0
2343

Популизмът като идеология

Атанас Ждребев, „Популизмът като фактор за дисфункция на политическите институции в България (2001-2018)“, изд. „Изток-Запад“, 2020 г. Предлагаме ви откъс от книгата.

Популизмът като идеология  

Отчитайки колебанията в академичната литература, дали популизмът е идеология,  политическо движение или политически стил, и фокусирането на дефинициите върху две отправни точки – „елит” и „народ”[1], Кас Муде дава определение, според което популизмът е „…идеология, която смята, че в крайна сметка обществото е разделено на две антагонистични групи, „чистия народ” срещу „корумпирания елит”, и която твърди, че политиката трябва да е израз на volonté générale (общата воля) на народа.”[2] Тази дефиниция съдържа няколко важни елемента, които трябва да бъдат разгледани поотделно. На първо място става дума за „безсъдържателна идеология”, думите “thin-centered” са пропуснати в българския превод на статията „Популисткият Zeitgeist”. Както отбелязват Ноъм Гидрън и Барт Бониковски: „Нестройните идеологии са тези, които не осигуряват отговори на големите социалнополитически въпроси и следователно биха могли да бъдат съвместими с други по-широко развити системи на политически вярвания като социализма или либерализма.”[3] Вече имахме възможност да установим, че при популизма липсва обособено ядро от ценности, той не е нито ляв, нито десен и поради тази причина е съвместим с големите идеологии. Политическото и икономическото съдържание и системата от идеи са тези, които придават смисъл на една идеология. Когато те липсват, идеологията е лишена от фундамент. При Муде такъв фундамент присъства и той е изразен във втория елемент на дефиницията – противопоставянето между обикновените хора и продажните и корумпираните елити. Към избрания подход би могло да се отправи критиката, че, макар и да нарича идеологията „безсъдържателна”, холандският политолог предлага ограничен набор от две нейни ценностни специфики – противопоставянето на корумпираните елити и подчинението на общата воля на народа, които заместват дефицита на политически и икономически идеи. Дистинкцията народ–елит задава не само антиелитизма като характеристика, но и очертава стремежа на популистите, унифицирайки народа като единно цяло и съответно елититите като единно цяло, да премахнат всякакъв вид политически различия, освен тези, пораждащи противопоставянията между двете групи. Именно в тази посока Барт Бониковски очертава теоретичната слабост на методологическия подход, разглеждащ популизма като идеология. Аргументацията за липсата на популистки мироглед и на структурирани идеологически позиции на популизма по отношение на развитието на държавата, икономиката и обществото е артикулирана ясно, стегнато и логично в рамките на статията „Три урока на съвременния популизъм в Европа и Съединените щати”, поради което я представяме тук под формата на цитат от текста на Бониковски: „Проблемът с този подход е, че за разлика от повечето политически идеологии, популизмът е базиран върху рудиментарна морална логика, която няма преки политически последици и не предоставя едно принципно разбиране за обществото или политиката. С други думи, популизмът не предлага мироглед, а в най-добрия случай той предлага една опростена критика на съществуващата конфигурация на властта. Това е нещо твърде различно от либерализма или консерватизма, които са базирани на добре артикулирани принципи относно желателността на държавната намеса в икономиката и относно подходящия баланс между индивидуалната свобода и култивирането на социалните неравенства. В светлината на тази концептуална сложност, някои учени категоризират популизма като „нестройна идеология”, като място на относително свързани, но стеснени твърдения, които са използвани, за да изразят по-устойчиви идеологически перспективи като нативизма или икономическия протекционизъм…”[4] (Преводът мой – А. Ж.)

