Заигравката с думата „народ” не е индикатор за демократичност. Пример в това отношение са всички присъди, издадени „в името на народа” от Народния съд в Народна република България.
За популистите клишето, че референдумът е най-съвършената форма на пряка демокрация, е повече от удобно. То тръгва от етимологията на самата дума, означаваща буквално власт на народа, и респективно прехвърля върху народната воля отговорността за вземането на дадено решение. Спекулациите по тези спорни и чувствителни теми могат да се окажат безкрайни. Тъй като съществува и думата „популизъм”, е добре да се представи някакво елементарно базово дефиниране на понятията, което не затъва в дълбоките дебри на великите теоретици на демокрацията като Робърт Дал, Джовани Сартори, Арент Лийпхарт и Робърт Пътнам, а ни дава най-обща представа що е демокрация. Така ние бихме могли да я отличим и от популизма. Демокрацията в никакъв случай не е власт на народа, разбирана чрез утвърдилите се в своя специфичен контекст термини „народна власт” и „народна демокрация”, които ни отвеждат към историята на тоталитарните режими. Изобщо заигравката с думата „народ” не е индикатор за демократичност. Пример в това отношение са всички присъди, издадени „в името на народа” от Народния съд в Народна република България. Тя не е и форма на управление, ако се разграничим от античния смисъл, който са влагали в това понятие Платон и Аристотел, и се придържаме към съвременния, който разграничава републики и монархии. Тя е плуралистичен политически режим, съдържащ определени характеристики като свобода на словото, плуралистична конкурентна партийна система, честни и свободни избори, разделение на властите и т.н. Гарантираното представителство на различните политически интереси е форма на делегирана власт, т.е. представляваните делегират власт на представляващите ги. Тази тавтология е необходима, за да се наблегне на факта, че механизмът на представителството е гарант за универсалността на демократичните процедури и политиците не е необходимо да се допитват за всяко нещо до гражданите, тъй като са оторизирани от тях да вземат решенията сами. От своя страна популизмът е специфичен тип говорене, при което се казва само това, което иска да чуе народът. Защо ни е да даваме подобно определение тук? Най-малкото, за да се убедим, че спекулацията с народната воля е форма на популизъм, а не на демокрация, и че популизмът е приложим само като реторика, но не и като политическа практика. Неговите обещания са колкото привлекателни, толкова и неизпълними. Той е вербална материализация на една фикция, може да печели чрез обещанията си, но губи чрез действията си. Той винаги се оказва пагубната жертва на дистинкцията между блян и действителност, при него предварително заявените намерения се оказват нереализуеми поради предизвикателствата на средата.
В това отношение гръцкият референдум се оказа твърде поучителен. Плебисцитът се осъществи, тъкмо когато властта изпусна юздите на управлението. СИРИЗА спечели парламентарните избори, противопоставяйки се на политиките на реформи и икономии, предлагани от ЕС, по същия начин, по който постигна и фаталната си пирова победа последната неделя. Казано патетично, Гърция, люлката на европейската цивилизация, се изправи срещу Европа, първоизточникът на демокрацията, застана срещу най-демократичния клуб на континента. Трагичният парадокс, вписан в парадигмата на гръцката културна история, е, че демокрацията, тръгвайки по пътя на своите най-големи достижения, стигна до едно наистина неочаквано и непознато до този момент падение. Популистката хватка е повече от елементарна и въпреки това мнозинството неочаквано лесно попадна в нейния капан. Наивно е да питаш избирателите дали желаят драстично да им се намалят пенсиите и заплатите, да се съкратят работни места, да се затегнат коланите отвъд пределите на поносимостта и да очакваш отговорът да бъде „да”. Малко са съзнателните граждани, които поставят общото благополучие над собственото си оцеляване. Същото важи и за политиците. Ципрас получи доверие, което му дава достатъчен ресурс да преведе страната си от ръба до дъното на пропастта. Неговата легитимност в момента се дължи на най-силния инструмент на избирателното право или по-точно на възможно най-демагогската форма на неговата употреба. Той си развърза ръцете, за да не направи нищо. Вероятно държавният елит рано или късно ще осъзнае какъв е изходът от ситуацията, ще достигне до прости истини като тези, че не можеш да харчиш, когато нямаш пари, и няма как да взимаш заеми, без да ги връщаш. Няма как да си член на един съюз с общи споделени ценности, които цивилизованата част от съвременния свят признава за универсални, и да се опитваш да вървиш срещу тях. В очите на по-голямата част от гърците Европа се превръща в техен враг въпреки протегнатата й ръка и това става вследствие на популисткото преобръщане на космоса в хаос. Рационалното действие отстъпва място на ирационалния импулс. Демагогията победи политиката уж в името на демокрацията, а на практика застана и срещу нея, използвайки най-силното й оръжие, каквото е референдумът. Другият важен ресурс, който демагогията и популизмът използват като инструмент, е невежеството на хората. Тук не е съществено дали ще ги наречем маси или граждани, защото е налице пренебрежителното отношение към тях. На какво друго може да се оприличи сложната формулировка на въпроса от 74 думи, ако не на уловка, чиято цел е дори да не се разбере точно какво се пита. Агитацията на правителството да се гласува с „не” оформяше противопоставянето „не” на Европа, „да” на Гърция. Пропагандното извеждане на гърците от обсега на европейската координатна система ги вкарва в задушено и затворено пространство и те едва ли ще успеят да се насладят на своята самодостатъчност, за която бихме могли да използваме старогръцката дума άʋταρκíα. Така референдумът влезе в противоречие със своята изначална същност, тъй като той очакваше предизвестен изход, а не истински демократично решение. Крайният резултат от него е, че той изправи демокрацията срещу самата себе си, отвори дилемата за европейския път на Гърция, доказа, че не е в състояние да разреши проблеми, които не са от естеството на такъв вид процедура.
