Във Венецуела няма по-голяма тайна от болестта на Уго Чавес. Тази тайнственост е издайническа – освен действителното състояние на президента, тя разкрива и някои от белезите на политическия режим, установен от Чавес, твърди бившият посланик на България във Венецуела философът Лазар Копринаров.
С Лазар Копринаров разговарят Тони Николов и Димитрина Чернева
Венецуелският президент Уго Чавес е един от най-прочутите и най-скандални политици, през последните години новините в световните медии често започват с неговото име. Какви са причините за тази популярност и за глобалния интерес към него, как успя Чавес да се преобрази от никому неизвестен подполковник в лидер, за когото са тесни националните и дори континенталните мерки?
В началото на ХХI в. се случи един парадоксален политически кръговрат – когато падна Берлинската стена, Латинска Америка започна да се оцветява в червено. Когато т.н. реален социализъм в Източна и Централна Европа се саморазруши, правителствата на няколко латиноамерикански държави декларираха, че започват да строят „социализма на ХХI век”. Уго Чавес беше пионерът на този процес – харизматичен, ярък, изключително енергичен, екстремен в амбициите и в проектите си. И разполагащ с огромен ресурс от „черно злато” и газ.
Разбира се, „лявата вълна” щеше да се случи и без Чавес. «Дрейфът» наляво в латиноамериканската политика стана възможен по силата на няколко общи вътрешни и външни фактори. Нека да отбележа някои от тях: умората от реформите, съпровождащи неолибералните политики през 90-те години на миналия век; много високата степен на социално неравенство; голямата дистанция между гражданите и властите, както и високата степен на недоверие в институциите; неспособността на традиционните партии да се обновяват и да канализират социалните аспирации и надежди, изключително високото ниво на корупция и политически клиентелизъм и т.н.
За възхода на левите партии в Латинска Америка спомогнаха и външни фактори – дезинтересирането на САЩ от региона, глобализацията, както и появата на нови геополитически лидерства. В резултат на преориентацията на САЩ към други региони по света, както и по силата на растящото интегриране на Латинска Америка в световната икономика, се създадоха възможности за еманципиране на субконтинента от могъщия северен съсед. Макар че лагерът на антиглобалистите е многочислен сред латиноамериканските леви политици – Чавес е особено енергичен антиглобалист – всъщност тъкмо глобализацията се оказва един от важните фактори, допринесли за политическата и икономическа независимост на Латинска Америка от САЩ. А заедно с това и за по-благоприятна обстановка за левите партии и движения на територията на субконтинента.
Другият външен фактор, създаващ подходящи условия за укрепване на левите сили в Латинска Америка, e появата в края на миналия век на незападни глобални лидерства. В новата международна среда възникнаха възможности за повече референции към различни визии за благоприятно обществено бъдеще. Някои политолози казват, че в съвременните условия е възникнал „clash of futures”, сблъсък на антагонистични стратегически визии за бъдещето, тъй като не всички нови глобални лидери са демокрации в западен смисъл. Успехите на някои страни в Азия и в Персийския залив благоприятстват тезата, че не само демокрацията гарантира благосъстояние и социална справедливост. Конкуренцията между различни образи на бъдещето и асоциираните с тях политически пътища за постигането им „подаде” своеобразна нагледна аргументация на онези политически партии, които не изпитваха доверие в либералните демокрации.
Тъкмо тази политическа среда и заложените в нея тенденции намериха в лицето на Чавес ярък говорител и енергичен деец – най-радикален, най-харизматичен, най-скандален сред левите политици в Латинска Америка. Това не можеше да не насочи прожектора на медийното внимание към него. Разбира се, в последните месеци се появи още един фактор – болестта на Чавес и питането дали чавизмът ще надживее Чавес.
Всъщност какво е здравословното състояние на Чавес в момента и защо болестта му поражда такава интрига?
Политиците са хора, а всеки човек заслужава съчувствие, ако силно страда и особено когато е на екзистенциалния си финал. От тази гледна точка дължим съчувствие към 58-годишния Уго Чавес, страдащ от болест, която вероятно е нелечима. Но в случая ще говоря за президента Чавес, за онази негова роля, от която зависят радостите и страданията на милиони хора. Тази перспектива – политическа, а не хуманитарна – редуцира угризенията ми при обсъждането на казуса „Чавес”.
