С новия си партиен проект Румен Радев влиза в ситуация – типична за българския политически живот през последните три десетилетия. Като „политическо животно“ (по Аристотел), българинът е известен със своето пословично търпение. Той упражнява разнообразни форми на пасивна и поединична съпротива на статукво, което не одобрява, но твърде рядко се впуска в активно противопоставяне на съществуващата властова конфигурация. Появата на персонален популистки политически проект обикновено е продукт на политически инженеринг – или с местен олигархичен произход, или „внесен“ с усилията на заинтересована „велика сила“. Този тип популистки проекти са разчетени върху очевидно нарастващо, макар и пасивно възмущение на широки кръгове в обществото от политическото статукво. Популистката вълна не се генерира от политическата система, а идва „отвън“. Просто защото олигархичните кръгове на власт са се погрижили да изолират възможността политическият процес да генерира автентична алтернатива, произлизаща „отвътре“ – от взаимоотношенията между гражданската общност и политическите институции. Една нова партия има шанс само ако е подкрепена като технологичен продукт от самата управляваща олигархия.

През последните 30 години има три основни примера[1] за популистко завземане на властта чрез заобикаляне на статуквото. През 2001 г. в България бе разигран популистки преврат начело с бившия цар Симеон Сакскобургготски. За четирите години на своето управление СДС-ОДС начело с премиера Иван Костов бе осъществило поредица реформи на българската държава и стопанство. На практика адаптацията на българската държавност към изискванията на европейския тип политическа система се осъществи до голяма степен през този кратък период между 1997–2001 г. Тези реформи обаче бяха твърде болезнени за българите. Реформирането е процес, който снижава ресурса за функциониране на една система – индустриална, образователна, медицинска, административна. Цената за тази снижена функционалност плащат обикновените граждани. Към всичко това се прибавиха и масовите възприятия за мащабна корупция и злоупотреба на властите с приватизацията и цялостното преразпределение на националното богатство. Именно тази атмосфера създаде типичната аморфна среда на широка, но пасивна съпротива в обществото срещу кабинета на СДС, в която Симеон влезе като спасител. Короната с „мистичната“ ѝ харизма донесе категорична изборна победа на царската партия НДСВ, но скромните политически качества на „спасителя“ и посредствените управленски резултати доведоха до практическо рухване на този популистки проект за броени месеци. На следващите избори през 2005 г. НДСВ успя да се пребори едва за петдесет и няколко депутати в НС.

Популисткият политически проект обикновено не е разчетен за продължителна трайност, той се „изпарява“ като обществена популярност обикновено бързо и в много от случаите – безвъзвратно. Създателите му обикновено разчитат не на дълготрайната политическа харизма, а на институционалната инерция на властта след сравнително бързото разочарование от поредния „спасител“. Не такъв бе случаят с „възцаряването“ на втората значима популистка фигура в българската политика през 2009 г. – Бойко Борисов. Неговата политическа кариера започна по един малко странен начин.  Назначиха го за главен секретар на МВР – позиция, която не носи голям „харизматичен“ потенциал. Борисов обаче оползотвори максимално тази възможност. Когато загинаха децата в „Индиго“, той направи нещо невиждано дотогава в българската политика. Обикновено когато се случи подобна трагедия, потенциалните носители на отговорност или се крият, или мънкат, че не знаят кой и защо… Минути след трагедията в „Индиго“ Борисов беше на входа на „Пирогов“, посрещаше линейките и даваше обяснения на журналистите. Това беше послание за поета отговорност, нетипично за българската политическа сцена. Казусът се повтори при обръщането на корабчето с български туристи в Охридското езеро, когато Борисов изпрати в Охрид президента Първанов – да се щура по брега на езерото, а той самият стоеше на пистата на аерогарата в София и посрещаше самолета с оцелелите… Борисов има несравнимо чувство за ситуация и способност да подлага динени кори на конкурентите си в тази ситуация.

