В политическата си реторика премиерът очертава нещата такива, каквито трябва да бъдат. В конкретните си действия обаче като че ли съзнателно избира коренно противоположната посока.

По всеобщо признание на анализаторите в българската политическа система след 2001 г. трайно се настани популизмът. Явлението се разглежда през призмата на неговите базови характеристики, които подробно са анализирани в огромната по обем академична литература по въпроса. Погледът на родните политолози към проблематиката е изключително задълбочен и в многобройните анализи по темата са обхванати базовите характеристики на популизма, които се разглеждат в теоретичните трудове на утвърдените западни автори. Съществува обаче още една характеристика на проблематиката, която остава трайно незасегната в анализа. Тя е свързана с незачитането на основните писани и неписани правила и норми, по които трябва да функционират основните политически институции. Тук не става дума за пряко нарушение на закона или на Конституцията, което автоматично да превърне популисткия лидер в клиент на органите на третата власт, а за движение по ръба. Това движение от една страна е равнозначно на формално заобикаляне на правилата на играта като движещи сили на институционалната ефективност. От друга страна, то протича по толкова фин, подмолен и неуловим начин, че не само затрива всичко след себе си, но и прави невъзможно да се установи каквото и да било нарушение. Типичен пример от началото на нашия век бе опитът на Симеон Сакскобургготски да се намери „начин да се заобиколи законът” и това неуважение към институционалната рамка не е загубило актуалност и в настоящия контекст. В предишната си публикация за Портал „Култура” – „Херменевтика на институционализирания популизъм” разгледах институционалната девиантност на политическото поведение на Волен Сидеров като характеристика на една конкретна ситуация, в която имаше пряко съприкосновение с органите на реда и на правораздавателната система, т.е. беше възникнал сериозен политически скандал, който меко казано предизвика някои смущения в публичното пространство. Интересно стечение на обстоятелствата е, че новата година започна с нов скандал, в който основни герои са премиерът и лидер на считаната от повечето анализатори за популистка партия ГЕРБ и органите на съдебната власт.

Всичко тръгна от едно анонимно донесение от член на ВСС  до министър-председателя, препратено от него със SMS до председателя на ВКС, със следното съдържание: „Лозан Панов отново предложи да Ви викаме във ВСС по записите на двете каки. Не го приехме“.[1]  Ако следвахме нормалната институционална логика, за да се установи достоверността и авторът на този донос, е необходимо да бъде сезиран главният прокурор, но това в случая нямаше как да стане, тъй като и самият Цацаров е герой в политико-съдебния сюжет. Става дума именно за миналогодишния скандал за търговия с влияние в съдебната власт, в който сериозно е замесено името на министър-председателя на Република България. Следващият момент е, че Борисов отива на заседанието на ВСС, за да даде показания по Яневагейт, без да е канен, а част от членовете на съвета му стават на крака.[2] Случилото се е открит пример за директен опит за вмешателство на Бойко Борисов в работата на съдебната власт. Това е тежко посегателство върху нейната независимост. Борисов изпълнява две функции в момента – той е председател на управляващата партия ГЕРБ и глава на правителството, и в този смисъл вмешателството му е двойно, доколкото с присъствието си винаги представлява и двете позиции. Казано с други думи, ореолът на независимата съдебна власт за първи път в историята на посткомунистическа България беше засенчен от чадъра на ръководителя на изпълнителната власт и на първата парламентарна сила. Другият не по-малко тежък елемент от прецедента е именно ставането на крака на някои членове на съвета, което е трудно да се тълкува само като символичен акт на уважение. Защото уважението към останалите институции изисква да уважаваш и институцията, която представляваш и самият ти, да запазваш собственото си достойнство, да не показваш раболепие и да защитаваш институционалната си автономия.