Кас Муде се спира на проблематичния характер на популистката употреба на термина „народ”. Според него позоваването на народа може да бъде реторически похват, който не е адресиран до конкретна група от хора. Съществува и класова интерпретация, наблягаща върху един класов сегмент от народа, отхвърлена от Пол Тагарт, който търси да изрази по-точно, макар и по-абстрактно същността на понятието народ чрез неологизма „сърцевина на страната”. Муде се съгласява с концепцията за народа като въобразена общност.[5] В популисткия дискурс се проявява тенденция към унификация на образа на народа като еднороден субект с общи искания и с обща воля. Популизмът се оказва коренно различен от плурализма, който вижда „обществото като хетерогенен набор от групи и индивиди с често дълбоко различни възгледи и желания.”[6] В противоположност на тази унификация върви плуралистичната логика. Хетерогенният характер на обществото, погледнат от перспективата на плурализма, предполага наличието на множество индивидуални воли и субективни интереси, които биват представяни с помощта на демократичните механизми. Визията за една обща воля, която да обедини съвкупността от разнородните индивидуални воли, върви срещу принципите на демократичния политически процес с претенцията за унификация на различията и, ако бъде приложена на практика, може не само да застраши, но дори и да унищожи демокрацията. Това обстоятелство до известна степен е подценено от Муде, макар и да е взето предвид. Според него изискването политиката да бъде израз на общата воля на народа доказва, че при популизма има политики, „които са добри за всички.”[7] Към последното твърдение би следвало да се подходи изключително предпазливо. Действително във всяка държава съществуват политики от национално значение, например защитата на националните интереси, около които се е оформил консенсус между политиците и гражданите и по отношение на тях има обща воля за единни действия. След като е налице съгласие, че нещо е добро за всички, възниква логичният въпрос защо е необходима намесата на популистите, за да се прокара съответното политическо решение. В подобни ситуации тяхната роля се обезсмисля напълно. От друга страна, допускането за наличие на добри за всички общи политики крие риск от отдалечаване от идеята за наличие на плуралистични интереси.

В тезата на Муде се проявяват известни напрежения по темата за отношението между популизма и демокрацията, която беше разгледана в предходния анализ на други автори. В двете негови статии, цитирани тук, е формулирана ясна и непротиворечива концепция относно природата на споменатото отношение. Изложената аргументация създава впечатление за известна двойственост при ситуирането на същността на проблема. Муде твърди, от една страна, че популистката „сърцевина” подкрепя демокрацията; популистите не са непременно антидемократични и могат да спазват формалните демократични процедури; нямат желание да участват в политическия живот, не са привърженици на партиципативната демокрация, респективно очакват резултати на изхода, а не на входа на политическия процес; не отхвърлят представителството и виждат в референдумите възможност да се противостои на властта на елита. От друга страна, те са определени като антилиберални демократи, като заплаха, която подкопава устоите на либералната демокрация и е насочена срещу принципите на конституционализма с искането да се премахнат всякакви ограничения пред осъществяването на волята на народа, проявяват враждебност към институциите на либералната и на конституционната демокрация. Плебисцитната трансформация на демокрацията не преодолява кризата на демокрацията, изразена в популисткото предизвикателство, а я засилва, защото демократичното говорене легитимира критиката от страна на популистките актьори.[8] Същият тип двойственост се наблюдава в интерпретацията на Муде на характера на отношението на популизма към партиите. В популистката пропаганда важна роля играят антипартийните настроения: „…популистите твърдят, че партиите корумпират връзката между лидерите и поддръжниците, създават изкуствени деления вътре в хомогенния народ и поставят своите собствени интереси над тези на народа.”[9] Те се противопоставят на установените партии, а не на партиите сами по себе си; опитват се да се представят като нов вид партия и в този смисъл техните антипартийни нагласи не са екстремистки.[10]