Във Венецуела няма по-голяма тайна от болестта на Чавес. Тази тайнственост е издайническа. Издава действителното състояние на Чавес, издава обаче и нещо по-съществено – разкрива някои от белезите на политическия режим, установен от Чавес. Президентът Чавес обича медиите и не пропуска възможността да ги използва. Години наред той се появява всекидневно пред телевизионния екран, през последната година усвои и туитъра за всекидневна масова комуникация. Даже когато отива в Хавана (там е прекарал повече от 120 дни през миналата година), за да се подложи на операция или за медицински проверки, с него пътува екип от държавната телевизия. Разбира се, не за да информира за болестта му, а за да му бъде политически „под ръка” – да води публични разговори с министрите, да диктува от екрана политическите си решения, да демонстрира, че въпреки болестта всичко е под неговия контрол. От 9 декември миналата година насам обаче Чавес не се е появявал под никаква форма в публичното пространство. Даже неотдавнашното негово писмо до парламента не е подписано от самия него. Затова витаят различни слухове за състоянието му. Една мексиканска телевизия съобщи преди дни, че Чавес вече е не е между живите. В същото време официалните власти в Каракас поддържат тезата, че състоянието на Чавес е „деликатно”, но стабилно и се подобрява. Говорителите на правителството всекидневно повтарят все тази „новина”. И нито веднъж не са казали нещо повече от това, че президентът е болен от рак, но е в ръцете на най-добрите медици, кубинските. Искането на опозицията действителното състояние на Чавес да бъде установено от оторизиран венецуелски медицински екип се посреща на нож от управляващите.
Скриването на информацията за развитието на болестта на Чавес като че ли говори за наличието на политическа болест у управляващите. Болестта на всеки човек е нещо интимно и принадлежи към неговото лично пространство. Правило е да не се наднича в това неприкосновено лично пространство. Но правилото е неприложимо, когато става дума за здравето на държавен глава, защото способността му да взема добре обмислени решения рефлектира върху управлението на нацията, върху нейната съдба. Болестта на Чавес е „секретна”, както се изрази неотдавна Мойзес Наим, венецуелец и бивш главен редактор на Foreign Policy. Здравното състояние на венецуелския лидер е известно на фамилията Кастро, но не е известно на гражданите, чийто президент е Чавес. Показателно е, че приятелските на Венецуела държави – Бразилия, Еквадор, Боливия и т.н. – не се обръщат към венецуелското правителство, а питат Хавана за болестта на Чавес. След смъртта на Тито един испански журналист беше писал, че всички хора умират еднакво, но при диктаторите и автократите агонията е по-бавна. Той беше стигнал до този извод, след като беше анализирал как умират Сталин, Франко, Мао, Тито. Наблюдението му се базираше не толкова на историята на тяхната физическа смърт, колкото на политическата и медийната подготовка, предприемана от тяхното политическо обкръжение, за да се гарантира статуквото на властта. Има още един белег в смъртта на тези и подобните на тях политически „вседържци” – държат се за властта не докато са здрави, а докато са живи. В едно демократично общество, ако политическата му система не боледува от автократичност, подобен феномен е невъзможен и недопустим. Чавес, здравият Чавес, има заслугата за поддържането на дългата си агония.
Чавес е неестествено властолюбив. Няма вечна власт. Но Чавес неистово се опитваше да постигне такава власт. Когато спечели президентския пост в края на 1998 г., конституцията на Венецуела предвиждаше 4-годишен мандат и не допускаше действащият президент да се кандидатира за повторен мандат веднага след изтичането на първия мандат. Тази забрана беше част от конституционните гаранции на демокрацията във Венецуела, беше противоотрова на властолюбието и начин да не се допуска окопаването на президента във властта. Такава конституционна дреха беше тясна за властолюбието на Чавес. Конституцията беше коригинарана, президентският мандат стана 6 години и бяха премахнати ограниченията за броя и последователността на мандатите. Чавес казва, че строи „социализма на ХХI век”. Ако неговият социализъм има нещо общо с познатия нам социализъм, това е жаждата за несменяемост във властта.
Как влезе Чавес в политиката? На какво се дължи неговият стремителен политически възход и доколко предвидим беше той?
