С професор Георги Каприев за образованието, театъра и състоянието на обществото разговаря Зелма АЛМАЛЕХ.
„В образованието ни има огромни дефекти. За съжаление, те не са преодолими чрез персонално усилие. То е важно, но не е решаващо. Има нещо генерално сбъркано в образователната ни система – от отделенията и нагоре до университетите и докторантурите, където акцентът пада върху количеството, а не качеството. Критерият е количествен и ние попадаме в една образователна перверзия”, категорично заявява философът проф. Георги Каприев, преподавател в Софийския университет „Свети Климент Охридски”.
„Напоследък нещо ме изпълва с ужас и това е от последните години, не от вчера. Така наречените свободно избираеми дисциплини в университета. Забелязва се един особен критерий от страна студентите, които се записват. Това е достоверната информация от предния випуск, а и от по-предния – кой не пише двойки. Този, който пише шестици, той се радва на небивал успех. Ама какво им преподава, дали въобще им преподава – това няма абсолютно никакво значение за студентите. Слава Богу, не за всички студенти, но за масата от студентите. Това, обаче, не е нещо, което им е хрумнало вчера, това им се внушава, откакто са тръгнали на училище, защото продължават да учат за диплома, а не за натрупване на умения, на навици, на способности. Това е огромен дефект и се боя, че много хора завършват университет буквално неграмотни. Най-простото – не могат да пишат на български и оттам се върви към още по-голям кошмар…”.
Това според проф. Каприев е част от диагнозата на обществото ни, като че ли се въртим единствено в омагьосания кръг на посредствеността. Той беше от преподавателите, които подкрепиха първата окупация на Софийския университет от студентите. Според него няма перманентна революция, освен в главата на Троцки. Твърди, че революциите винаги са били кратки и студентският протест не е бил революция в политическия смисъл на думата. „По-глупаво е, че анализаторите, а и част от участниците в този процес привиждаха протеста като политически. Когато правиш политически протест, ти си длъжен да кажеш: „Това не, но за сметка на еди-кое си – да, искам да го сменя с еди-какво си. Протестът, всички мрънкат, че той не е изпълнил тази задача, но той нямаше тази задача, за да я изпълни.
ТОВА БЕШЕ ГРАЖДАНСКИ ПРОЦЕС
Исках да кажа протест, но ми се изплъзна процес. А и самите студенти смениха „протест” с „процес”. Правилно, това е процес за изграждане на гражданското общество в България. Гражданското общество няма задачи да изгражда политиката, да реди партии и партийни програми, а да има контролна функция. Протестът е може би външно затихнал, но процесът по изграждане на гражданското общество съвсем не. Не сме щастливи с този министерски съвет, но такъв ни се е паднал, следващият просто трябва да внимава…”, опитва се да гледа по-оптимистично на предстоящото проф. Каприев. Но като че сам се опровергава с мнението си, че обществото ни е болно и не отсега. „Няма антибиотици, с които да се лекува болестта на нашето общество. То има генетически повреди, които идват от последните 200 години. А това, че то не се лекува, а приема тази патология за норма, това е неговата диагноза. Да, болно е нашето общество”, заявява проф. Каприев.
За него, сякаш,
ТЕАТЪРЪТ ОСТАВА ЛЮБИМОТО МЯСТО
наред с професионалните му занимания като преподавател по философия, главно на Средновековието – латинска схоластика и византийска философия. Проф. Каприев е признат авторитет не само в България, но и в Западна Европа и предимно в Германия, където издава и книгите си, написани на немски език. Той се гордее с идеята си всяка година да бъдат издавани в книга пиесите, номинирани за наградата на фондация „А’ Аскеер” за драматургия. Тази година са „Злият принц” от Георги Тенев, поставена в Народния театър „Иван Вазов”, „Покана за вечеря” от Оля Стоянова в театър „София” и „Хората от Оз” на Яна Борисова в Театър 199 „Валентин Стойчев”. Те са избрани от 25 пиеси, поставени за първи път на професионална сцена в периода от 1 април 2013 г. до 31 март 2014 г. Конкурсът се провежда за десети път, като всяка година книгите с номинираните пиеси се подаряват при връчването на наградите.