Не по-малко важни са характеристиките на поведението на премиера пред висшите магистрати и двойствеността, която е ясно забележима от наблюдателното око. Борисов подчертава, че правителството винаги се е грижело за съдебната власт и само преди ден (13 януари) е дало 7 млн. лв. за ремонт на пътя около Софийския районен съд. Едва ли трябва на такова място да се преекспонира щедростта на изпълнителната власт и то за една инфраструктурна инвестиция, която няма нищо общо с начина на функциониране на съдебната власт. Това наблягане върху финансовата щедрост в името на общото благо е присъщо на социалния популизъм, а реторическите оправдания на премиера, че никога не се е намесвал в работата на третата власт свидетелстват за положението на привидно ненужна самоотбрана и автоматично вкарват неговото поведение в рамките на антиинституционалния дискурс. По-нататък Борисов навлиза още по-надълбоко в тези рамки, като се заплита в твърдения, които не отговарят на истината. Есемесът му бил препратен от негов съветник, а не от член на ВСС, а от ВСС го били канили многократно.[3] Имагинерният съветник е още един представител на изпълнителната власт, който бива въвлечен в скандала от премиера, за да се превърне в изкупителна жертва, но Лозан Панов разкрива манипулацията, а висшите магистрати опровергават твърдението за поканата. Подобно изопачаване на фактите граничи с присъщата за популизма демагогия. Далеч по-страшното е, че министър-председателят бива уличен в изказването на публично отречени неистини и се опитва да прехвърли върху други лица отговорността за неадекватните си и априори антиинституционални действия и че той е въвлечен в скандал, в който са преплетени зависимости между изпълнителната и съдебната власт. И най-вече, че самият министър-председател е обект на тези зависимости. Скандалът продължава с оповестаната от Христо Иванов информация, че есемесът е изпратен от Димитър Узунов – лицето, което според Владимира Янева е човекът на Борисов във ВСС, и лицето, което е бивш председател на районния съд в Сандански, откъдето е и официално поелият отговорността за написването на есемеса премиерски съветник Яне Янев.[4]  Така излиза наяве поредното доказателство за наличие на тежки зависимости между Бойко Борисов и съдебната власт. В контекста на изпратения SMS Иванов коментира, че „Това е пример за една банална ситуация, в която разделението на властите не струва пукната пара в България.”[5] Ситуацията не е чак толкова банална, по-скоро е екстремна, въпреки че не е първата по рода си. Още не са избледнели от съзнанието спомените за подслушваните разговори в Банкя, които струваха оставката на градския прокурор на София Николай Кокинов, а твърдението: „Ти си го избра” получава нова актуална релевантност в рамките на сложния и преплетен пъзел на взаимоотношенията между изпълнителната и съдебната власт. Или казано с други думи, Борисов може би си е избрал не само Цацаров, но и  Узунов. Т.е. българският министър-председател разполага с реален властови ресурс да кадрува в рамките на съдебната власт и да предопределя ключови назначения в нея. Нарушен е основният конституционен баланс, който е въплъщение на класическата формулировка на американските бащи на Конституцията – „checks and balances”, която означава възпиране и контрол, а в българския случай придобива измерението на необуздан контрол и на отявлени зависимости, чиито привкус може би не е съвсем легален. Всъщност да наречем ситуацията банална, означава да признаем, че се е утвърдила като естествена закономерност на българския политически живот тенденцията да се преплитат по сложен и задкулисен начин взаимозависимостите между конституционно разделените власти. След избора на Узунов идва и реакцията на Бойко Борисов, който определя случилото се като „провокация, целяща изкуствено поддържане на напрежението между институциите“.[6] Отново проличава вече очертаната линия на неговото политическо поведение да демонстрира официално уважението си към съдебната власт като институция, да се дистанцира от скандалните факти, които продуцира актуалната събитийност в публичното пространство. Не е ясно кой е източникът на провокацията, доколкото новоизбраният представляващ ВСС фигурира като близък до Борисов в разговорите между Янева и Ченалова. По-нататък премиерът заявява: „Разбирам, че политически е удобно на определени кръгове да използват тези похвати, за да реализират личните си амбиции, но всеки здравомислещ човек разбира, че това е вредно за държавата”.[7] Не са визирани конкретните кръгове, но тук важно е обстоятелството, че министър-председателят осъзнава пагубния характер на случващото се, дава си сметка, че тази история влиза в дисонанс с институционалната логика на политическия процес. Дори Борисов да е вдъхновител на кадровата политика на съдебната власт, той е развил до достатъчно високо равнище политическата си култура, за да се разграничи публично от подозренията в тържество на задкулисието. Парадоксът е, че се наблюдава очевидно разминаване между думи и дела. В политическата си реторика премиерът очертава нещата такива, каквито трябва да бъдат. В конкретните си действия той като че ли съзнателно избира коренно противоположната посока. Хвърлената в публичното пространство реплика за наличието на въпросните кръгове обаче не осветлява какво има предвид и по този начин съзнателно се поставя под булото на неведението тяхната идентификация. Чрез мистификацията се замъглява и актуалният дневен ред, който стои пред министър-председателя, а съмненията за осъществени нерегламентирани контакти говорят и за наличието на друг паралелен дневен ред, за който институциите и тяхната правна рамка за функциониране и етично поведение нямат особено значение, а ключовите възлови приоритети остават извън полезрението на непосветената публика. Реторическата изява се явява като меродавния фактор, от който следва да се правят заключенията, и така се изключва възможността за поглед върху събитията отвъд полето на истината, рамкирано чрез предложените чисто вербални конструкции. По всеобщо признание, премиерът е най-информираният човек в държавата, който получава всякакви сведения, включително и такива от специалните служби. Да се твърди, че той не е в състояние да назове кръговете звучи недостоверно, а противното би било в ущърб на имиджа на самата институция, която той оглавява.

