Служебните правителства имат ограничени правомощия, тъй като не се ползват с демократична представителност, а само осъществяват прехода между мандатите, подкрепени от електорално мнозинство.
Само че последните служебни правителства превишиха правомощията си с оправданието, че такава е изразената на площада всенародна воля. Това не беше истина и изборните резултати потвържадаваха, че всенародно съгласие липсва. Но въпреки това правомощията се превишаваха и служебните министри в комбинация с назначилия ги президент громяха набелязания политически враг, вместо неутрално да вършат отреденото им по регламент.
И ето че същите служебни министри, които подредиха така картите си, че стигнаха до постове в редовен кабинет, сега се притесняват от служебното правителство, което ще поеме управлението след тяхната принудителна оставка. Притесняват се, защото знаят, че правилата, които сами нарушиха, когато просто трябваше да подготвят следващите избори, ще бъдат нарушени и този път – само че в тяхна вреда.
Оказа се, без изненада, че президентът е имал друго предвид, като ги е подбирал и поощрявал навремето. Тогава те много се радваха, че не им казвал какво да правят и ги оставял „сами да си преценят“, но тази наивна заблуда бързо се разсея, когато с тяхна помощ се разчисти пътя за втори президентски мандат и вече играта със самостоятелните преценки се налагаше да спре. А как свободно се бяха развъртяли като служебни министри!
Затова трябва да се внимава с прецедентите, които сам създаваш. Да действаш конюнктурно, загърбвайки принципни положения, може и да ти спечели временен аванс, но в дългосрочен план, разбира се, е нецелесъобразно.
Рано или късно започваш да сърбаш попарата, която сам си надробил. Сърбат я и гласоподавателите, увлечени от уличната стихия, заличила от погледите им очевидни проблеми. И се стига до: тоя, дето аз го избрах за държавен глава, веднага трябва да се махне… Шизофренична картина.
Ненаучени изглеждат и уроците от предишните два парламента, през чийто истерично кратък живот се взимаха истерично важни решения от истерична сбирщина депутати, които – видя се – иначе не могат да се понасят и всъщност всеки дърпа в различна посока. Машини, хартии, пенсии, дългове – истерия.
Настоящото Народно събрание не бива да повтаря грешките. Изходът е нови избори с много по-реалистични критерии, които изключват обещанията, че с неразтворими вещества ще получим балансиран разтвор. Най-добре е съвместимостта да бъде идеологически и практически доказана предварително.
Ако спрем с недомислиците от типа на „няма ляво и дясно“, ако престанем с бъркането на политическа и юридическа работа и вместо лов на вещици се спазват процедурите на правораздаването, ако уличното скандиране не подменя сериозната експертиза, ако забравим за пропагандната компроматна война, ако започнем да уважаваме сложността на задачите и дори своите опоненти, нищо чудно да излезем от безизходицата, в която с много ентусиазъм сами се набутахме.
Най-интересното е, че изброените „ако“ не представляват нещо особено, напротив – те са подразбиращи се базови условия за прилично функциониране на политическия процес. Да ги пренебрегваш е истинско безумие. Толкова по-стъписващо е, че ги пренебрегнаха именно хората с претенции за ум.