В контекста на предстоящото в България допитване относно изборните правила е резонно да попитаме каква би следвала да бъде релевантната тематика за един плебисцит, за да не изпадаме в съмнението, че той се превръща в обект на инструментална злоупотреба с пропагандни цели. Неслучайно вече беше изтъкнат аргументът за демагогията и невежеството. Ако насочим хората към тема, от която не разбират, те естествено няма да дадат компетентен отговор. Да вземем примера с референдума за АЕЦ „Белене”. Страната ни не гъмжи нито със специалисти по ядрена енергетика, нито със специалисти по изборно законодателство, така както очевидно и Гърция не е пълна с финансисти. Самата природа на неразбирането предпоставя личния неинформиран и манипулиран избор. Например, идеята част от депутатите да се избират мажоритарно звучи толкова увлекателно за хората, които смятат, че ще бъдат овластени сами да излъчват силни личности в политиката, които да ги представляват. Поддръжниците на тази идея, обаче, въобще не си дават сметка, че техният глас ще има строго определена тежест в зависимост от това колко ще са мажоритарните народни представители и по какъв механизъм чисто процедурно ще бъдат избрани те, каква ще бъде цената на един мандат и дали ще варира тя в отделните избирателни райони, как ще се избегне опасната за мажоритарността тенденция от 2009 г. първата политическа сила в съответния район да печели също и мажоритарното място. Как ще бъдат убедени всички да гласуват задължително, щом ги заплашва единствено една малка глоба, или пък ще спечелят, ако евентуално подадат своя вот и ако това изобщо се приеме, незначителна данъчна преференция, която твърде намирисва на купуване на гласове. Та нали въпросното купуване на гласове е един от онези неприятни рецидиви, които се опитва да избегне всеобщото гласоподаване. Оказва се, че дори демократичният инструментариум на референдума не е в състояние да предложи решение за излизане от неприятния порок. Същият омагьосан кръг се върти и около електронното дистанционно гласуване без никакви гаранции за тайната на вота. Т.е. всичко се подхвърля в публичното пространство под формата на идеален модел за придобиване и разширяване на граждански права, за усъвършенстване на правилата на демокрацията и тази форма, доволно украсена от витиеватите пустословия на президента, в които дълбочината на мисълта отстъпва своето място на злободневната тривиална реторика, създава пък от своя страна възможно най-благоприятната среда за мащабна манипулация на общественото мнение. Така референдумът все повече започва да прилича на играчка в ръцете на управляващите, хвърлена като залъгалка в лицето на народа. Необходима е информираност на гражданското общество, за да влезе то в естествено приписаната си роля. Това означава сериозна тематична осведоменост, дори в определени случаи усвоена юридическа компетентност. Иначе се стига до онази крайност, в която властта си измива ръцете, че народът така е решил, до най-чистата форма на популизъм. Веднъж се злоупотребява с подмяната на източника на легитимната власт в условията на плуралистична политическа система, втори път се спекулира с резултата от манипулативно произведеното решение. Тъй като популизмът вирее в демократична среда, понякога се третира като първородна рожба на демокрацията и тъкмо тогава настъпва катастрофата. И накрая всички се хващат за главите, опитвайки се да търсят изход от задънената улица.
