1
2777

Популизъм и пропаганда

Какви са вътрешните противоречия на либералната демокрация и доколко здравословен е популизмът за съвременните общества – Иван Кръстев, Александър Кьосев, Димитър Вацов.

Какви са вътрешните противоречия на либералната демокрация, доколко здравословен е популизмът за съвременните общества и използва ли се популистката игра в полза на статуквото? Страхуват ли се автентичните популисти да разрушат системата и какво всъщност искат да покажат на своите избиратели? Предлагаме ви откъс от дискусия (с участието на Иван Кръстев, Александър Кьосев и Димитър Вацов), посветена на популизма („Популизъм и пропаганда: нови пресечни точки“), която се проведе в Софийския университет през лятото на 2018 г. със сътрудничеството на Фондация за хуманитарни и социални изследвания

* * *

Иван Кръстев: Ще резюмирам една статия, която наскоро написахме съвместно със Стивън Холмс. Тя е част от по-голям проект, над който работим, и засяга някои източници, по специално психологическите източници на възхода на популизма. В този случай ще се фокусирам върху Централна и Източна Европа, макар книгата ни да е с по-голям обхват.

Преди няколко месеца именитият полско-американски политолог Адам Пшеворски бе помолен да обясни либералния завой на родната си Полша. Неговият отговор бе: „На теория това не би трябвало да се случва“. В този смисъл Полша е много интересен пример. Това е една страна, в която няма икономически причини за възхода на популизма. В последните 27 години тя отчита икономически растеж на всеки три месеца. Разбира се, ще кажете, че по-важно е разпределението на благата, но в случая с Полша през последните осем години имаме спад на коефициента на Джини. Така че страната отчита не само икономически растеж, но и намаляване на неравенството. Наред с това, според социологическите проучвания 77% от поляците са доволни от личния си живот. Това е много висок процент. Да добавим и парадоксално високата обществена подкрепа за ЕС в Полша и Унгария. Тогава защо? Според Пшеворски страната трябва да се разглежда като консолидирана демокрация, класически пример за либерализъм. Полша мина през силна реакция срещу тоталитарните институции, големи промени в конституцията и високо ниво на политическа поляризация.

Но това, което целим със Стивън Холмс, е да направим нов прочит на последните 30 години, да се върнем към 1989 г. и идеята за края на историята. Краят на историята провъзгласи края на една ера на ограниченията. Фукуяма защитава универсализма на либералната идеология. Той, разбира се, никога не е твърдял, че са приключили всякакви политически конфликти и че всички страни ще приемат либералната демокрация. Но главната му теза е, че бъдещият свят ще имитира институциите, бита и политическите практики, идващи от Запада, и че това ще стане доброволно. Всичко това няма да бъде наложено насила от Запада, а ще бъде имитирано, както се имитират добрите практики в бизнеса. Затова и самият Фукуяма настоява, че конкуренцията между държавите ще наподобява конкуренцията в бизнеса. Всички се стремят да възприемат добрите практики и това вероятно обяснява широкото разпространение на демокрацията. Проблемът е дали няма нещо в имитацията (която сама по себе си е един от добре познатите процеси на социална трансформация), което да предизвиква определено негодувание. И до каква степен имитацията предизвиква негодувание дори когато може да се нарече успешна, както е в случая с Полша. И още един въпрос – защо самият обект на имитация, Съединените щати, негодуват срещу света, който са създали? Какъв е проблемът?

Ще се върна към 1989 г. и идеологията на тогавашната революцията, която се базираше на идеята за нормалност. Интересно е да прочетем първите интерпретации от онова време. Франсоа Фюре например твърди, че от тази революция не е произлязла нито една нова идея. Интересно мнение, защото това беше революция на интелектуалците, а ние не си падахме по новите идеи. Самата мисъл за експериментиране се смяташе за „нечиста“. Хабермас пък сподели идеята за наваксването – тази революция не е за нови идеи, а за да навакса Изтока по пътя си към Запада. Искам да подчертая едно въздействие на идеята за нормалност в политическия смисъл, което е любопитно, но недостатъчно дискутирано. Казват, че имитацията винаги е била част от начина на развитие на обществата, но обикновено се имитира нещо, което не съществува.