Подходът изкуствено да се разделят аргументите на Муде на две основни групи – първата, доказваща, че популизмът може да бъде съвместим с принципите на демокрацията, и втората – че той представлява заплаха за нейните институции, не е избран, за да се търсят вътрешни противоречия в тезата на автора, а за да се проблематизира природата на взаимодействието между популизма и демокрацията. Генезисът на напрежението тръгва от плуралистичния характер на демократичната политическа система, допускащ появата на всякакви партии и движения, включително и на такива, които се противопоставят на нейните принципи. Противоречивостта на популизма се състои в това, че популисткият дискурс съчетава в себе си две различни посоки на действие, между които съществува логическа връзка, но политическите резултати от тяхното следване се оказват коренно противоположни. Формално популистите атакуват демокрацията с искания за повече демокрация, изразена в идеите за често провеждане на референдуми като инструмент за пряка и неограничена метериализация на волята на народа и на народния суверенитет, за ограничаване на властта на елитите и за упражняване на демократичен контрол върху нея. Паралелно с плебисцитарната насоченост върви атаката срещу институциите на либералната демокрация, конституционализма и ролята на партиите в политиката. Демокрацията е невъзможно да съществува, без да се спазват конституцията и законите на една държава, без да съществуват различни партии, които да защитават интересите на отделните групи от граждани, без да се зачитат регламентираните правила, по които функционират органите на властта. Вече беше спомената двойствеността в начина, по който Муде тълкува популизма в реална демократична среда, тази двойственост беше артикулирана и като елемент от тезата на Томас Кародърс; при нея съществено значение има начинът, по който популистите влизат в управлението и използват интеграцията си в политическите структури за реализация на определени цели. На входа на политическия процес те не разполагат с друга печеливша стратегия, освен да зачитат изборите и всички останали формални демократични процедури за придобиване и разширяване на политическата им легитимност. Въпросната стратегия, комбинирана с плебисцитарната насоченост на популисткия дискурс, конституира образа на популистите като истински демократи. Като контрапункт, отбелязаната деструктивна роля на плебисцитната трансформация по отношение на кризата на представителството, предпоставя враждебността на популистите към смисъла на представителната демокрация и оттук произтича оспорването на нейните легитимни институции. Демократичното съдържание на популисткия дискурс, съотнесено с принципите на либералната демокрация, се изчерпва с политическата институционализация на популистките партии и оттам нататък започва съпротивата срещу споменатите релевантни демократични механизми. Изследователи като Муде и Рупник защитават тезата, че популизмът е антилиберален, но не и антидемократичен, тъй като неговият демократичен характер не може да бъде пренебрегнат поради подкрепата на принципите на пряката демокрация, даваща повече власт на народа, както и поради факта, че популистите спазват част от демократичните процедури. На другия полюс стои формулираната от Зиглинде Розенбергер теза, която вече разгледахме, че крайният популизъм е едновременно антилиберален и антидемократичен. Необходимо е да се стигне до проявленията на радикалното екстремистко популистко дясно, за да се констатира на емпирично равнище склонността на популизма да съчетава в себе си антилиберални и антидемократични елементи. В самата природа на популизма е заложен радикализъм, радикализира се демокрацията до нейната най-крайна форма – пряката демокрация; в рамките на представителната демокрация радикализмът се изразява в противопоставянето на институциите на представителната политика. Механизмите, по които протича това противопоставяне, бяха разгледани при анализа на концепцията на Пол Тагарт. При популисткия дискурс винаги могат да се намерят елементи на демократизъм, които от своя страна перманентно се съчетават с антипартийна и антиинституционална насоченост. Нееднократно застъпихме тезата, че политическите партии и институции са движещите сили на демократичния политически процес. Твърдението, че популизмът е демократичен, защото противостои на демокрацията с демократични средства, изразява по друг начин виждането, че той е антилиберален, но не и антидемократичен; новата формулировка цели да наблегне върху противоречивостта на съждението, което изглежда не отчита факта, че принципите на политическия либерализъм са и принципи на съвременната демокрация. Популизмът застава срещу тях, като се противопоставя на партиите, на институциите, на представителните механизми и търси силни харизматични водачи, които спомагат да се омоловажи значението на плуралистичните позиции.

Кас Муде и Кристобал Калтвасер не приемат харизматичното лидерство като непременно конституиращ елемент на популизма, за тях то е негова допълнителна страна, а популистките лидери не са вездесъщи и задачата им е да спазват централната за тяхната идеология дистинкция народ-елит. В статията „Гласовете на народа – сравнение на популизма в Европа и Латинска Америка” те се позовават на схващането на Кърт Уейланд, според което „популизмът е най-добре дефиниран като политическа стратегия, при която един персонализиран харизматичен лидер търси или упражнява власт, базирана върху пряката непосредствена, неинституционализирана подкрепа на неограничен брой неорганизирани последователи.” Муде и Калтвасер приемат по принцип значимостта на формулираните от Уейланд организационни аспекти на популизма, а именно харизматичното лидерство и отхвърлянето на механизмите на посредничеството. Тяхната критика е фокусирана върху разбирането им, че харизмитичното лидерство е допълнителен, а не основен елемент на популизма. Основата, разбира се, е идеологията, която на свой ред е нестройна, защото по думите на Пол Тагарт популизмът има „хамелеонски характер” и е оцветен от контекста.[11]