Преди 15 години и най-прозорливите анализатори не биха могли да прогнозират подобен развой на политиката във Венецуела. Да припомня – през 1958 г. Венецуела сваля от власт генерал Перес Хименес и така тя става първата латиноамериканска държава, отстранила режима на военните диктатури и положила основите на модерно демократично устройство. Това става две и дори три десетилетия преди подобно нещо да се случи в страни като Бразилия, Аржентина, Чили. Но либералната демокрация има този недъг, че вътре в себе си съдържа потенциал не само за своето разгръщане, но и за своето потъпкване, изопачаване, окарикатуряване.
Как това се случи във Венецуела? Чавес е роден в дълбоката венецуелска провинция. Той е един от шестте синове на учителско семейство. Като тийнейджър мечтае да стане прочут бейзболист. Затова постъпва във военно училище, от него очаква условия за постигане тази си юношеска мечта. По-късно младият лейтенант започва да заговорничи срещу затъналото в корупция правителство. През 1992 г. организира военен преврат, който не получава широка обществена подкрепа и остава неуспешен. Две години лежи в затвора, където леви университетски преподаватели му четат лекции, там дори започва да пише дисертация. След помилване Чавес се заема с политическо строителство. В началото на 1998 г., годината на президентски избори, Чавес не води в социологическите рейтинги. Политическите симпатии на венецуелците са съсредоточени в една жена, която е завършила политология, била е мис „Свят” и е имала зад гърба си успешен кметски мандат. Чавес няма ясни политически послания, освен радикални лозунги срещу корумпираността на традиционните политически партии. Но когато в средата на годината става все по-ясна дълбочината на икономическата и морална криза в страната, избирателите пренасочват симпатиите си. Появява се жаждата за „твърдата ръка”. И в края на годината Чавес спечели изборите. В ситуацията на криза нормите за предвиждане също изпадат в криза. Затова преди 15 г. Чавес не беше предвидим. Впрочем, май само един човек го беше предвидил. Когато Чавес излиза от затвора, той е господин Никой. Но този господин получава покана да посети Куба. Противно на всякакъв протокол, на хаванското летище го очаква самият Фидел Кастро. Неизвестният тогава Чавес е посрещнат като държавен глава. Изглежда сродните души се надушват и преди да е проявено сродството им. Фидел привидя в Чавес нужния му човек и го направи свой политически син. Така Чавес влезе в голямата политика.
Уго Чавес управлява от началото на 1999 г. През тези 13 години са се състояли 14 електорални кампании – президентски, парламентарни, за регионални власти, за нова конституция и т.н. Чавес е спечелил 13 от тях, както и нов президентски мандат, когато вече се знаеше, че е болен от рак. На какво се дължи тази непобедимост, защо Чавес препотвърждаваше властта си така успешно и многократно?
Чавес се оказа непреодолим, въпреки че голямата част от обещанията му оставаха неизпълнени, а тенденциите в развитие на страната – негативни. Инфлацията от години не пада под 20%. Когато Чавес прие през 1998 г. президентския пост, държавният дълг на страната беше 38% от БВП, тази година достигна 71%. Под управлението на бившия подполковник Венецуела се превърна в най-корумпираната държава в Латинска Америка. В последно време тя заема 166-то място в рейтинга на Transparancy International. През този период огромен ръст бележи престъпността и насилието. През миналата година във Венецуела е имало 73 убийства на всеки 100 000 души. Това е два пъти повече, отколкото в Колумбия и три пъти повече, отколкото в Бразилия и Мексико.
Защо Чавес печелеше избори след избори, въпреки тези драматични факти и отрицателни тенденции в развитието на страната? Ще се приближим до вярното обяснение на досегашната електорална непобедимост на Чавес, ако кажем: макар че не реши проблемите им, Чавес съумя да изведе на политическата сцена голяма част от онези венецуелци, които преди това са били маргинализирани. Както каза неотдавна един анализатор, „Чавес направи видими милиони хора, които за държавата винаги са били невидими”. Изумително е, колко малко им е трябвало на тези хора – да им се вдъхне самочувствие, да си внушат, че Чавес е загриженият за тях бащица. Очевидно не само от хляб живее човекът. Чавес не даде на беднотията във Венецуела достатъчно хляб и жилища, но той се оказа отличен продавач на илюзии, на обещания. Чавес е „полиглот” – не знае друг език, освен испанския, но когато говори на различни обществени групи, сякаш говори на различни езици. Особено силно владее езика на бедните, на неграмотните. За разлика от лидерите на опозицията, Чавес прояви огромна способност да омагьосва милиони бедни хора с умението да ги утешава, да им вдъхва надежди, да ги наставлява, да ги насърчава, да ги насъсква срещу всякакви реални или мними врагове и така да ги сплотява около себе си.