Интересното в 1989 г. е, че бъдещето от гледна точка на Източна Европа не се измерваше с време, а с пространство – ако искаш да живееш в бъдещето, достатъчно е да прекосиш границата. Ето една от най-големите разлики между революцията от 1989 г. и тези от миналото. Всяка революция създава някакъв тип масово движение, преначертава границите – морални, политически, географски. Но всеки път победените напускат – както аристократите си тръгват през 1789 г., защото усещат, че са изгубили своята Франция, а след 1917 г. си тръгват белогвардейците. Немислимо е било Троцки да напусне Санкт Петербург, за да учи в чужбина със стипендия. За него мястото на революцията е мястото, където се кове бъдещето.

Но в Централна и Източна Европа става точно обратното, именно защото идеята за нормалност дефинира Запада като земята на бъдещето. Ако искаш да живееш в бъдещето, трябва да напуснеш страната си. Следва парадоксалният резултат от либералната революция: едни от първите напуснали са не хората, които са се противопоставяли на промяната, а точно обратното – тези, които са я подкрепяли. Заминаването в чужбина е опит да видиш, да изучиш и да живееш в общество, за което вярваш, че е бъдещето на всички общества.

Това не е единственото обяснение, но го казвам, защото е интересно от гледна точка на важните демографски промени в Централна и Източна Европа. С изключение на две държави – без значение колко успешен или неуспешен е икономическият преход – общото качество е обезлюдяването. Процентът е много висок. Единствено Чехия прави изключение. Има огромна промяна в демографския състав. Парадоксално, но първият ефект от либералната революция е, че либералите напуснаха страната.

Вторият важен аспект е, че се имитира една реалност, която непрекъснато се променя. Германия от 1990 г. не е същата като Германия от 2015 г. От тази гледна точка Полша е интересен пример, защото има консервативни среди, за които пример за политическата нормалност е Западът от периода на Студената война. Западът е алтернатива на атеистичния комунистически режим, той е традиционен в много аспекти на обществения живот. Изведнъж обаче се изправят пред един Запад, който се променя, който легализира гей-браковете и т.н. За определени консервативни кръгове самата идея за нормалност става силно проблематична. Една от най-интересните промени е надигането на популистките партии в Централна и Източна Европа. През 1990 г. нормалността беше политическо понятие и беше свързвана със западните общества, а днес се превръща в културно понятие и засяга националните общности.

Ще дам пример с Германия. Какъв продукт изнасяш, когато знаеш, че те имитират? Следващият пример ще демонстрира колко е сложен процесът на имитация. Германия е класически пример за успешен преход от тоталитаризъм към демокрация. Но що се отнася до развитието на страната преди 1968 г., процесът на денацификация е кратък; съблюдаван е от Великите сили и е прекратен с тяхното напускане на страната. Затова поколението от 1968 г. иска да приключи с миналото. Първото, което германците правят в ГДР, не е онова, което са направили при предишния си преход, а онова, което вярват, че е трябвало да направят. От тази гледна точка, като не искаш от другите да имитират твоя опит, ти се опитваш да имитираш своето разбиране за това какъв е трябвало да бъде моделът за развитие, непостигнат от теб по една или друга причина.

Това е много важно. Вярвам, че един от най-големите проблеми на имитацията от гледна точка на имитиращия е, че твоят успех трябва непрекъснато да се верифицира от някой външен. Успехът на имитацията винаги се определя от оригинала. В този смисъл посланията на унгарското и полското правителства са: „Ние вече не желаем да ви имитираме“. Преди шест месеца Виктор Орбан каза в своя реч: „В продължение на 25 години бъдещето на Източна Европа беше Западът и ние искахме да сме като вас. Но сега ние сме бъдещето на Запада“. Излиза, че единственият начин да постигнеш суверенитет е да заявиш, че вече не си имитатор, а модел за подражание.

Една от интересните дискусии във връзка с популистките партии в Европа, в това число в Западна Европа, е за това, че те се радват на много силна подкрепа почти навсякъде. Въпросът е защо е така и част от обяснението е доброто финансиране, както при Льо Пен. Но аз твърдя, че дори да са използвани службите, във възхода на популистките партии има нещо много по-базисно. За да постигнат легитимност, популистките партии трябва непременно да демонстрират колко са различни от властимащите и от мейнстрийма. За тази цел те трябва да атакуват ядрото на консенсус на елита по най-различни въпроси. По тази причина се декларира подкрепа за Путин и Русия, не непременно защото имат определен интерес или близки взаимоотношения, а защото това е символичен акт – изпращаш посланието, че си различен. Тази политическа логика обяснява защо повечето такива партии заявяват симпатии към Русия.