Обстоятелството, че Муде и Калтвасер се позовават на Уейланд със своите съгласия и несъгласия спрямо неговата теза, налага няколко важни извода: Първо, популизмът е сложен за изследване феномен, който трудно би могъл да се вмести в една концептуална рамка или парадигма. Наблюдава се синергия между подходите – не само в разглеждания случай автори, принадлежащи към различни школи, често се цитират един друг. Второ, оформя се една обща базова слабост на идеологическия подход, която се изразява в противоречието между подценяването на значимостта на харизматичното лидерство и факта, че с помощта на сравнителен анализ на конкретни емпирични примери двамата автори описват механизма, по който популисткият лидер се самоидентифицира с целия народ и представя себе си като единствената морална алтернатива на корумпираните политически елити. В статията са визирани четири случая на популистки партии в периода 1990-2010: Австрийската партия на свободата на Йорг Хайдер и Националния фронт на Франция на Жан-Мари Льопен в Европа,  Движението за социализъм на президента на Боливия Ево Моралес и Движението на Петата република на президента на Венецуела Уго Чавес.[12]

Тук ще проследим съпоставката, която правят Муде и Калтвасер между четирите случая на популизъм по отношение на значението, което има фигурата на лидера като конституиращ елемент на популизма като идеология. Готовият емпиричен материал, привлечен в статията, включва подбрани случаи на популистко говорене, които са емблематични примери за потвърждение на теоретичните постановки, заложени в дефиницията за популизма. Последното обстоятелство дава възможност да се разгледат цитатите от лозунги и речи на споменатите популистки водачи от Европа и Латинска Америка, за да се установи логиката на популисткия дискурс в неговата най-непосредствена и ясно артикулирана форма.

Фокусът върху ролята на харизматичния лидер е централен за популистката пропаганда на Австрийската партия на свободата. В слоганите върху политическите плакати на Хайдер най-ясно е отразена неговата идентификация с народа: „Той за вас”; „Просто най-честен, просто Йорг”; „Те са срещу него, защото той е за вас”. Националният фронт на Франция също се противопоставя на корумпираната олигархия на политиците, а лидерите Жан-Мари льо Пен и след това неговата дъщеря Марин льо Пен използват слоганите „Льо Пен е народът” и „Ние сме народът”. Калтвасер и Муде възприемат Уго Чавес като прототип на латиноамериканския популизъм и цитират откъс от негова заключителна реч в предизборната кампания през 2006. Струва си да цитираме този откъс, защото той е класически пример за начина, по който популисткият лидер издига на пиедестал волята на народа, отъждествява себе си с него и неговите тежнения: „Вие хората сте великанът, който пробужда, аз, вашият скромен войник ще правя само това, което ми кажете. Аз съм във вашите редици, за да изчистя пътя към великото Отечество. Защото вие всъщност няма да преизберете Чавес, народът ще преизбере народа.” (Преводът мой: А.Ж.) За Чавес борбата между народа и елита се осъществява между „страната на доброто и страната на злото” и този цитат е ярък пример за манихейския дуализъм на популизма. „Както знаете, революцията не би могла да има значение, ако тя не беше върнала на народа това, което принадлежи на народа, тъй като народът беше отречен от антиболивийската и непатриотична олигархия от толкова дълго време, през всички тези векове.” (Преводът мой: А.Ж.) При Моралес популизмът е основан върху моралното разграничение между чистия и добър народ и злата и корумпирана олигархия. Ето откъс от реч на Моралес пред Общото събрание на ООН, произнесена на 26 септември 2007: „Народът никога не е имал власт… Сега ние установяваме народната власт, така че суверенитетът принадлежи на народа вместо на група от семейства и така че народът има правото да решава сам собствената си съдба. Това е най-добрата демокрация, която ние можем да приложим.”[13] (Преводът мой: А. Ж.)