Актуалната история може би е наречена от Христо Иванов „банална”, защото по семантичния характер на посланията си тя е продължение на една друга история, към която вече беше направена препратка в този текст и в която отново основно действащо лице е Бойко Борисов и отново става дума за неговите взаимоотношения със съдебната власт. Политологът Евгений Дайнов дава кратко и синтезирано описание на тази сцена на съприкосновение между независимите и разделени власти в България: „Мирослав Найденов се пазари с прокурора Кокинов да му бъде смачкано делото за подкуп. Кокинов пък нарича свой колега прокурор „гей” (Бойко Борисов го поправя, че бил „откровен педераст”) и топи началника си Цацаров, че възнамерявал да стъжни живота на журналиста от „Медиапул“ Борис Митов, който също бил „и наркоман, и гей”.[8]  Сбитият преразказ доказва, че още в най-близкото ни политическо минало, чиито граници се преплитат с днешната реалност, съществуват взаимоотношения извън рамките на публичността и деен участник в тях е и българският министър-председател. Стилистиката на публикуваните разговори свидетелства за неформалния характер на средата, в която протичат тези взаимоотношения. От Борисов се очаква пряка намеса в действията на съдебната власт, а точно от порцията с нерегламентирано изтекли сведения е и легендарната реплика на Кокинов, цитирана по-горе. И как, четейки това предисловие към случващото се днес, можем да повярваме на демонстрираната от министър-председателя убеденост, че не той дирижира протичащите в съдебна система процеси, а съществуват задкулисни кръгове, които отправят своите провокации. Очевидно се осъществяват сенчести контакти между Бойко Борисов и определени лица от съдебната власт, очевидно има преплетени връзки между автономните институции и това, което става днес, е проекция на това, което е ставало вчера. В предназначените за широката публика изказвания на премиера, се забелязват белезите на един стил на говорене и поведение, в който формалното уважение към независимите представители на третата и на четвъртата власт е засвидетелствано по подобаващ начин. Не така стои въпросът при неформалните му контакти, а на чисто практическо равнище обстоятелствата клонят към обратната посока на развитие и дори, в сферата, която е предмет на анализ, към директното вмешателство.

Ако хвърлим един съвсем бегъл поглед към работата на предишното Народно събрание, ще видим, че споменатият стил на отклонение от правилата на играта на Борисов, изразен в отношението му към институциите, в зависимост от контекста е в състояние да не пощади и законодателния орган. По времето на кабинета на Орешарски лидерът на ГЕРБ, заедно със своите депутати, провокира парламентарна криза, бойкотирайки пленарните заседания, като не осигуряваше необходимия кворум за тяхното провеждане. Ситуацията е известна на всички и е свързана с исканията за оставката на тогавашното правителство и с обществените протести срещу назначението на Пеевски. Отказът на ГЕРБ да участва в парламентарните заседания беше масов и е показателен за отношението към основната институция в България, която по Конституция е парламентарна република. Вътрешната дисциплина в групата на ГЕРБ свидетелства за консолидация не около някакви базови идеи и ценности, а за сплотеност около фигурата на своя лидер, която е носител на определена харизма. Освен това, актът на солидаризиране с антиправителствените протести е еманация на класическото противопоставяне на обикновения народ срещу корумпирания елит. Изброените три характеристики – незачитане на ролята на институциите, обединение около лидерската харизма и акцентиране върху вечната опозиция народ-елит, са основополагащи за същността на популистката парадигма. В този смисъл Бойко Борисов се явява лидер на популистка партия и в начина си на говорене, и в начина си на действие. Чрез публичното си поведение той се утвърждава като представител на популистката вълна в българския политически живот и най-вече на нейната национална иновация, изразена в антиинституционалния дискурс на Симеон Сакскобургготски и Волен Сидеров.