Когато говорим за пропаганда и фалшиви новини, проблемът е, че глобализацията поставя на изпитание всякакви граници. Една от границите, които тя застрашава, е тази на информацията. При по-малките държави с по-малки езици част от суверенитета се дължеше на факта, че малцина извън дадената страна говорят нейния език. Правителството имаше известен монопол върху взаимоотношенията с външния свят. Това се промени драстично и ще продължи да се променя и в следващите години с усъвършенстването на машинния превод. Така всеки ще има възможност да разговаря с всеки, дори с малките общности, които са били опазени поради факта, че говорят малък език.

Това създаде определена ситуация, която направи възможни фалшивите новини. Говорим за два различни феномена. Ще дам пример. Изтеклите имейли на Демократическата партия на САЩ, които бяха важен фактор в изборите, не бяха фалшива новина. Те бяха истински и не бяха подправени, това е официалната позиция на американското правителство. Фалшивото в тази новина беше, че не знаеш кой говори. Целта на Уикилийкс беше да предостави информацията, без да се интересува от нейния източник, но това унищожава възможността хората да я интерпретират критично, защото не знаят кой говори. В този смисъл аз не разбирам какъв е проблемът с „Russia Today“. Каналът е пропагандна машина на руското правителство. Гледаш го, знаеш кой говори – или си съгласен, или не си. Тук няма анонимност. Проблемът идва, когато говорителят е анонимен. Човек започва да избягва информацията, когато е поднесена анонимно, когато няма източник, когато циркулира свободно и всеки може да вземе от нея каквато част си реши.

Така стигам до финалния си аргумент. Поради факта, че идеологията на нормалността не предоставя нормативния хоризонт, типичен за класическите политически проекти в миналото, се наблюдава нахлуване на конспиративни теории и възход на това, което аз наричам „параноични граждани“. Те са силно чувствителни по обществени теми, но конспиративните теории се превръщат в творците на идентичност, когато говорим за политика. Един пример: ако се бяхте опитали да прогнозирате кой ще гласува за популистката партия на последните избори в Полша, най-сигурният параметър нямаше да е образованието, нито доходите, нито Варшава срещу провинция. Най-сигурният параметър бе на коя теория вярваш за самолетната катастрофа в Смоленск, при която загина полският президент заедно с други 90 души от полския елит – дали е било атентат, или инцидент. 92% от убедените в теорията за атентата са гласували за управляващата партия. На практика имаме политическа идентичност, базирана на конспиративна теория, която е отхвърлена от разследващите органи по време на предишното правителство.

Може да си част от лявото и да си силно несъгласен с левите партии въз основа на същия аргумент, с който те се опитват да заявят своята легитимност, защото този аргумент, този нормативен хоризонт ти позволява да бъдеш критичен. Това е невъзможно с конспиративните теории. Или ги приемаш, или не. Ако не вярваш, че е било атентат, значи не си част от тази политическа общност. Мисля, че причината за това не е във факта, че нямаме основен поток от информация или заради въздействието на технологиите. Смятам, че тази критическа дистанцираност, която беше толкова важна в политиката в миналото, вече е изчезнала. За да разберем източниците на възхода на популизма, няма нужда да гледаме икономиката или да търсим някаква идеологическа консистентност на либералната демокрация. Става дума за психологическа връзка, създадена в свят, където императивът на имитацията беше един от основните принципи на организация в ерата след Студената война.

Александър Кьосев: Ще наблегна на два неща. Първо, не съм съгласен с един от основните термини, използвани от Иван Кръстев, а именно „имитация“. Второ, искам да подложа на съмнение политическото обяснение на популизма, като го заменя с друго – културно и технологично.

„Имитация“ ли е коректният термин за обяснение на случващото се в Източна Европа след 1989 г. Този термин предполага психологическа нагласа да се имитира поради глупост, поради липса на суверенитет или автентичност, с други думи, поради комплекс за малоценност. Психологическото обяснение изглежда подозрително в сферата на геополитическите и геокултурните връзки. Аз предпочитам друг термин, който съм използвал и преди – „самоколонизация“.

В глобален план в началото на XIX век светът „имитира“ колониалния и европоцентричен Запад, но не поради глупост или липса на автентичност, а защото в онези години всички вярват, че Западът е исторически носител на универсални модели на модерност. Моделите не се имитират, те се следват, което е нещо съвсем различно.

Тези универсални модели на модерност са прогрес, просвещение, сила на разума, свобода, цивилизация, еманципация, човешки права, национален суверенитет, културно, научно и икономическо развитие, социални придобивки за всички. Това „имитиране“ се възприема като исторически императив, синоним на развитие и наваксване спрямо останалия прогресивен свят. Отново подчертавам, че това е императив. Но не поради липса на автентичност.