На дефинитивно равнище формулирахме твърдението, че популизмът като идеология противопоставя чистия народ на корумпираните политически елити. Прякото потвърждение на тази постановка може да се изведе емпирично от цитираните фрагменти от речи на Чавес, който отъждествява народа със страната на доброто и елита със страната на злото в създадената условна теоретична конструкция, и на Моралес, за когото народът априори е чист и добър, а олигархията – зла и корумпирана. Антиелитизмът като похват, чрез който да се спечели доверието на избирателите, е използван в тази най-крайна форма в латиноамериканските страни, които не са емблематични примери за развита демокрация. Той илюстрира инструментариума за манипулация на общественото мнение, почиващ върху неудовлетвореността на гражданите от политиците и желанието за подмяна във високите етажи на властта. Необходимо е да се подчертае, че не е задължително всяка популистка артикулация на антиелитистки послания да придобива подобни крайни форми на изказа, за да може да постигне своите цели. Призивите, насочени срещу статуквото, са естествена част от пропагандата на политическите играчи, които искат да направят пробив в политическата система или вече са се установили в нея, и когато те разполагат с достатъчно богат политически опит, са способни да завоалират своите послания по начин, който да не позволява да бъдат директно разпознати като популисти. Посочените случаи с Чавес и Моралес са използвани като христоматийни примери за потвърждение на избраната дефиниция за популизъм от Калтвасер и Муде, но това не означава непременно, че всеки случай на популизъм потвърждава теоретичната постановка на двамата учени в такава висока степен на крайност.

Антиелитизмът е основата, върху която стъпват популистките лидери, за да изградят своя харизматичен образ. След като елитите са отдалечени от народа в морално и политическо отношение, пред популисткия водач остава единствено възможното стратегическо решение той самият да се отъждестви с волята и интересите на народа. Тенденцията се потвърждава в цитираните лозунги на Хайдер и Льо Пен. Претенцията на харизматичния водач да представлява целия народ потвърждава антиплуралистичната насоченост на популизма. Унифицират се политическите различия, без да се отчита многообразието на политически, икономически и социални интереси, които съществуват реално сред отделните групи от населението и влияят върху развитието. Безсъдържателността на популисткото послание произтича от унификацията на политическите идеи и липсата на конкретност относно реални политики, която проличава при институционализирането на популистите във властта. На базата на направените наблюдения би могло да се оспори твърдението на Калтвасер и Муде, че лидерството не е основен конституиращ елемент на популизма като идеология. От посочените примери е видно, че лидерът е основен двигател на противопоставянето народ-елит и през призмата на неговата харизматична фигура това противопоставяне придобива политически смисъл. Популистките формации често са силно централизирани партии от лидерски тип. При тях фигурата на лидера е обект на особена почит, отчетлив е стремежът на целия партиен апарат да се подчинява на неговата воля, което представлява отдалечаване от плуралистичните принципи. И тъй като популизмът като идеология не е натоварен с особено идейно съдържание, то се поема от изчистения политически образ на човека, стоящ близо до народа и противопоставящ се на корумпираните политици. Фигурата на харизматичния лидер  пренебрегва в границите на допустимото значението на идеологията и се превръща в нещо като неин заместител. Идеологическата функция на лидера е да противопоставя народа на елита, тя е толкова безсъдържателна, колкото безсъдържателен е и популизмът като идеология и бележи по-скоро същността на популизма като стратегия, отколкото като система от идеи. От тази гледна точка не е ясно защо Калтвасер и Муде отхвърлят подхода на Уейланд, разглеждащ популизма като стратегия,[14] (подход, който ще бъде анализиран в последната част на  изложението).