През 2009 г. Борисов спечели изборите на вълната на огромно натрупано озлобление към Тройната коалиция, което бе допълнително подпалено от изявлението на Доган, че той разпределя порциите. (Спорно е дали Доган не направи нарочно това изявление…) Разбира се, популистката харизма на Бойко Борисов като „народен човек“, дошъл като поредния „спасител“, бързо изветря с „приземяването“ в алъш-вериша на обичайната българска олигархична политика. Но за разлика от Симеон, „главният секретар“ демонстрира доста по-сериозен политически талант и успя да се прехвърли от коня на ситуационната популистка вълна върху коня на по-дългосрочната политическа харизма на „човека от народа“ – който може и да не е „много читав“, но е „наше момче“, с което можем да се разберем. Затова преживя успешно преврата от 2013 г., организиран от руски енергийни корпорации, но осъществен от тандема ДПС-БСП, смени в движение „впряговете“ на олигархичните си партньорства и отново дойде на власт година и половина по-късно. Справи се и с поражението (според мнозина – самопредизвикано от лидера на ГЕРБ с издигането на неубедителен кандидат) от първото възкачване на Румен Радев във върховете на българската политика през 2016 г. След изборната загуба отново подаде оставка и се яви на парламентарните избори след няколко месеца „чисто нов“, разкаян и преутвърдил негласния си „договор с народа“: „Ние се разбираме – и аз съм прост, и вие сте прости“…

Радев е поредната популистка фигура в българската политика, която се възползва от „мистичния“ ореол на социалната си позиция, без да притежава изявени лични качества за политика – подобно на Симеон Сакскобургготски. Ако за бившия цар основен „сертификат“ бе короната, „огромните“ му международни контакти и почти трансцендентните му способности „да ни оправи“ за 800 дни, то за Радев „пътният лист“ към върховете на държавата бе генералският статус, романтичната му способност да пилотира изтребители и очакването, че щом е военен – трябва да бъде поне малко по-почтен от „досегашните“. Разликата между Радев, от една страна, и Сакскобургготски и Борисов, от друга, бе, че на пилота не му се налагаше да управлява държавата и да носи отговорност за непопулярни решения. Неговият прочит на президентската позиция бе предимно в правото да недоволства от управлението на другите, да наблюдава как „тече водата в реката на държавата“ и да коментира – „Давай, давай…“. Допълнителни негови любими правомощия бяха да праща съветниците си по телевизиите да лобират за „президентска република“ – че какъв генерал е, ако не може да строява цялата държава, да се стреми към нейното управление по модела на любимата му Русия. При този твърде ограничен дневен ред на президентската институция под управлението на Радев, не е за чудене защо пилотът-президент запазваше рейтинга си относително висок почти цяло десетилетие. Хем големец, хем недоволен (заедно с „народа“), отговорен само за намирането на „кусури“ – истински началник! От какво да пострада рейтингът му?

Така тръгна и приказката, че ще напусне президентстването и ще излезе на политическия тепих – „да им покаже как се управлява“. Чакаха да го направи, след като вдигна юмрук през 2020-а, чакаха го да „спаси държавата“ през дългите години на безвластие, чалгаджийски хаос и ситуационни сглобки… Чакаха и дочакаха! В лицето на Радев като нов популистки „спасител“ ние не получаваме „ново лице“ – просто защото познаваме лицето на Радев от почти десетилетие. Ние получаваме досегашния президент в нова роля – и очакваме да видим как ще се справи с нея. Очакванията са наистина големи. Защото за разлика от предходните ситуации на свръхизхабяване във властта – през 2001, през 2009, през 2016 г., днес имаме наследството на най-малко 6–7 години, през които очаквахме обновяване на българската политическа сцена, но получавахме само рекомбиниране на добре известните ни „стари лица“ и техните олигархични зависимости на терена на българската политика. Изхабяването стигна дотам, че до урните на поредните избори стигат не повече от половината, имащи право на глас български граждани. Очакванията за поява на политическа алтернатива не се оправдаха. В този контекст излизането на Радев от президентството и формирането на нова, алтернативна политическа платформа в сравнителен план има по-добри шансове за успех… Но нека не бързаме – популисткият апел не е само призив за излизане от порочния кръг на една изтощена политическа конфигурация.