В хода на последните два века обаче, след всички конфликти и катастрофи този универсализъм се оказва недотам универсален. Този модел става съмнителен, твърде евроцентричен, твърде колониален. Необходимо е преразглеждането му, което започва с постколониалните движения. И все пак, този западен нормативен универсализъм все още е жив под формата на утопичната нормалност, за която говори Иван Кръстев. Той е и причината за масовата емиграция на Запад не само от Източна Европа, но и от Африка и Азия. Затова аз не приемам термина „имитация“. Смятам го за подвеждащ и с опасна конотация.

Вторият ми аргумент е опит да заменя или да допълня политическото обяснение. Какво е политическото обяснение на популизма? Популизмът се дължи на липсата на политическо представяне и конфронтация на непредставените маси с изолираните неолиберални елити. Това създава една постполитическа ситуация и разделение между масите и елита. Това е парадигмата на политическото обяснение на популизма. Аз не го отричам, разбира се, то е важно и обяснява много. Но не всичко.

Вярвам, че трябва да разгледаме и едно друго обяснение на популизма в сферата на дигиталните технологии. Точно по тази причина зададох въпроса за политиката на истината, защото вярвам, че дигиталната среда, която обитаваме, създава един вид състояние на постистина. И всички – и масите, и елитите, живеят в това състояние на постистина.

Как стана така? Случи се един глобален преход от живот в истинна среда, което бе основното състояние на света през 1989 г., както го дефинира Вацлав Хавел, към живот в тази постистинна среда, поради присъщото културно разделение в новото технологично развитие и дигиталното унищожение на обществената сфера. Най-подходящата метафора за това е т.нар. „интерфейс“. Интерфейсът е нож с две остриета. От една страна, е нещо напълно демократично – всеки може да използва прост компютърен интерфейс. Ако е лесен и приятен, в него може да се ориентира дори дете. Но зад екранният интерфейс лежи изключително сложна компютърна програма, която е само за специалисти, само за тесен кръг технологични елити. И това е разделението, за което говоря. Разделението между технологичния достъп до информация за всеки, който е свободен и демократичен, и между ограничаването на познанието в рамките на един много малък технократски елит, който е напълно непрозрачен и говори на различен, дигитален език. Този разрив е рамката, защото за мнозина дигиталната революция е създала напълно нова ситуация. Не говорим за липса за представеност, а за липса на ориентираност. Тя е причината за изолацията на малобройни информационни общности, на информационни балони. Те обитават популярни митове, обитават изолирани острови на информация, които не подлежат на никаква проверка. С други думи, живеят в състояние на постистина. В това състояние популярният мит, който обитавате, е напълно истинен и нищо не може да го обори.

Имаме много примери за това, като започнем от ню ейдж вярванията, през популярните магии по телевизията, до предсказанията, които в момента са изключително популярни и са съчетани с недоверие към науката, особено към медицинската наука. Към този тип популярни митове можем да прибавим и национализма, защото в съвременния си вариант националният мит е изключително опростен, лишен от културна памет, популистки, ненаучен, изолиран. Огромен брой хора живеят с подобни популярни митове, те живеят отвъд истината и според мен това е една от главните причини за популизма. От една страна, това дава известен потенциал за политическа еманципация, но от друга, лишава масите от еманципация, защото, както твърди Кант, тя е свързана с прочутия девиз: „Осмели се да мислиш“. Те не се осмеляват да мислят, те обитават своите митове.

Димитър Вацов: Бих искал да посоча нещо общо в изявленията на Иван Кръстев и Александър Кьосев. Много интересна идея е да обясниш възхода на популизма с т.нар. ситуация на постистина. Ако например живееш в среда, в която не знаеш кой е носителят на посланието, или кой говори, тогава бумът на конспиративни теории може да се обясни като опит да бъде открит говорителят, без той да присъства.

Александър Кьосев: Самото задаване на въпроса: „Кой говори?“, е интересно, защото не питаме: „Какво говори?“. Така въвеждаме аргумента ad hominem.

Димитър Вацов: Втората част от моя аргумент е, че възходът на популизма с чисто антагонистичното деление на „ние“ срещу „тях“ – говоря и за десния, и за левия популизъм – може да бъде обяснен като реакция на дезориентацията в медиите, на липсата на ясни граници. Когато няма ясни граници, човек се стреми да ги намери. Но това е само коментар на чутото досега.

