заявява, че не разбира отказа, защото той не бил подписал още отличието. Човекът, станал известен с това, че на 29 ноември 2001 г. заедно с Емил Додов се сбива с полицай, след като колата (на Рашидов) е била неправилно паркирана. Същият този човек, чиито вандалски акт по отношение на полицая (с разбит нос) е бил заснет от телевизия „Евроком” и охранителни камери, и който (съвсем естествено, понеже добре знаем, че нямаме никакви проблеми със съдебната система) е бил оправдан на 5 април 2002 г. с мотива, че престъпленията му (колко типично!) не са били извършени. Същият този човек естествено забравя, че информацията за предстоящото награждаване е публикувана на сайта на Министерството на културата. На всичкото отгоре Рашидов си позволява да държи тон на снизхождение, като в същото време нарича Стефан Цанев „скъпи приятелю”.

Внимание! Тук следва най-култовият момент от писмото на Рашидов. Той напомня на Стефан Цанев, че „в близкото минало подписах една награда, и то с голямо удоволствие – лично мой избор бе ти да бъдеш награден с Националната награда „Христо Г. Данов“, заедно с парични средства. Ти я прие с радост и с охота, а аз бях щастлив, защото знаех, че я заслужаваш”. Това е изказване в така любимия на политиците ни стил „не хапи  ръката, която те храни”. Създава се впечатлението, че даването на награда е благороден жест, висша проява на милост спрямо писателя или артиста. Сякаш не Министерството на културата съществува, защото има хора на културата, а хората на културата съществуват, защото го има това невероятно чудо на чудесата: Министерството на културата. Което е толкова щедро, че и награди дава. И си позволява да тупа хората на изкуството и културата по главите, все едно те са кученца, които трябва да махат с опашки и да се радват, че си имат стопанин. Само дето стопаните на Министерството на културата би следвало да са именно хората на изкуството. Но както и да е… Това Вежди Рашидов никога не би могъл да го разбере.

Следва акт, който не бихме могли да обрисуваме цветисто. Прекалено нагъл и циничен е… Но Рашидов защитава връчването на ордена на Димитър Иванов (Гестапото). Той бил предложен от музеи и университети. Рашидов дори бил готов да направи доста голям списък на доносниците на Държавна сигурност, които са взимали награди в годините на „новата ни демокрация”. И наистина, защо Вежди Рашидов не направи подобен списък? Да, него най-вероятно би го домързяло, но подобен списък би ни спестил търсенето и би бил аргумент и други хора да отказват награди на Министерството на културата. Но както и да е…

След това Рашидов си позволява да се самообяви за мъченик, за репресиран. Но какъвто и да е бил тогава, това е останало в миналото. За съжаление обаче няма как да оставим в миналото това, че той е мултак. Защото човек стане ли мултак, винаги си остава такъв. Мултакът не е титла. Не е някакво определение. Мултак е душевна категория.

Жалко, много жалко, че няма как да поискаме оставка на министър в оставка. Защото случаят отново си плаче за това. Но и Рашидов най-вероятно ще остане в съвременната ни история като министърът на културата, на когото най-често е искана оставка. От неговото писмо за пореден път се убеждаваме в неговото дълбоко неразбиране на това какво би трябвало да е Министерството на културата, как би трябвало да функционира това министерство и по какъв начин би трябвало да се осъществява диалогът в публичното пространство между хората на културата и министърът на културата.

Дай Боже, следващият министър на културата да има поне елементарна култура, както и да има визия за работата си. Би било добре също, ако той е способен да води диалог, да слуша, да премисля думите си, преди да ги изказва. Също така би било добре, ако следващият министър на културата не смята, че най-важните хора на културата са неговите приятели и познати, но това е една друга тема, която е прекалено дълга и горчива. Всъщност с оглед на министерстването на Вежди Рашидов всеки министър на културата след него би бил по-добър. От друга страна, вече сме изпадали в положение, в което сме си казвали това. И е идвало и по-лошо. Така че ни остава само да стискаме палци. И да адмирираме Стефан Цанев. От днес нататък той може да закачи на гърдите си своя отказ и да го носи гордо. Понякога отказът на орден е най-големият орден, а липсата на награда е най-голямата награда.

Колкото до социалистическия бекграунд на Стефан Цанев, който е безгрешен, да хвърли първия камък.

Иван Димиров е издал пет книги с поезия, проза и драматургия. Поставян е в Ню Йорк и в България. Последната му книга е посветеният на столицата роман „Софийски дует“, а следващата – книгата със 111 кратки разказа „Силата на думите“, която ще бъде публикувана от издателство „Жанет 45“ през пролетта.