Кои са характерните белези на режима на Чавес, може ли той да бъде определен като недемократичен въпреки многократното му електорално легитимиране? Каква е ролята на президента за функционирането на този режим и дали той ще се запази след излизането на Чавес от политиката?
Водещото в този режим е изключително силното персонализиране на политиката и преднамереното поддържане на интензивна поляризация в обществото. Партиите са обезсилени. Разчита се на харизма и на преки връзки между «водача» и масите. В икономически план ориентацията на този тип управление е към преразпределителни политики чрез социални програми, които се финансират от растящата държавна интервенция в икономиката. Ако обаче падне цената на петрола, тази политика ще бъде срината за броени месеци.
На този фон заслужава да обърнем внимание на един социално-политически парадокс, който дава допълнителен отговор на въпроса защо Чавес се оказа електорално непобедим. От гледна точка на политическите си системи Венецуела и Чили са антагонисти. Социологическите сондажи установяват през последните години, че когато става дума за доверие в правителството, процентът на венецуелските граждани е по-малък от този на чилийците. Но венецуелците имат по-висока увереност от чилийците в това, че правителството представлява интересите на народа. Една от възможните интерпретации на този парадокс е в различните механизми за изработване на публичните политики и за обществената отчетност и отговорност при класическата представителна демокрация в Чили и при радикалната, авторитарна демокрация във Венецуела. Системата в Чили е такава, че важните правителствени решения се вземат в дебат и под контрола на множество политически субекти – в парламента, между различните партии, съд, синдикати и прочие. Иначе казано, публичните политики са усредняващ – подчертавам, усредняващ – резултат от множество интереси. Затова различните сектори на обществеността имат доверие в правителството, без обаче да идентифицират публичните политики със своите интереси. По тази причина се оказва, че делът на имащите доверие в правителството е по-висок, отколкото делът на уверените, че правителството представлява техните интереси.
При типът на управление, установен от Чавес, е налице обратният феномен – голяма част от населението няма особено високо доверие в правителството, но вярва, че то въплъщава неговите интереси. Съществуват два политически механизма, които произвеждат този феномен. В ситуацията на делигитимирана партийна система, на персонализирано и деинституционализирано управление, масите разглеждат съсредоточаването на властта в лицето на президента като начин за освобождаване от интересите на «привилегированите» политически елити и възможност за пряко удовлетворяване на «народните интереси». Реториката за «корумпирания елит» и «чистия народ», която е неотделима от упражняването на персонализираното управление, поддържа усещането за инкорпориране на «народните интереси» във фигурата на президента. Другият механизъм, произвеждащ идентифициране на президента с народните интереси, е употребата на нови форми на политическа „accountability” – отчетност-отговорност. Традиционните за представителната демокрация форми на отчетност/отговорност на политиците пред гражданството бяха заменени от Чавес с масираната употреба на ритуално-символични форми на отчетност. Парламентарният контрол и контролът посредством съдебната система като основни форми на отчетност/отговорност на представителната демокрация бяха изместени от един почти перманентен канал за отчетност «от екрана». Президентът Уго Чавес води всяка неделя телевизионна програма с неограничена, многочасова продължителност, в която прилежно се «отчита» пред «народа». Тази отчетност/отговорност има в действителност по-скоро ритуален характер, тя е без реални последици, но формира и поддържа у «публиката» внушението, че президентът е непрестанно при тях, с тях, заради тях.
Ще се запази ли чавизма след Чавес?
Режимът, създаден от Чавес, вероятно ще се задържи известно време и без него. Но както го описах, този режим е създаден за фигурата на Чавес. Древните индийци смятали, че земята се крепи на три огромни слона. Това, което е днешна Венецуела, се крепи само върху една фигура. Много е трудно заместителят й да бъде с качествата на Чавес. Затова не предвиждам дълготрайност на чавизма след Чавес. Но със сигурност след смъртта на Чавес Венецуела ще бъде друга.
Лазар Копринаров е учен и дипломат, бил е посланик във Венецуела от 2001 до 2006. Завършил е философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, а след това Московския държавен университет. Темата на дисертационния му труд е „Културата срещу крушението. Идеите на Ортега-и-Гасет за културата”. Днес ръководи катедрата по „Философски и политически науки” при Философския факултет на Югозападния университет.