„Не смея да твърдя и би било невярно да се каже, че това е единственият източник за българска драматургия от последните 10 години, но един много основен източник. Сериозна част е статистиката, която дължим на Никола Вандов (театровед, член на журито), където е обобщено кои пиесите къде са били поставени и се правят различни съпоставки между тях. Действително много сериозен историко-културен и историко-литературен материал и аз съм много щастлив, че тази идея тръгна от мен”, казва Георги Каприев. И коментира сегашната продукция, оценявана от журито, на което той е председател по преброяването на гласовете.
„Важно е какво разбираме като проблеми на обществото. Ако проблемите са там, където ни ги поднасят от парламент, правителство – за радост трябва да кажем, че авторите бягат от това. Накъде отиват – те отиват към екзистенциалните проблеми, проблема на съществуването, на персоналното присъствие в света и по-голямата част от пиесите се занимават с днешното време. Тези проблеми влизат някъде като фон, но те са фон на нещо по-съществено – въпроса за щастието. Бог знае какво значи щастие, но можем да кажем живота, който предпочитам да живея, който би ми се искало да живея. Това е обществен проблем. Ние щастието го разбираме като моето щастие тук и сега, независимо от всичко и всички. Но такова щастие няма. Моето щастие е щастие само когато е налице и твоето щастие. Мнозина от авторите, веднъж изстреляли добрата идея, която им е дала повод да започнат текста, буквално не знаят какво да я правят и някак си заскучава, предполагам, че и на сцена се случва същото”, обобщава професор Каприев и като философ, и като експерт и изследовател и на театъра.
В зала „Максим” на ТБА продължаваме разговора за драматургията, за равнището на съвременния ни театър. Според Георги Каприев един от важните въпроси, поставени на дискусията на журито, е бил дали е възможно с един и същи критерий да се оценяват моноспектаклите (няма нито един номиниран) и останалите спектакли. „Има няколко текста от моноспектаклите, които много ми харесват, но те стоят като много добре построен разказ в първо лице. Дали това е драматургия, или не е, решават режисьорът, актьорът. Това е много сериозен въпрос – моноспектакълът е едно от най-високите места в театъра, но оценявайки с форматите на драматургията, изведнъж започваш да се питаш това спектакъл ли е или не. И за мое съжаление нито един моноспектакъл не влезе сред номинираните”, допълва професорът.
Няма как разговорът да не премине и към
СЪСТОЯНИЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ТЕАТЪР КАТО ЦЯЛО
в контекста на съвременния европейски театър. Според него, макар и с уговорката, че не познава цялата европейска драматургия, която се пише в момента, но от това, което знае, тя е на едно добро ниво. А защо отсъства от българската сцена? „За мен проблемът, че такива текстове не влизат в българския театър, е в това, че не работим с текстовете от последните 5-10 години, появили се на Запад, малко по-закъсняло ги рецептираме. От моя гледна точка проблемът е в две посоки – едната е, че да превеждаш, защото ти харесва текстът, е несериозно, когато говорим за драматургия, защото трябва да се съобразиш с режисьора, актьорите, да го преведеш на техния език. Другото и по-важното е ниският интерес, опитвам се деликатно да кажа, ниският интерес на нашите режисьори и респективно театри към това, което става на Запад – освен духовна леност, причина е и незнанието на езици от самите режисьори. За да поръча един режисьор да му се преведе пиеса, трябва предварително да знае за какво става дума. Много по-лесничко е да хване нещо, което е преведено. С жив автор, от една страна, се работи трудно, но от друга страна, може да имаш своите внушения към него. Най-великите образци на българската драматургия точно по този начин са се получили”, е констатацията на проф. Каприев.
И се аргументира много категорично: „Има двама автори в българската литературна история – Йовков и Радичков, които са присъствали на репетициите и когато е имало предложение – режисьорско или актьорско, са променяли текста. Виждал съм ръкописите на Йордан Радичков. А Йордан Йовков разказва това в своите мемоари. Да, това е много продуктивно, разбира се и отрицателните примери не са малко. Живият автор – той тропа, иска си запетайката и т.н., което къса нервите на режисьора”.