Популисткият проект на Симеон Сакскобургготски стана възможен благодарение на една нова конфигурация в отношенията между Москва и Вашингтон – особено в периода след военната операция на НАТО срещу режима на Милошевич в Сърбия. Тази операция привлече подкрепата на цяла Централна и Източна Европа благодарение на поетия ангажимент от страна на НАТО и ЕС за приемане на бившите комунистически държави в двете организации. Москва реагира с гневно недоволство – освен че поразиха режима на единствената останала категорично проруска държава в Източна Европа – Сърбия, атлантическите партньори придвижиха инфраструктурата на НАТО и на ЕС до самите граници на РФ. Кой ще компенсира Русия за „неспазените обещания“ на Запада при разпада на Съветския съюз? Това недоволство на Москва попадна на благоприятна почва сред администрацията на новоизбрания президент на САЩ Буш-младши. То бе прието с внимание и защото в продължение на години, политически фигури и аналитици във Вашингтон спекулираха с „опасността“ един разширяващ се ЕС да се превърне в прекалено мощен съперник на САЩ на терена на световната политика. Комбинираният ефект от всичко това по всяка вероятност е довело до поредица от по-скоро неформални споразумения между Вашингтон и Москва за „компенсиране“ на Кремъл за разширението на НАТО и ЕС с възможности за „икономическо присъствие“ на Русия в определени страни на източната европейска периферия. България бе една от тях. Управлението на СДС и на премиера Костов явно е било оценено като „прекалено прозападно“, за да допусне подобен „баланс на силите“ между Вашингтон и Москва на българска територия. Симеон Сакскобургготски – по силата на поредица фактори, които можем да разгледаме в друг текст – се оказа по-подходяш „балансьор“ между Изтока и Запада. Правителството на НДСВ довърши реализацията на българското членство в НАТО и ЕС. Същевременно то възобнови проекта за АЕЦ „Белене“ и отвори пространства за допълнително навлизане на руските олигархични интереси в структурирането и взаимодействието с укрепващата българска посткомунистическа олигархия. „Големият шлем“ на Първанов задълбочи тази зависимост на България от руския енергиен монопол.

Възходът на ГЕРБ и Бойко Борисов след 2007–2009 г. стана възможен благодарение на сериозните връзки на този нов политически проект с немските консервативни партии и техните фондации – „Ханс Зайдел“ и „Конрад Аденауер“. Мисля, че ГЕРБ оправдаха техните очаквания за стабилно и доста широко представителство на българска партия в структурите на ЕНП, включително в ЕП. След дезинтеграцията на СДС българското участие в ЕНП стана много проблемно. ГЕРБ е прагматичен клиентелистки проект, който не е идеологически задълбочен, но коя българска партия има отчетлива идеологическа физиономия след края на XX век? Популисткият проект на ГЕРБ оправда очакванията на своите създатели за партия, подкрепяща европейския проект и европейския мейнстрийм в българската политика в една епоха, в която самата немска ХДП поддържаше активно „равновесие“ между интересите на европейската интеграция, от една страна, и интересите на приоритетното сътрудничество на Берлин с Москва под управлението на канцлера Ангела Меркел, от друга. Днес Германия трябва да плаща висока цена за тази епоха на „специални отношения на всяка цена“ с Русия, но това е вече нова глава в развитието на съвременна Европа. Политиката на Меркел в Берлин „щастливо“ съвпадна с принципната готовност на Бойко Борисов да удовлетворява претенциите както на Изтока, така и на Запада, да бъде „дясна ръка“ на Меркел при гласуване в Европейския съвет и отзивчив посредник на ултиматумите, идващи от Кремъл. Борисов се „опари“ в своята политика през 2009–2013 г. за спиране на проектите за АЕЦ „Белене“, нефтопровода „Бургас-Александруполис“ и за предоставяне на международна компания на проучвания в шелфа на България в Черно море за находища на газ – Кремъл му организира преврата в началото на 2013 г. След завръщането му на власт през 2014 г. неговата отзивчивост към претенциите на Москва видимо нарасна. Един от основните външни проблеми на личната политическа позиция на Борисов след 2019 г. е разпадът на международния консенсус по оста Вашингтон-Брюксел-Москва, който поддържаше неговата власт в претенцията да „бъде добре с всички“.

Именно в задънените улици на международния порядък, преутвърден след края на Студената война, се крият и основните фактори за издигането на Румен Радев в потенциално печеливша политическа позиция начело на българската държава. Макар и с непренебрежим опит като военен администратор, Радев започна политическата си кариера направо в състезание за най-високия пост в държавата. Липсата на политически опит се отегчаваше и от очевидното отсъствие на политически талант – или харизма на публично поведение. Но по една парадоксална логика – често присъстваща в политиката – личната стеснителност на кандидата бе интерпретирана като обещание за искреност, почтеност и отговорност. През годините Радев съществено разви тази своя способност да опакова дефицитите на собствения си политически капацитет в позиция на непрекъсната критика към другите участници в политическата игра и в заиграване с обещанието „да излезе на политическата сцена“ и да „ги накаже“ от името на „народа“. Почти цяло десетилетие Радев мърмореше и се оплакваше от най-високия „амвон“ на държавата и – колкото и да е странно – това го сближаваше по дух с вечния български кибик, който кротко седи и намира кусури на властта… Този личностен профил и тази способност дълго и търпеливо да чакаш „своя ред“ на позиция, която хем е висока, хем не е динамично отговорна, очевидно са взети предвид при разработването на профила на кандидата през 2016 г. с активното участие на стария познавач на България в Москва – ген. Решетников. В руската театрална школа – включително политическата, – когато една пушка бъде закачена някъде по сцената, тя непременно трябва да гръмне до края на представлението, и никак не е задължително това да се случи точно в първо действие… (Един наш познат в Будапеща „гръмна“ след десетилетия…)