Всъщност аз съм съгласен, че колкото повече официални гледни точки към популизма имаме, толкова по-добре. Разбирам популизма във Витгенщайновия смисъл като специфична политическа игра на думи. Затова той може да бъде обяснен чрез списък от дискурсивни характеристики, списък с кратки обяснения на начините, по които светът е артикулиран от различни оратори, личности, медии, политически партии и пр. Такъв списък не може да е изчерпателен. Нещо повече, дефинициите в него може да имат само семейни сходства според Витгенщайн, а и според мен. Да се състави такъв списък, е лесно, ако заемем от обемната литература по въпроса. Много от ораторите преди мен вече подчертаха някои от основните характеристики на популизма – създаване на антагонистична граница между хората и елитите, атакуване на меритокрацията и пр.

Този списък трябва да се допълни и прецизира, но в крайна сметка той описва граматиката на популистката игра. Ако сте съгласни с този подход, редно е да ви отправя две предупреждения. Първо, популизмът несъмнено е една примитивна езикова игра за оспорване на статуквото. Дискурсивните му характеристики са присъщи на всяко социално недоволство – от протестите в България през 2013 г., през движението „Окупирай“, до множество други исторически примери. Тази игра на оспорване отдолу нагоре има истинска еманципираща сила. Но същата популистка граматика може да се използва и вече е била използвана от пропагандата на тоталитарните режими и на комунистите, и на нацистите. Тя е присъща и на тоталитарните и/или либералните режими в наши дни. И така, популистката граматика може да се използва, формално погледнато, и в полза на статуквото, а не за еманципация. Образно казано, в този случай тя въздейства не съобразно някаква логика на еквивалентност, а съобразно логиката на различието. Тя разделя обществото, потиска и репресира части от него.

Второ, в зависимост от конкретната употреба, значението на народа се променя. Вече бе посочено едно ляво, включващо и солидарно, и едно дясно, изключващо, етническо и расистко, значение на народа. Но проблемът, особено в наши дни, е, че двете значения често се смесват в практическата употреба и, за съжаление, това става в десния спектър. Трябва да разгледаме два различни въпроса на популизма от последното десетилетие. Първият засяга неговата кауза – какво мотивира общественото недоволство, което изригва чрез популистката граматика както в левичарските движения, така и сред умножаващите се поддръжници на десните партии и режими. Има ли нещо общо? Вторият въпрос засяга управленския ефект. Какво става, когато, както е в нашия случай, националният популизъм идва на власт като резултат от правителствен акт? Иван Кръстев е може би най-добрият анализатор на причините за съвременния популизъм на ниво политическа психология. Преди малко той заяви, че източноевропейският либерален бунт на Унгария и Полша се корени във всеобщото чувство на унижение, което е било потискано в процеса на мимикрия, либерална нормализация и догонване на Запада. Днес обаче това чувство изригва. Вярно е, подобно недоволство се наблюдава и в България. Цитирам: „На Запад ни третират като втора ръка хора“. Това е едно от най-популярните и най-често чуваните твърдения в нашите фокус групи и в националните проучвания на нашия екип.

Един друг страх, този от обезлюдяването на Източна Европа в резултат на остаряването и интензивната емиграцията на Запад, също бе анализиран брилянтно от Иван Кръстев. След засилването на мигрантските вълни този страх е парадоксално заменен от страха от имигрантите. Той се превръща в антиимигрантска истерия, но без имигрантите – това е цитат от общия им труд със Стивън Холмс.

Но политическата психология носи своите рискове. Едни може да видят в популисткия завой на либералите предупреждение за западноевропейската арогантност към Изтока, но други може да го изтълкуват като хитра легитимация на някои източни авторитарни практики, където модел за подражание е Кремъл. Аз предпочитам да не възкресявам дилемата между Изтока и Запада, защото има значителни прилики между популярните страхове и недоволства и на Изток, и на Запад. Глобалните страхове от несигурността на новата либерална глобализация, страховете и негодуванието от несигурността не само в региони със западаща индустрия, а навсякъде. Тези феномени са добре описани от мнозина, както и от самия Иван Кръстев.