Професорът признава не без огорчение, че не припада от възторг по отношение на режисурата в последно време по нашите сцени. И отново се връща към любимия си автор. „Радичков има четири варианта на „Лазарица”. Единия поставя Методи Андонов и се опитва да внушава разни работи. Радичков си води записки. След това имаме втори с режисьор Апостол Карамитев (те не „виждат” сцена поради смъртта и на двамата театрали – бел. авт.). И трети вариант – тогава Радичков е стоял в залата с актьора Григор Вачков, постановката е на Младен Киселов. А Вачков беше много, много близък във всяко отношение на Радичков. Повярвайте, голяма част от репликите в този вариант са на Вачков. (Четвъртият вариант е поставен от Крикор Азарян – бел. авт.) Сега Димитър Радичков е тръгнал да издава събраните съчинения на баща си и е обещал, дал е клетва, както се казва, да публикува всичките варианти. Това е големият писател, това е големият драматург, това е преодолелият суетата си”, обобщава проф. Каприев.
Той разсъждава как биха звучали днес онези знакови пиеси, които някога препълваха залите и взривяваха публиката сезони наред. Има своето обяснение като философ със собствен поглед към обществото.
„Има огромен проблем с онези пиеси, които бяха големите на 70-те и 80-те години. Аз се притеснявам, защото постановка на Станислав Стратиев, според мен, трябва да се съпровожда от тълковен речник, но не на думите, а на ситуациите. Исторически сме много далеч от това, чрез което Стратиев правеше театър на абсурда, много сме далеч от тази социална ситуация. Има прекрасни пиеси, които вече са непоставими. Хайде да се върнем към Йордан Радичков, защото това е най-великият български автор за всички времена. А сега мисля, че пиесите на Йордан Радичков са непригодни за сцена, защото ние изгубихме контекста, в който можеше да се мисли заедно с Радичков, малко по-дълбок контекст от този, който имаме в момента. И не мисля, че е възможен някакъв масов интерес към Йордан Радичков, поставен като Йордан Радичков, а не…ремонтиран”, убеден е професорът с известна носталгия към важните текстове и техните автори.
За себе си Георги Каприев признава: „Хващам се от доста време вече – месеци, година, две, как се оттеглям от социалния ни живот, включително от професионалните кръгове. Емигрирам в себе си. Това не е хубаво, защото, ако беше само до мен, може да се отнесе до някакви възрастови и подобни характеристики. Наблюдавам, че това е масово явление, и все повече към мен или по отношение на други хора се задава въпросът: „Бе, ти, в България ли си?” при среща на улицата. Това не е добър знак, това е много лошо. Прилича на процесите в едно отминало време, но други са мотивите. Ако по социалистическо време вътрешната емиграция беше заради една идеологическа машина, цензура, натиск, бруталност на това, което наричахме социалистическо общество, сега бягството е друго.
БЯГСТВО ПО ПЕРСОНАЛНИ ПРИЧИНИ – ВЪТРЕШНА НЕУДОВЛЕТВОРЕНОСТ
Срещам се с удоволствие и разговарям с Илко Димитров – чудесен български поет. Чрез него и разказите му става ясно, че расте страшна неудовлетвореност на българските автори поети от това, че не получават никакво признание. Под признание ние разбираме забелязване. Ти може да го обругаеш, но го прочети. Това премълчаване е много характерно за българската култура от много отдавна. Тогава си дадох сметка, че аз като човек, който пише много на немски, нямам точно този проблем. Моята професионална общност или читателите ми не се ограничават само до хората, които могат да четат кирилица, на български. Аз обръщам по-малко внимание на това, защото имам по-широка общност. Затворените в българския език – това е метафора – в българската култура, там, където те се реализират, сигурно имат повече основание за депресия от мене”.
На Георги Каприев не му е чужда и самоиронията. И продължава с идеята, че изходът е разтваряне в две посоки – навън, към други езици и култури, или навътре. Дава пример с добре познатата му Германия: „В немската култура излизат огромни количества книги годишно, преди няколко години бяха 400 000 заглавия за една година. Почти няма книга, за която да няма рецензия – една, две и повече. Съсипващи – да, но книгата е забелязана, същото важи и за спектаклите, и за всичко в културния живот на Германия. Така съществува културният живот, като артикулиран чрез езика. А когато мълчим – културата я няма. Това е огромен проблем за нашата култура”, казва проф. Каприев.
Интервюто е публикувано в сайта Въпреки.