В техния сравнителен анализ са откроени няколко контрастни характеристики, чрез които можем да отграничим спецификата на европейския популизъм от тази на латиноамериканския, за да преминем по-нататък в хода на изследването към собствено локалния контекст. На структурно политическо равнище популистите получават малцинство на парламентарните избори в преимуществено парламентарните системи в Европа, а в преимуществено президентските системи в Латинска Америка на президентски избори печелят популистките лидери.[15] Сравнителният анализ е построен върху три базови противопоставяния: 1. икономика срещу идентичност; 2. ляво крило срещу дясно крило; 3. включване срещу изключване. Авторите защитават тезата, че латиноамериканският популизъм обхваща преимуществено лявото крило; той е предимно икономически, насочен е към включване на бедните слоеве от населението и към подобряване на техния социален статус; повече е включващ, отколкото изключващ. Докато европейският е ориентиран преимуществено към дясното крило, въпреки че европейските популисти имат икономическа програма, клоняща леко наляво; базиран е върху етническата идентичност и е главно изключващ. Икономиката е от значителна, но не и от фундаментална важност за латиноамериканския популизъм. В Европа разграничението между „народ” и „елит” няма етнически аспект, а в Латинска Америка този аспект съществува в противопоставянето между „коренните жители” и белите. Отношението на европейските популисти към идентичността е продукт на техния традиционализъм, а не на техния популизъм и затова те са предимно десни, а „чистият народ” е дефиниран на базата на ксенофобски и националистически критерии. Крайнодесните в Европа правят разграничение между вътрешни и външни групи, фиксираните мишени на тяхната пропаганда са чужденците, имигрантите, етническите малцинства и бежанците. Латиноамериканските популисти са свързани с идеологията американизмо и са предимно леви. Те се борят срещу външни врагове като чуждите сили и техните местни агенти (олигархията). Това влиза в противоречие с доминиращата тенденция в литературата популизмът да се отъждествява с дясното. За разлика от Европа, популизмът в Латинска Америка е приобщаващ, насочен е към метиската природа на латиноамериканската идентичност и пример в това отношение са предизборните апели на Ево Моралес, насочени към всички етнически групи. Латиноамериканските популисти не са по необходимост традиционалисти и използват етническата идентичност, за да дефинират чистия народ. Изключването на мюсюлманите при европейското популистко крайно дясно започва след терористичните атентати от 11 септември 2001, а включването на местното население е сравнително ново явление в развитието на латиноамериканския популизъм. В идеологията на европейското популистко радикално крайно дясно популизмът е второстепенен спрямо традиционализма, а в латиноамеринския случай икономиката е второстепенна спрямо популизма.[16]

Става ясно, че водещите характеристики на европейския популизъм, извлечени от авторите в сравнението с латиноамериканския, са следните: 1. Базиран е върху идентичността, а не върху икономиката. 2. Той е преимуществено десен. 3. Отличава се с политика на изключването. 4. В неговата разновидност на популисткото крайно радикално дясно съдържа ксенофобски черти и проявява враждебност към другите социални групи и малцинства от населението. В направената систематизация според изследването на Калтвасер и Муде се потвърждава вече цитираната теза на Томас Кародърс, че европейският популизъм е ориентиран повече към десния спектър на политическото пространство. Но както видяхме по-горе, за разлика от тях, Кародърс не изключва влиянието на икономическия фактор за развитието на популистката ситуация в Европа след падането на Берлинската стена.[17] Поставянето на географски ограничения пред изследването на популизма в контекста на дадени фактори, независимо от това дали те са свързани със социално-икономическото развитие или със съществуващите радикални настроения в обществото, най-общо изразени във враждебността към образа на другия, не винаги представлява надежден инструментариум. От анализа на Калтвасер и Муде установихме, че трите базови елемента на сравнението позволяват да се дефинират отличителните особености на западноевропейския радикален популизъм. В статията на Кародърс разширяването на контекста със страните от Централна и Източна Европа дава възможност да се обхванат и социално-икономическите фактори, обуславящи възникването на европейския популизъм. Това не означава, че в централно и източноевропейските страни е резонно да се подценява ролята на ксенофобските и крайно националистическите партии. Техният дискурс е присъщ за цялото европейско пространство, което означава, че навсякъде в Европа влияят подобен тип настроения.

Поради дискутираната всеобхватност и многоликост на популистките проявления, не всяка изходна позиция на научния подход гарантира надеждност в смисъл на постигането на общовалидни резултати. Тъй като Калтвасер и Муде се фокусират в сравнителното си изследване само върху западноевропейския популизъм, то концепцията, изразена от Кародърс, има по-висока степен на релевантност спрямо българския контекст и в този смисъл би трябвало да ѝ се отдаде приоритетно значение.