Прокарването на Радев до президентската позиция бе възможно и поради отсъствието на сериозна съпротива от страна на западните партньори на България, преди всичко на Вашингтон. Радев е от едно по-ново поколение офицери, за които не бе задължително преминаването през съветска (руска) генералщабна академия, за да се издигнат до върха на военната йерархия. За сметка на това той бе оползотворил алтернативния шанс да завърши обучение в академична институция на ВВС в САЩ – което дава и до днес възможност да бъде рекламиран като „НАТО-вски генерал“. В епохата на Барак Обама и неговия re-set, да идентифицираш един кандидат-лидер като ресурс, припокриващ се частично с интересите на Москва, е по-скоро позитив, отколкото проблем за един международен чиновник на Вашингтон. А Европа… тя Европа през 2016 г. все още правеше и невъзможното, за да се сдобрява и съюзява със „своенравния“ Владимир от Москва… Oh, those Russians… Едно от значимите политически преимущества на Радев е, че той винаги е бил подценяван като личностен политически потенциал. Дори и да е бил твърде неопитен за продължителен период от време, тези, които разработват и режисират позициите му като държавен глава, винаги са били достатъчно опитни в услуга на собствената си стратегическа перспектива. На въпроса „Чий е Крим?“ в България Радев отговаря с контравъпрос – „Какъв флаг се вее над Крим?“. В Брюксел, във Варшава или Берлин Радев гласува заедно „с консенсуса“, подписва това, което подписват и останалите, участва активно в проекта за „Триморието“, което кара западните му партньори снизходително да заобикалят пропутинската реторика на официалните му изявления. Заради тази реторика, между другото, той не е и особено често канен на Запад в официалната си роля.

Смяната на политическата роля ще постави Радев в много по-трудна позиция да балансира между интересите на основните световни сили, от които зависи България, в сравнение със словесното му лавиране между Изтока и Запада в качеството му на президент. Самият факт, че Радев излиза на партийно-политическия терен след години на хамлетовски колебания е явен показател, че задкулисните му ментори възлагат на него своите очаквания България да излезе от политическата криза, настъпила след юли 2020 г. Като познаваме политическия профил на Радев, не е трудно да допуснем, че неговата нова роля е продукт на известно припокриване на интересите на Кремъл и на администрацията на Д. Тръмп за натиск върху Европа в посока на нейното раздружаване и геополитическа регионализация. От Радев се очаква да нареди България по-скоро в групата на популисткия ревизионизъм, изповядван от хора като Орбан, Вучич, Фицо, Бабиш и Навроцки. Тяхната идеологическа несъвместимост с политическия мейнстрийм на Брюксел засилва националистично-суверенисткия им подход срещу по-нататъшната интеграция в рамките на ЕС и подпомага както интересите на Путин, така и интересите на Тръмп за една Европа, която може да бъде овладяна и контролирана чрез ре-национализация на основните ѝ политики от средно-големи и малки страни. Същевременно Радев не може да си позволи – особено на първия етап на своето преконфигуриране във властта – да влезе в конфликт с Брюксел, откъдето зависи получаването на много съществена част от националния ресурс на България – кохезионни фондове, пазари, инвестиции. В Москва на Путин и във Вашингтон на Тръмп не познават аритметичното действие „изваждане“, те действат само в посока „събиране“. Ако Радев със своите политики доведе България до статута на една Унгария – с блокирано финансиране и редуцирана до парий на ЕС, – неговата кариера на политически лидер на полето на партийната политика ще приключи доста бързо и безславно. Ако… вече не се е погрижил да направи властта си достатъчно мощна и необратима. Никога след 1989 г. България не е била под по-голяма заплаха от авторитарно управление. Докато властта бе разделена в триъгълника между Пеевски-Борисов-Радев, съперничеството между тях предотвратяваше установяването на едноличен авторитарен контрол. Какво ще бъде съотношението между относително значимите политически фактори след предстоящите избори?

