0
4766

Популистката стратегия на Слави Трифонов

Още в голямата си онлайн изява във Фейсбук преди изборите на 4 април Трифонов каза, че десните и ИСМВ също са му дълбоко противни. Може да се направи сравнение с начина, по който Волен Сидеров се самоидентифицираше с целия народ в противостоенето си на елита.

Държавата затъва в дълбока политическа криза. Събитията се развиват динамично, ситуационният анализ залива всички медии. Тук ще бъде предложено едно възможно теоретично обяснение на поведението на ИТН, което досега не е лансирано в публичното пространство. Тезата на настоящия текст е, че Слави Трифонов развива класическа стратегия за популистка мобилизация, вписваща се в рамките на парадигмата, формирана около възгледите на учени като Кърт Велънд и Такис Папас. Според определението на Велънд „популизмът е политическа стратегия, чрез която един персонализиран лидер търси или упражнява управленска власт, базирана върху пряката, непосредствена и неинституционализирана подкрепа от голям брой в повечето случаи неорганизирани последователи”. Ако отнесем цитираната дефиниция към българската ситуация, ще забележим няколко сходства в отношението теоретично–емпирично. Трифонов се оформя като едноличен ръководен център в собствената си партия. Той търси директна връзка с народа и неглижира посредническата роля на медиите. Собствено специфично за него е, че страни от възможността да се ангажира с конкретна институционална позиция – застава зад кандидатурата на Румен Радев за втори президентски мандат, не желае да поеме поста министър-председател, нито да стане депутат. Съществува и значимо отклонение от теорията. Политическата стратегия предполага наличие на силно харизматично лидерство. Слави Трифонов е фигура от шоубизнеса, дълги години е заемал позиции по политически въпроси под формата на осмиване и окарикатуряване на елита, инициатор е на националния референдум. Ала той не предлага визия за промяната, която да увлече масите до степен да бъде припознат като спасител. Доверието към него е ограничено и не му дава легитимен ресурс за последващи ходове, базирани върху радикализацията на недоволството.

Такис Папас смята, че популистката стратегия е успешна, когато лидерът създаде кливидж между народа и управляващия елит. При Трифонов сякаш наблюдаваме разширяване на хоризонта, в който теорията се прилага на практика. Разломната линия рамкира отношението не само към представителите на статуквото, но и към всички парламентарни партии. Конфликтният модел на възникване на ИТН носи силен популистки заряд. В основата стоят резултатите от референдума, възприеман като еманация на пряката демокрация. Доколкото мажоритарната система и субсидията от един лев не са приемливи за голяма част от останалите политически субекти, във визията на инициаторите на плебисцита се структурира колизия с принципите на представителната демокрация. Формулира се тезата, че останалите партии се противопоставят на общата воля на народа. Предефинира се и диапазонът на нейната екстраполация: промяната предполага да се реализират решенията на суверена, възприеман като единно цяло, и фрагментираният парламентарен вот да се интерпретира на принципа първият печели. Плуралистичният модел на представителство на политическите интереси изключва опцията силово да се налага волята на малцинството над тази на мнозинството. Съществуват политически системи, които дават конституционното право на първата партия в парламента да състави правителство, без да разполага с необходимия брой депутати. Българският случай не е такъв, в основния закон правилата са разписани сравнително ясно.