Накрая, в обобщен вид, би следвало да се изведат основните характеристики на популизма като идеология, съобразно защитените тези от застъпниците на парадигмата – Кас Муде и Ровира Калтвасер, за да могат да бъдат съпоставени с изведените от застъпниците на другите два методологически подхода, разглеждащи съответно популизма като дискурсивен стил и като стратегия. Извеждането им е наша авторова интерпретация на цитираните текстове, които са репрезентативни за съответния изследователски подход при разглеждането на популизма.

    • Антиелитизмът е характеристика на популизма, която се повтаря при всички изследователски подходи.
    • Популизмът е противоположност на плурализма; при него съществува една обща воля на народа, която унифицира разнородните искания и интереси, присъщи на плуралистичното общество.
    • Склонност за адаптация към формалните демократични процедури, съчетана с антилиберални настроения, представляващи заплаха за либералната демокрация и за конституционния ред.
    • Антипартийност – противопоставяне на установените партии като създаващи разделения в хомогенния народ и корумпиращи връзката с електората.
    • Харизматично лидерство като допълнителен неконституиращ елемент на популизма – харизматичните лидери използват собствената си личност като фактор за мобилизация на антиелитистки настроения.
    • Популизмът не е нито ляв, нито десен, в определени контексти може да бъде преимуществено ляв или преимуществено десен.[18]
    • Ксенофобия, изключваща или включваща политика в зависимост от географския контекст.
    • При определени условия се влияе от икономически фактори.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Муде, К., Популисткият Zeitgeist, сп. „Политически изследвания”, бр. 2, 2007, с. 47–49
[2] Пак там, с. 50
[3] Bonikowski, B., N. Gidron, op.cit., p. 6–7
[4] Bonikowski, B., Three Lessons of Contemporary Populism in Europe and the United States, In: Brown Journal of World Affairs, 2016, Fall/Winter 2016, Vol. XXIII, Issue I, p. 12
[5] Муде, К., цит. съч., с. 51
[6] Пак там, с. 50
[7] Муде, К., Популисткият Zeitgeist в днешна Европа, сп. „Критика и хуманизъм”, кн. 23, бр. 1, 2007, с. 115
[8] Муде К., Популисткият Zeitgest, с. 64–66; Муде, К., Популисткият Zeitgeist в днешна Европа, с. 116
[9] Муде, К., Популисткият Zeitgeist, с. 51
[10] Пак там, с. 51
[11] Mudde, C., C. Kaltwasser, Voices of the Peoples: Populism in Europe and Latin America Compared, Kellogg Institute, Working Paper 378,  July 2011, p. 6–7, последно посещение на 20.01.2016
[12] Mudde, C., C. Kaltwasser, op. cit., p. 3–7
[13] Ibid, p. 7–9
[14] Ibid, p. 4–7
[15] Ibid, p.10
[16] Ibid, p. 2;17–23;29–30
[17] Кародърс, Т., цит.съч. с. 123
[18] Това обстоятелство поставя проблем пред дефинирането му като идеология, който не е засегнат от Муде и Калтвасер. Ние разбираме идеологията като система от ценности, която има всеобяснителен характер не само за разбирането на света, но и за функционирането на управлението. Ако приемем, че основната ценност на популизма като идеология е господството на волята на народа, то той би бил лишен от всякакви други ценности и идеи. За по-голяма яснота, ще посочим само един пример: Основен проблем, засегнат от всяка една идеология, е за собствеността. Съответно левите идеологии акцентират повече върху държавната собственост, а десните – върху частната. В своята лява или крайнолява форма популизмът може да настоява за национализация, а в един по-мек десен вариант би могъл да приеме и либералните идеи за частната собственост. Беше изтъкнато, че Муде и Калтвасер определят популизма като „безсъдържателна идеология”, и оттук става проблематичен въпросът каква система от ценности и идеи съдържа тази идеология, бидейки лишена от съдържание. От тази гледна точка ние оспорваме тезата, която е залегнала в основата на подхода.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияПо булевард „Васил Левски“
Следваща статияДиригент с много таланти