Когато оценяваме шансовете на поредния популистки проект в българската политика, надигащ се на вълната на гражданската непоносимост към статуквото, не бива да пренебрегваме обстоятелството, че Радев за трети път играе ролята на популистки лидер в условия на нарастващо обществено недоволство. През 2016 г. той бе новото лице, чрез което хората можеха да накажат разпасалите се във властта. „Самозабрави се“, казваха мнозина за Бойко Борисов, който в тази разломна ситуация си позволи да издигне за кандидат-президент неподходяща за тази роля фигура. Струва ми се, че не ставаше дума за самозабравяне – лидерът на ГЕРБ по-скоро изглеждаше с „вързани ръце“. Тези, които издигнаха Радев, се бяха погрижили да неутрализират Борисов. Разликата между победилия в президентската надпревара от 2016-а популистки кандидат на Решетников и победилите на парламентарни избори през 2001-ва и 2009-а Сакскобургготски и Борисов бе в това, че Радев така и не влезе във властова позиция, той изцяло се пласира в любимата за него роля на критик на управлението. Така той запази в значителна степен своята „политическа свежест“ и бе припознат като „човека с юмрука“ от площада през юли 2020 г. Не мисля, че имаше голяма заслуга за това. Влизането на прокуратурата в президентските канцеларии – по сигнал за „къртица“ на Руското посолство в президентския екип – бе интерпретирано от назряващия бунт като атака срещу президента и „изстреля“ Радев в ролята на лидер на протеста. Той обаче пропусна това „раздаване“, не оглави народното недоволство, не напусна президентското кресло, не излезе в ролята на политическа алтернатива на статуквото. Вместо това избра да се настани във вакуума на властта – между обиграното, но поставено в ъгъла статукво и неубедителната и разпокъсана опозиционна алтернатива, за да управлява с кризисния инструмент на „служебните правителства“. Някои го критикуват за тази му „нерешителност“. Всъщност той отново се възползва от впечатляващия си политически късмет. През по-голямата част от периода между 2021–2024 г. той управлява еднолично, зависим само и единствено от собственото си задкулисие. Постави свои хора по ключовите позиции на държавната пирамида, изгради свое собствено политико-икономическо обкръжение, създаде своя политическа клиентела, нетърпелива да го последва дългосрочно в структурите на изпълнителната власт.

Така на прага на предстоящия политически избор Румен Радев твърде успешно съвместява две формално изключващи се, но щастливо съвпадащи за самия него роли: ролята на опозиционна алтернатива на статуквото, съхранила своята относителна „политическа свежест“, и ролята на установена фигура на статуквото, притежаваща своя собствена политическа и стопанско-олигархична база, готова да влезе отново – този път „неслужебно“ – във властта. Какъв ще бъде размерът на подкрепата, която Радев ще получи на предстоящите избори? На този въпрос е все още рано да се отговори, но от отговора ще зависи и преизграждането на българския политически процес в обозрима перспектива. В минималния вариант за реализация на проекта „Радев“ в българската политика ще влезе нов „играч“, което ще оживи политическото представителство и ще създаде нови възможности за коалиционно конфигуриране на управлението на страната. В максималния вариант на реализация проектът „Радев“ може да постигне сериозна централизация на политическата власт (в крайния вариант с конституционни промени, засягащи формата на държавно управление), с пряка заплаха за господстващи авторитарни тенденции и геополитическа преориентация на България в посока на Орбановия тип регионален „буфер“ между ядрото на европейската интеграция и ревизионистичния Изток. За съжаление, европейската демократична алтернатива на подобно неблагоприятно – и небезопасно развитие – продължава да бъде в „насипно състояние“.

––––

[1] Популистките проекти в българската политика са, разбира се, повече от три – в този текст се спираме само на най-значимите от тях. Необходимо е обаче да споменем поне опитите на Жорж Ганчев и Слави Трифонов да се качат на властовия връх на вълната на „народната любов“. През 90-те години Жорж Ганчев постигна немалко, но не успя да надрасне нивото проект за политическо препитание. Слави Трифонов използва огромния ресурс на едно 20-годишно шоу, чрез което профанизира публичното съзнание на две-три поколения българи, отблагодарили се на своя идол чрез изборната победа от лятото на 2021 г. За добро или лошо, партията на Трифонов се оказа инженерен проект на определени олигархични кръгове, предназначен да допълва коалиции и да „запушва дупки“ с не повече от 8–10 на сто избирателна подкрепа. Класирането на първо място на изборите от юли 2021 г. завари шоу-партията в невъзможност да събере какъвто и да е приличен екип, а за кандидат-премиер бе номиниран един активист – продавач на шнорхели… Провалът да се състави кабинет редуцира ИТН до размера на нейния първоначален дизайн – малка партия, ангажирана да „запълва дупки“. Разбира се, напълно безвъзмездно, на „идейна основа“…