Наред с вече посоченото противопоставяне народ–елит, в начина на възникване и структуриране на ИТН се наблюдава друга не по-малко съществена разломна линия, която е базирана върху антипартийността. През призмата на теорията е трудно тя да бъде наречена кливидж, защото не почива върху идеологически, социални, икономически, класови, етнически или религиозни противоречия. По-скоро се развива систематична и всеобхватна дискурсивна стратегия. Тошко Йорданов и Слави Трифонов използват редица епитети и определения, чрез които изразяват отрицанието си към политическия елит като цяло, към отделни партии, както и към определени личности, които биват припознати като врагове. На езика на контент-анализа подобни епитети се наричат популистки дискурсивни категории. Тъй като настоящият текст не позволява да бъде направен такъв анализ, ще посочим само няколко примера: Тошко Йорданов нарече депутатите от ДБ и ИБГНИ „предатели” и „долни политически джендъри”. Слави Трифонов квалифицира действията на двете партии като „предателство” и уточнява: „Не е тежка тази дума, предателство е, когато някой те предаде”. Същата дума е употребена и в неговия пост във Фейсбук от 9 август. Лидерът на ИТН обвинява партиите на протеста, че с отказа си да подкрепят кабинета на практика отварят пътя към предсрочните избори, не желаят да демонтират корупционния модел на управление, наложен от ГЕРБ,  възпрепятстват внасянето на Плана за възстановяване и устойчивост в ЕК, реформите в съдебната система и в сферата на здравеопазването, преизчислението на пенсиите. Създава се проста схема, която стои близо до разбиранията на масовия избирател. В нейните рамки първата политическа сила е представена като носителя на реформаторския заряд, като партията, поела върху плещите си отговорността да изведе страната от кризата. Останалите парламентарни сили са причислени под общия знаменател на врага; те пренебрегват народния вот, бетонират статуквото, стопират промяната, влизат в колаборация помежду си, тласкат държавата към пропастта. Още в голямата си онлайн изява във Фейсбук преди изборите на 4 април Трифонов каза, че десните и ИСМВ също са му дълбоко противни, но тази фраза тогава не беше анализирана. Може да се направи сравнение с начина, по който Волен Сидеров се самоидентифицираше с целия народ в противостоенето си на елита. Аналогично противостоене по оста народ–елит наблюдаваме и при Слави Трифонов. И в двата случая то влиза в противовес с принципите на представителната демокрация и с чл. 1, ал. 3 от Конституцията, която гласи: „Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет”. Общото между Трифонов и Сидеров е, че в различни интервали от време поставиха под съмнение принципите на политическия плурализъм и така влязоха в директна конфронтация с правната норма, постулирана от основния закон. Подобен тип действие би могло да се окачестви като несъобразяване с принципите на държавността поради следната причина: атаката спрямо останалите партии, развивана на дискурсивно равнище, не представлява съществена заплаха до момента, в който се зачита тяхното изконно право да участват в процеса на вземане на управленски решения. Но когато едно малцинство прояви претенцията да поеме властта, без да се съобразява с волята на мнозинството, неговите намерения започват да придобиват противоконституционен характер. Проектокабинетът на Пламен Николов беше оттеглен, защото ИТН видя, че не е в състояние да извие ръцете на другите формации. Процедурата не е нарушена, тъй като беше осуетено намерението на Трифонов да наложи парламентарен диктат. Същевременно тезата, че останалите партии трябва да се подчиняват на волята на първата, е неиздържана с оглед на цитираното правно положение. Силата на основния закон надделя над противоестествената тенденция да се прокарва силова политика.

Политическата стратегия на Слави Трифонов предизвика две поредни институционални кризи. Налице са достатъчно основания да очакваме парламентарните избори през есента да предизвикат и трета – социологическите проучвания предвещават подобно съотношение в НС. Известни са заплахите, които стоят пред страната, ако се провеждат вотове до дупка. На макроравнище не е толкова важно дали Трифонов ще спечели, или ще загуби. Много по-важно е дали държавата ще има бюджет за следващата година, дали ще бъдат приети антикризисните мерки и неотложните реформи. Ситуацията става проблемна, доколкото говорим за стратегия, която е ориентирана към определена публика, разбирана в тесен смисъл като телевизионна аудитория. Още от средата на 90-те години на ХХ в. от нейните среди се формира специфичната субкултура на чалга поколението, чиито атрибути станаха неотменима част от социалната реалност. Тривиално е да се заклеймява тази субкултура, доколкото потребителите ѝ имат право свободно да определят своите естетически предпочитания. Проблемът възниква при нейната трансформация в политически фактор. Шоуто не е политика и политиката не е шоу. Критичното отношение към политиците, скечовете, подигравките не предполагат наличие на управленска визия. Отрицанието, изразено със средствата на изкуството, е различен способ за изразяване на позиция от прякото политическо участие. Смесването на двете сфери предпоставя условия за маргинализация на институционално равнище. Телепопулизмът на Трифонов надскача формулираните от теорията рамки на отхвърляне на посредничеството на институциите като традиционни канали на политическата комуникация и катализира процеси на структурен разпад. Именно този телепопулизъм играе ролята на допълващ дискурсивен елемент към парадигмата, която разглежда популизма като стратегия. Отсъствието на силния харизматичен политик е заместено от присъствието на влиятелните шоумени и сценаристи. Субкултурата се вписва в общия контекст на политическата култура, частта от цялото не променя неговата хомогенна същност, а само ѝ придава допълнителен нюанс.

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статия„Талантът дразни посредствеността“
Следваща статияИТН и „пълната лудница“