Но мисля, че трябва да направим крачка отвъд политическата психология. Трябва да обясним какво мотивира тези популярни чувства. Моят най-общ отговор е следният: в днешно време икономическата и технологичната глобализация превъзхожда политическата глобализация, глобализацията на политиката на пазарните регулации и социалното преразпределение не може да догони неолибералната пазарна глобализация. Това за мен е осезаема и напълно основателна причина за надигане на недоволство, което в последното десетилетие се превърна в популистко движение. Още една ирония на съдбата е, че сега няма глобален политически отговор на този глобален проблем и съществуващите процеси на геополитическо ребалансиране са част от това. Такъв отговор по подразбиране трябва да дойде отляво, но самото ляво е в криза. Наблюдаваме как десния национален популизъм често абсорбира лявото недоволство на хората. Това е валидно за Източна Европа, но и за Тръмп, и за всички националистически партии, които набират сила в Европа.

Така да се каже, лявото значение на хората ще бъде изядено от дясното значение на националния популизъм. Наистина в момента няма друга дясна политическа рамка, различна от националната държава, която да гарантира широко представителство и да се бори с икономическите регулации и социалното преразпределение. Като полуглобален проект ЕС не посреща тези изисквания. От друга страна, е трудно да се повярва, че националните държави, особено по-малките, могат да посрещнат предизвикателствата на икономическата глобализация. Нашите проучвания показват, че националният популизъм отново и с лекота се превръща в оръдие на пропагандата. Това е вярно не само за кремълската пропаганда, но и за Качински, Сидеров, Нинова, Ердоган и пр. Техният популистки наратив е идеален инструмент за пленяване на държавата. Да обвиняваш Брюксел в диктат над националната политика и икономика, е идеалният инструмент да се противопоставиш на международното наблюдение и контрол. Да апелираш за суверенитет, плашейки с мигрантите, да изискваш незабавно силно лидерско управление – идеални инструменти за прескачане на вътрешното разделение на властите и всички механизми за проверка и контрол в либерално-демократичните институции на държавата. И на последно място, да обвиняваш гражданските протести, неправителствените организации и независимите медии в соросоидство, грантаджийство и работа за чужди служби – това е поредният инструмент за разрушаване отвътре на всяка гражданска съпротива.

Националистичната популистка пропаганда е идеален инструмент за пленяване на държавата, защото цели унищожение на всички критични бариери срещу монополизацията на властта. Разбира се, пленяването на държавата е добре дошло за някои местни елити, да ги наречем локални олигарси, за да могат да устоят на конкуренцията с глобалните корпоративни и политически елити, да ги наречем глобални олигарси. Но пленената държава не е от полза за обикновените хора, маргинализирани от глобализацията.

Според нашето проучване, което се ограничава само с българските медии, но наподобява и други контексти, ние наблюдаваме възхода на нов дискурсивен фронт на популистката пропаганда, който е антилиберален и антиглобалистки. Основателното недоволство от новата либерална глобализация често бива присвоено на този фронт от локални олигарси, които го опаковат в националистка правителствена форма.

На този фронт, след абсорбирането на недоволството от тази пропаганда не остава нищо ляво. Главната опасност е, че тя систематично подкопава либерализма. Под либерализъм разбирам не новия либерален икономически фундаментализъм, нито културния либерализъм на припознаване на всеки тип идентичност и различие. Имам предвид нашата модерна политическа традиция, която се опитва да гарантира обществена солидарност и поставя много нива на критически бариери пред монополизирането на която и да е политическа и икономическа власт. Загубата на тези бариери ще доведе до загуба на нормалността във всеки предвидим смисъл, като започнем с установяването на равенството на политическо ниво, добавянето на социални права и опитите да се премахне културната дискриминация през последните десетилетия. Аз съм почти ужасѐн след четенето на толкова много медии, които хвърлят вината върху всичко, за което говорих. Боя се, че новите национални популисти ще уловят общественото недоволство, ще го опаковат във формално консервативни термини и по този начин ще подкопаят основите на нашата класическа либерална демокрация.

1 коментар

  1. Цитат от г-н Кьосев:

    „Самото задаване на въпроса „Кой говори?“ е интересно,защото не питаме „Какво говори?“

    Защото е хиляди пъти по-важно кой говори,а не какво точно казва! Иван Костов например,изказва мъдри истини,но за мен това няма никакво значение,защото аз не му вярвам.
    Една кратка и поучителна приказка в подкрепа на горното ми разсъждение..
    В двора на един манастир се разхождали двама свещеници. Единият казал на другият:
    – Когато човек губи вярата си,тогава я защитава най-пламенно.
    – Истина е.
    – Но тази мисъл я изказа вашият противник отец Джакомо!
    – Тогава тази мисъл е лъжа!